ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19

гр. София, 07.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Владимир Йорданов

Членове:Димитър Димитров

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от Д. Д. Ч. касационно гражданско дело № 20238003103344 по описа за 2023 година Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 3461/29.06.2023 година, подадена по пощата на 28.06.2023 година, от Р. И. Ж., против определение № 147/15.06.2023 година на Апелативен съд В. Т. трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година в частта му, с която е оставена без уважение молба с вх. № 2332/24.05.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 47/29.03.2023 година в частта му за разноските за сумата над 194.77 лева до 648.00 лева.

В подадената от Р. И. Ж. частна жалба се твърди, че в обжалваната му част определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Посочено е, че с определение № 147/15.06.2023 година на Апелативен съд В. Т. трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година е изменено постановеното по делото решение № 47/29.03.2023 година като „ЗД Евроинс“ АД гр. София е осъдено да заплати на Р. И. Ж. допълнително сумата от 194.77 лева разноски по делото, а в останалата част до пълния размер от 648.00 лева молбата за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение. Твърди се, че с въззивното решение в полза на Ж. са присъдени допълнителни суми от 1900.00 лева, представляващи лихви за периода от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година, както и на 1583.33 лева, представляващи лихви за периода от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година.

Затова следвало да му бъдат присъдени и разноски за адвокатско възнаграждение в размер, съответстващ на действащата към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие редакция на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Доколкото допълнително присъдените суми били в общ размер на 3483.33 лева в полза на Ж. следвало да бъде присъдена сума в размер не по-малко от 648.00 лева, определена по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от посочената наредба.

Поискано е определението да бъде отменено в частта му, с която искането за изменение на въззивното решение в частта му за разноските е оставено без уважение за сумата над 194.77 лева до 648.00 лева, като бъде постановено ново, с което „ЗД Евроинс“ АД гр. София бъде осъдено да заплати на Р. И. Ж. сумата от още 453.23 лева за адвокатско възнаграждение, с което молбата за изменение на въззивното решение в частта му за разноските да бъде изцяло уважена.

Ответникът по частната жалба „ЗД Евроинс“ АД гр. София не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Р. И. Ж. е бил уведомен за обжалваното определение на 22.06.2023 година, а подадената от него частна жалба срещу същото е с вх. № 3461/29.06.2023 година, като е подадена по пощата на 28.06.2023 година.

Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната жалба е подадена определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, съгласно указанията по т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

При постановяване на обжалваното определение съставът на Апелативен съд В. Т. е приел, че производството по т. д. № 290/2022 година по описа на Апелативен съд В. Т. е било образувано въз основа на въззивна жалба на Р. И. Ж. срещу решение № 51/14.07.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 80/2021 година в частите, с които е отхвърлена претенцията му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдената сума от 40 000.00 лева до 90 000.00 лева и с които е определена началната дата, от която се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху изплатените в хода на производството суми в общ размер на 110 000.00 лева. С постановеното по делото решение № 47/29.03.2023 година първоинстанционното решение било отменено в частта, с която датата 20.01.2018 година е определена като начален момент, от който се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000.00 лева и като такава е определена датата 28.09.2017 година.

Вследствие на това „ЗД Евроинс“ АД гр. София било осъдено да заплати на Р. И. Ж. законна лихва върху сумата 60 000.00 лева за периода от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година в размер на 1900.00 лева и върху сумата 50 000.00 лева за времето от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година в размер на 1583.33 лева. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение било потвърдено. В мотивите на въззивното решение било прието, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция разноските следвало да останат така, както са сторени, а в полза на „ЗД Евроинс“ АД гр. София не следвало да се присъжда възнаграждение за защита от юрисконсулт. Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащани от ответника съразмерно с уважената част от иска (чл. 78, ал. 1 от ГПК). Ответникът също имал право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска (чл. 78, ал. 3 от ГПК). Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК се прилагали и във въззивното производство. При условие, че и двете страни по спора били обжалвали решението, постановено от първоинстанционния съд, и същото било потвърдено от въззивната инстанция, направените разноски за депозираните от тях въззивни жалби остават за тяхна сметка. При направени разноски от някоя от страните, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, същите следвало да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Обжалваемият материален интерес по жалбата на Р. И. Ж. бил 99 795.65 лева (50 000.00 лева + 27 502.20 лева + 22 293.45 лева). Присъждането на такси и разноски било последица от уважаването на иска или жалбата и не било част от материалния интерес в съответната инстанция, въз основа на който се изчисляват държавната такса и адвокатското възнаграждение. От представения пред въззивната инстанция договор за правна помощ и съдействие било видно, че заплатеното от Р. И. Ж. възнаграждение на адвокат С. Р. за процесуално представителство пред Апелативен съд В. Т. било 5580.00 лева с включен данък върху добавената стойност. С въззивното решение в полза на Р. И. Ж. били присъдени законна лихва върху сумата 60 000.00 лева за периода от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година в размер на 1900.00 лева и върху сумата 50 000.00 лева за времето от 28.09.2017 година до 19.01.2018 година в размер на 1583.33 лева или общо 483.33 лева. Съразмерно с уважената част на въззивната жалба „ЗД Евроинс“ АД гр. София дължал на Р. И. Ж. сумата 194.77 лева заплатено адвокатско възнаграждение с включен данък върху добавената стойност за производството пред въззивната инстанция. По тези съображения, въззивният съд намирал, че молба с вх. № 2332/4.05.2023 година на Р. И. Ж., за изменение на решение № 47/29.03.2023 година на Апелативен съд В. Т. трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година в частта за разноските била частично основателна. Решението следвало да се измени в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, като „ЗД Евроинс“ АД гр. София бъдело осъдено да заплати на Р. И. Ж. сумата 194.77 лева, представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение с включен данък върху добавената стойност за производството пред въззивната инстанция. Искането следвало да бъде оставено без уважение за сумата над 194.77 лева до 648.00 лева.

При определяне на размера на дължимите се на Р. И. Ж. разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство съставът на Апелативен съд В. Т. е действал съобразно установените в чл. 78 от ГПК правила за това съпоставяйки размера на заплатеното от молителя в производството адвокатско възнаграждение с уважената част от въззивната жалба. Определените по този начин разноски, които се дължат на Ж., за заплатеното във въззивното производство адвокатско възнаграждение, действително са размер на 194.77 лева. В частната жалба се твърди, че размера на разноските трябвало да бъде определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно същата при дела с интерес от 1000.00 до 10 000.00 лева минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 400.00 лева плюс 10 % за горницата над 1000.00 лева. В конкретния случай определеното по този начин адвокатско възнаграждение ще е в размер на 648.33 лева без ДДС. Този начин на определяне на размера на адвокатското възнаграждение обаче е приложим в случаите на предоставяна безплатна адвокатка помощ по реда на чл. 38 от ЗЗД или когато се назначава особен представител на страната, когато възнаграждението реално не се заплаща от ползващата се от правната помощ страна. В случая това не е така, тъй като адвокатското възнаграждение за въззивното производство е реално заплатена от Р. И. Ж.. Наред с това в проведеното на 21.12.2022 година открито съдебно заседание пред въззивната инстанция процесуалния представител на Ж. е заявил, че във въззивната жалба е поискано разноските да бъдат определени по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗЗД, но поради настъпилите плащания, тъй като възнаграждението е изплатено, претендират разноските както са направени. Поради това дължимите се на Р. И. Ж. разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство не могат да бъдат определени по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както се иска в частната жалба, а по реда на чл. 78 от ГПК, както е процедирал въззивния съд. Затова подадената от Р. И. Ж. против определение № 147/15.06.2023 година на Апелативен съд В. Т. трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година в частта му, с която е оставена без уважение молба с вх. № 2332/24.05.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 47/29.03.2023 година в частта му за разноските за сумата над 194.77 лева до 648.00 лева е неоснователна и определението трябва да се потвърди в обжалваната с нея част.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 147/15.06.2023 година на Апелативен съд В. Т. трети граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 290/2022 година в частта му, с която е оставена без уважение подадената от Р. И. Ж. от гр. Г., ул. „С. А.“ № , с ЕГН **********, молба с вх. № 2332/24.05.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 47/29.03.2023 година в частта му за разноските за сумата над 194.77 лева до 648.00 лева.

В останалата част, за сумата от 194.77 лева, определението е влязло в сила като необжалвано

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.