Касационното производство е инициирано по жалба на подсъдимия Я. П. срещу решение №22/14.02.2011г. на Пловдивски апелативен съд /АС/, по внохд №25/2011г., с което е потвърдена постановената по нохд №2667/2010г. първоинстанционна присъда на Окръжен съд /ОС/ - П..

В депозираната жалба се визират оплаквания за нарушен материален закон и явна несправедливост на наложеното на подсъдимото лице наказание. В подкрепа на акцентираните касационни основания се излагат съображения, сочещи на неправилна интерпретация на квалифициращия признак –

особено тежък случай

на инкриминираното посегателство и се аргументира пренебрегване на фактическите данни за степента на обществена опасност на престъплението, и за личността на дееца. При условията на алтернативност се предлага преквалификация на престъпното деяние по чл. 149, ал. 2, пр. 1 и пр. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, с произтичащите от това санкционни последици или правоприлагане на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1 от НК при индивидуализация на наказателната отговорност на Я. П..

В съдебно заседание на 12.05.2011г. пред ВКС, подсъдимият П. и неговият служебен защитник участват лично, поддържат жалбата и пледират за ревизия на атакувания съдебен акт, при съблюдаване изискванията на чл. 354, ал. 2, т. т.1 и 2, вр. чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 от НПК.

Назначеният на основание чл. 101, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 23, вр. чл. 26 от Закона за правната помощ особен представител на малолетната И. П., конституирана в качеството на частен обвинител, уведомен не се явява.

Прокурор при Върховната касационна прокуратура дава заключение за законосъобразност и справедливост на въззивното решение.

Върховният касационен съд, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №136 от 01.12.2010г., по нохд №2667/2010г., след проведено по чл. 371, т. 2 от НПК съкратено съдебно следствие, Пловдивски ОС признал Я. Г. П. за виновен в това, че за периода от месец декември 2009г. до 10.06.2010г., в гр.Пловдив, при условията на продължавано престъпление е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление, по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст /И. Я. П./, като деянието е осъществено чрез употреба на сила и заплашване, при използване на положение на зависимост и надзор, и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 149, ал. 5, т. 4, вр. ал. 2, пр. 1 и 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на ПЕТ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода, при първоначален

строг

режим на изтърпяване.

Съдебният акт е бил предмет на въззивен контрол финализирал с решение №22/14.02.2011г. на Пловдивски АС,с което присъдата е потвърдена.

Касационната жалба на подсъдимия П. е

НЕОСНОВАТЕЛНА

.

ВКС не констатира релевираното нарушение на материалния закон. Признанието на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, заявено от Я. П. в съдебно заседание на 01.12.2010г. е създало процесуални предпоставки за приложение на диференцираната процедура по чл. 370-374 от НПК, в предвидената в чл. 371, т. 2 от НПК алтернативна форма. Първостепенният съд е съобразил, че изричното волеизявление на подсъдимото лице, обективиращо „съгласие с повдигнатото обвинение за осъществени при продължавана престъпна дейност блудствени действия с ненавършилата 14-години и намираща се в положение на зависимост, и надзор И. П., е подкрепено от доказателствата, събрани и проверени при досъдебното разследване, удовлетворявайки основополагащото начало на чл. 31 от Конституцията, възпроизведено в чл. 116 НПК за недопустимост присъдата да се основава единствено на направено самопризнание. Производството, последвало категоричната и безусловна декларация на подсъдимия П. и предпоставеното от нея определение по чл. 372, ал. 4 от НПК е проведено при стриктно спазване на специалните разпоредби, касаещи правно регулираната в чл. 371, т. 2 от НПК хипотеза на съкратеното съдебно следствие и приключило с присъда, с която компетентният орган при съблюдаване на нормата на чл. 373, ал. 3 от НПК се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното неправомерно деяние и неговото авторство, за престъпната съставомерност и произтичащите санкции.

Приетата за установена от представителя на обвинителната власт и призната от Я. П. фактология за инкриминираното престъпление, обвързваща контролираните инстанции, обосновава очертаната в атакувания съдебен акт правна квалификация на противоправното посегателство чл. 149, ал. 5, т. 4, вр. ал. 2, пр. 1 и 4 от НК.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че предвиденият в нормите на особената част на Наказателния кодекс - квалифициращ признак -

особено тежък случай

на престъплението се преценява в съответствие с правните предписания на чл. 93, т. 8 от НК, с оглед настъпилите вредни последици и наличните отегчаващи обстоятелства, разкриващи изключително висока обществена опасност на деянието и дееца.

Конкретиката в настоящия казус, обективираща неправомерна дейност, насочена срещу половата неприкосновеност на 10-годишно дете, реализирана през продължителен период от време и чрез множество посегателства от упражняващия родителските права биологичен баща, и неминуемо засегнала правилното психическо и социално развитие на малолетната П., мотивира категорично заключение за тежест на инкриминирания акт надхвърлящ параметрите на типичното общественоопасно деяние, което разпоредбата на чл. 149 от НК запретява като престъпление от този вид. В коментирания смисъл е поставен убедително акцент и на отделните проявления на неправомерно поведение на подсъдимия, субсумиращи обективните и субективни измерения на

блудството,

и характеризиращи се с брутална грубост, със сериозен интензитет на принудата и с демонстрирана упоритост; като е предложена и професионална интерпретация на кумулативното наслагване на квалифициращите обстоятелства- /

употреба на сила и заплашване

, и

използване на положение на зависимост и надзор

/.

В обсега от фактическите и юридически съображения, подкрепящи формираното вътрешно убеждение на съда, не са игнорирани и съдържимите се в доказателствения материал по делото фактически данни за личността на извършителя на инкриминираното деяние, проектирана в облика на очертаната престъпна дейност и в рамките на взаимоотношенията на Я. П. с дъщерята, която отглеждал и обгрижвал, с негови близки и познати. Те индицират на хистрионна характерова структура, отличаваща се с раздразнителност, избухливост и склонност към афект, системно изявяващи се при доказаната по делото алкохолна злоупотреба.

В контекста на изложеното формулираните в съдебния акт изводи за престъпната съставомерност на инкриминираното деяние не се опровергават от релевираните доводи на защитата за липса на здравословни проблеми у пострадалата, изразяващи се в невротични оплаквания, в депресивни изживявания и суицидни мисли. Видно от словно отразените в изготвените експертизи мнения на специалистите - психиатри и психолози, проявената от родителя трайна вербална и физическа агресия, прераснала в сексуална е довела до емоционална лабилност и тревожност у подрастващата И., нисък самоконтрол и неустойчивост при конфликтни ситуации, до затруднения в социалната адаптивност и невъзможност за придобиване на умения при общуването, като единствено прекратяването на контактите между подсъдимия и пострадалата в хода на наказателното разследване, чрез настаняване на последната в социално заведение, е препятствало възникване и задълбочаване на посттравматично стресово разстройство при малолетната.

Промяна в аргументираната позиция не внасят и визираните в касационната жалба възражения за чисто съдебно минало и безупречно процесуално поведение на подсъдимия Я. П., пренебрегнати от съда. Визираните обстоятелства, анализирани в корелация с характера и особеностите на инкриминираното престъпление; при съблюдаване на охранявания обект - половата неприкосновеност на подрастващите и честотата на тези неправомерни посегателства против личността; и в кореспондираща взаимовръзка с установените и разисквани факти, сочещи на високата степен на опасност на дееца, не обуславят неправилна трактовка на на чл. 93, т. 8 от НПК, при лимитиране правните очертания на престъпния акт.

Справедливо, при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК е отмерена и наказателната санкция на подсъдимия П. за престъплението по чл. 149, ал. 5, т. 4, вр. ал. 2, пр. 1 и 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК - ПЕТ ГОДИНИ И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА лишаване от свобода. Наложеното наказание е съобразено с тежестта на инкриминираното посегателство /време, място, механизъм на извършване, съдържанието и параметрите на упражнената принуда, възраст на пострадалото дете и реално причинените му вреди/; с фактическите данни за дееца и оказаното от него процесуално съдействие в производството; и съответно на предявените от чл. 36 на НПК изисквания към целите на личната и генерална превенция, при диференциране на наказателната отговорност.

Подобни констатации обосновават несъстоятелност на декларираните оплаквания за прекомерна завишеност на индивидуализираната санкция, предпоставяща претендираното правоприлагане на чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55 от НК

Внимателният прочит на доказателствата, обезпечаващи значимата за отговорността на Я. П. фактология не сочат на налични многобройни смекчаващи или изключителни обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание да се явява несъразмерно тежко, като не мотивира редуциране на определения срок ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.

По изложените съображения касационният състав счита, че в пределите на възложената му компетентност в настоящото производство, следва да остави в сила атакувания съдебен акт на АС - Пловдив, с който е потвърдена присъда №136/01.12.2010г. на Пловдивски ОС, по нохд №2667/2010г.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

въззивно

решение №22/14.02.2011г., постановено по внохд №25/2011г., по описа на Пловдивски АС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.