О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4195

гр. София, 24.09.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на първи април две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 3350 по описа за 2023 г., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 51522 от 31.05.2023 г., подадена от Е. Н. П. и Х. П. П. чрез адвокат Д. К. от АК – П. срещу въззивно Решение № 2005 от 20.04.2023 г. по в. гр. д.№ 4336/2022 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІІ Б състав, с което е потвърдено Решение от 08.02.2022 г. по гр. д.№ 45388/2018 г. на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 167 състав, с което е: 1) признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Е. Н. П. и Х. П. П., че С. С. С. е собственик по силата на земеделска реституция и наследствено правоприемство на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], С. О., район П., в. з. Л., с площ от 803 кв. м., с трайно предназначение на територията урбанизирана, с начин на трайно ползване незастроен имот за жилищни нужди, с номер по предходен план *,*, квартал 3, парцел *-*, при посочени съседи, като Е. Н. П. и Х. П. П. са осъдени да предадат на С. С. С. владението върху гореописания имот; 2) отхвърлени са предявените от Е. Н. П. и Х. П. П. срещу И. С. Р., С. С. Т., Е. С. Д. и С. С. С. положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици при квоти 1/2 идеална част в СИО и 1/2 идеална част за Х. П. П., по силата на договор за дарение и за покупко-продажба, а при условията на евентуалност – на основание придобивна давност, изтекла в периода 10.07.2008 г. - 10.07.2018 г. на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РС-18-37 от 04.07.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, вид територия - урбанизирана, незастроен имот за жилищни нужди, с площ от 803 кв. м., при посочени съседи.

Постъпили са отговори на касационната жалба от ответниците по касация, както следва: от И. С. Р. и Е. С. Д. – чрез адвокати А. П. от САК и Е. Ж. от САК, от С. С. Т. – чрез адвокат Н. Ц. от САК, от С. С. С. - чрез адвокат В. Т. от АК - П., в които се поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че жалбата е неоснователна. Претендират присъждането на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

Ищцата С. С. С. основава претенциите си за право на собственост върху 1/2 ид. част от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], община С., област С., район „П.”, в. з. „Л.”, с площ от 803 кв. м., на Решение № 3011 от 10.07.2008 г. на ОСЗГ „Панчарево”, т. е. на земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство - завещание от С. С. С., един от наследниците на С. С. С.. На така заявеното придобивно основание ответниците Е. Н. П. и Х. П. П. противопоставят права, придобити по силата на договор за дарение и договор за покупко-продажба, а в условията на евентуалност – изтекла в тяхна полза придобивна давност.

От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че през 1957 г. П. П. Л. е признат за собственик на нива, находяща се в землището на [населено място] - С., в местност „Л.”, с площ 1 500 кв. м., дадена му в замяна от ТПС комисия срещу включена в блока на ТКЗС овощна градина. През 1969 г. с нотариални актове за дарение П. П. Л. е дарил на всяко от двете си деца - М. П. П. и Х. П. П. по 1/2 идеална част от незастроено дворно място, находящо се в землището на [населено място] - [населено място], във вилна зона „Г.-Л.”, съставляващо парцел *, * и * от квартал 3 по плана на [населено място] - Г., цялото с площ от 760 кв. м. През 1994 г., с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, М. П. С. е продала на Е. Н. П. (по време на брака й с Х. П.) „своята“ 1/2 ид. част от дворно място, находящо се във вилна зона „Л.”, [населено място], цялото с пространство от 760 кв. м., съставляващо парцел *-* от квартал 3 по плана на вилна зона „Л.”, [населено място] - С., при съседи по скица - от изток-улица; от юг-парцел *, от запад-парцел * и север-парцел *.

От своя страна ищцата С. С. С. е наследник на С. С. С.. С Решение № 3011 от 10.07.2008 г. на Общинска служба по земеделие и гори - Панчарево, е възстановено правото на собственост на наследниците на С. С. С. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на следния имот: нива от 0,957 дка, десета категория, находяща се в строителните граници на [населено място], местността „Л.”, имот № *, от които в УПИ *-* - 702 кв. м. и в УПИ *-* - 255 кв. м. Въззивният съд е приел, че решението на ОСЗГ-Панчарево не страда от пороци, водещи до неговата нищожност, поради което е породило правните последици, към които е насочено, а именно - възстановено е правото на собственост върху процесната земеделска земя на наследниците на С. С. С.. Последният е починал на 19.07.1972 г. и е оставил за наследници по закон синовете си С. С. С. и С. С. С.. С. С. С. е починал на 14.12.1996 г., като е оставил за свои наследници по закон две дъщери: Е. С. Д. и И. С. Р.. С. С. С. е починал на 23.03.2014 г. и е оставил за свои наследници по закон две дъщери: С. С. Т. и С. С. С.. Със „Саморъчно завещание” от 06.04.2011 г. С. С. С. е завещал на дъщеря си С. С. С. собствеността на идеалната част от всичките си земеделски земи и гори, които са възстановени от поземлена комисия, община Панчарево.

С оглед изложеното е прието, че ищцата по иска с правно основание чл. 108 ЗС С. С. С. е станала собственик на 1/2 ид. част от процесния имот с идентификатор *** по силата на сочения придобивен способ.

От приетата по делото СТЕ е установено, че спрямо оригиналната редакция на РП спорният имот попада в източната част на парцел *-* от кв. 3, за собственик на който в разписната книга е записан полк. П. П. Л.. С. З. № 11 от 28.09.1963 г. е одобрено ЧИРП за кв. 3, съгласно което парцел *-* е разделен на два нови парцела *-* (западен) - 890 кв. м. и *-* (източен) - 816 кв. м., като процесният имот с идентификатор *** съответства на източния новообразуван парцел *-* от кв. 3. Впоследствие парцел * е преотреден за имоти пл.№ * и * (в съсобственост), а парцел * е преотреден за имот пл.№ * от кв. 3, като спорният имот с идентификатор *** съответства на парцел *-* от кв. 3.

От нотариалните актове от 1969 г. и от заключението на приетата СТЕ е установено, че спорният имот с идентификатор *** не е идентичен с имота, предмет на извършените от П. Л. през 1969 г. дарения в полза на неговите деца М. П. и Х. П., а именно: дворно място, находящо се в землището на [населено място], вилна зона Г. - Л., съставляващо парцел/УПИ *-*, * от кв. 3, одобрен със Заповед № 469 от 23.12.1963 г. Възстановената на наследниците на С. С. С. нива от 0,957 дка включва две отделни части от имот № *: 0,702 дка от УПИ *-* и 0,255 дка от УПИ *-* в кв. 3, като възстановената част с площ 702 кв. м. представлява сечението (застъпването) между имот пл.№ * (източният), който съответства на имота, получен от П. П. по замяна на ТПС комисия, и имот № *, предмет на Решение № 3011 от 10.07.2008 г. на ОСЗГ „Панчарево”.

Въззивният съд е приел, че извършените от П. Л. разпоредителни сделки (дарения) от 1969 г. се отнасят до имот * - *,* от кв. 3 (западният), а спорният в настоящото производство недвижим имот съвпада частично с дворно място, съставляващо имот *-* (източният) от кв. 3. Приел е, че предвид така установеното по делото обстоятелство, твърденията на Х. П., че по силата на договор за дарение е станал собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, се явяват неоснователни. Съдът е намерил за неоснователни и твърденията на Е. и Х. П., че са станали собственици на останалата 1/2 идеална част от спорния имот, тъй като с нотариалния акт за покупко-продажба от 1994 г. М. П. П. е “продала” на Е. Н. П. (по време на брака й с Х. П.) 1/2 идеална част от дворно място, находящо се във вилна зона “Л.”, [населено място], съставляващо парцел *-* от квартал 3, което дворно място обаче не е било предмет на договора за дарение от 1969 г., с който е дарена 1/2 идеална част от имот * - *, *, а не от имот *-*. Извършената през 1994 г. покупко-продажба не е породила вещно-прехвърлителното действие съгласно общия принцип на частното право, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам има.

Ответниците по иска с правно основание чл. 108 ЗС са възразили, че е налице правоизключваща предпоставка по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, съгласно която, когато е извършена замяна по реда на отменения Закон за трудовата поземлена собственост, правото на собственост се възстановява върху имота, притежаван преди замяната. При застрояване или извършване на разпоредителни сделки със земята, получена при замяната, замяната остава в сила. Прието е, че в случая такива разпоредителни сделки по смисъла на чл. 18з, ал. 3, изр. 2 ППЗСПЗЗ представляват извършените от П. П. Л. в полза на неговите деца дарения през 1969 г. на получения земеделски имот, предмет на замяна от ТПС комисия, но тези сделки са извършени по отношение на парцел * (седми) - *,* от квартал 3, който не е идентичен със спорния имот с идентификатор ***, съставляващ парцел/УПИ *-* от кв. 3. Освен това е прието, че разпореждането с част от имота, придобит по замяна е пречка за реституция на тази част, по аргумент от чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. След като другата част от имота е останала в патримониума на лицето, получило я по замяна или наследниците му при влизане в сила на ЗСПЗЗ, и по отношение на него не са налице визираните в нормата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ ограничения - с имота да е извършено разпореждане или той да е застроен, той подлежи на реституция.

Въззивният съд е приел, че не е налице и другата правоизключваща предпоставка по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, а именно - процесният имот да е бил застроен. От приетата допълнителна СТЕ е установено, че описаната постройка всъщност е представлявала ламаринен фургон (купе на автобус), поставен върху тераса от камък и пристроен от едната страна с навес от тухли. Понастоящем в процесния имот се намирали силно деформираното ламаринено купе, част от каменната тераса (голяма част е завзета от растителност), разхвърляни тухли и дървени отломки. От експертизата е установено, че така описаната постройка не е била трайно прикрепена към земята, тъй като не е имала основи, а е била монтирана върху предварително изградената основа, че съществуващата постройка не може да се категоризира като вилна сграда със съответните параметри, за каквато е издаден Позволителен билет № 200 от 23.08.1960 г. и същата има характер на второстепенна или временна постройка по смисъла на действащите към 1960 г. нормативни правила - Закон и Правилник за планово изграждане на населените места. Според посоченото от вещото лице, строежът по Позволителен билет № 200 от 23.08.1960 г. не е бил реализиран.

Въззивният съд е приел, че по делото безспорно е установена идентичността (частична) на възстановения на С. С. С. и останалите наследници имот с този, описан в нотариалния акт от 1957 г. на името на П. П., включително от приетата по делото СТЕ. Прието е, че процесният имот подлежи на земеделска реституция, поради което следва да се разгледа противопоставеното от ответниците Е. и Х. П. оригинерно придобивно основание давностно владение за периода от 10.07.2008 г. до 10.07.2018 г.

За установяване на давностното владение, твърдяно от П., по делото са разпитани четирима свидетели: ангажираните от ответниците В. К. Д. и Г. Б. М., и ангажираните от ищцата А. Р. И. и М. И. Ч.. Показанията и на двете групи свидетели са лаконични.

Въззивният съд е приел, че от показанията на свидетелите В. Д. и Г. М. не е установено по несъмнен начин обстоятелството, че в периода 10.07.2008 г. - 10.07.2018 г. ответниците са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот с идентификатор *** с намерение да го държат като свой, както и това намерение да е било демонстрирано пред ищцата. Свидетелят Д. сочи единствено, че през 2008 г. разбрал, че Е. и Х. П. имали имот в местността “Л.”, който се намирал под неговия; в имота на ответниците имало фургон, който бил направен от Е. и Х. П.; в процесния имот имало дървета, плодовете от които се събирали от ответниците; от време на време в процесния имот идвали хора да го почистват, които свидетелят Д. не познавал, но предполагал, че били наети от Е. и Х. П.. По отношение на другите съседи на процесния имот свидетелят твърди, че от лявата страна на имота, погледнато от улицата, бил С., от дясната страна Я., а от долната страна не можел да каже. Същевременно от приетата СТЕ е установено, че процесният имот се намира при граници и съседи, както следва: от север - имот с идентификатор ***, записан на О. Н. И. и на Л. И. В., Л. А. Г. и М. Ж. Г.; имот с идентификатор ***, записан на Б. Г. Д.; от изток - имот с идентификатор *** общинска публична собственост - за второстепенна улица; от юг - имот с идентификатор ***, записан на П. И.; имот с идентификатор ***, записан в КР на З.; от запад - имот с идентификатор ***, записан на Г. П. Н. и Е. П. Н.. Показанията на свидетеля М. в преобладаващата си част се отнасят за период преди 2008 г., а за процесния период свидетелят заявява единствено, че е ходил в този имот през последните 10-15 години, но рядко, тъй като при Е. и Х. П. се понатрупали болести, които не позволявали да ходят до това място.

Относно свидетелите на ищцата А. Р. И. и М. И. Ч., въззивния съд е приел, че с показанията на тези свидетели е проведено насрещно доказване, което е насочено към оборване на главното доказване на Е. и Х. П., които носят тежестта да докажат елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Свидетелката Ч. заявява, че е от [населено място], където е омъжена от 1973 г. и знае за имот на С. С. в местността „Л.”, че със С. ходили в този имот през 2015 г., като последно в него имало фургон, който бил разрушен.

Въззивният съд е направил извод, че ответниците Е. и Х. П. не са установили при условията на пълно и главно доказване твърдението си за непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху процесния имот с идентификатор ***, съставляващ парцел/УПИ *-* от кв.3 в продължение на повече от 10 години. Представеният от Е. П. Договор № С142 от 29.06.2018 г. е индиция за упражнявано владение, но не върху процесния имот.

Въззивният съд е приел, че в тежест на Е. и Х. П. е да докажат правото им на собственост върху процесния имот, а именно чрез договор за дарение и договор за покупко-продажба, евентуално 10-годишна придобивна давност. Първото сочено от Х. П. деривативно придобивно основание, което твърди че има за последица придобиване на 1/2 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, е договор за дарение от праводател, придобил имота по замяна от ТПС комисия през 1957 г., а второто деривативно придобивно основание, което твърдят че има за последица придобиване на останалата 1/2 ид. част от правото на собственост, е договор за покупко-продажба от праводател, придобил имота на основание договор за дарение. Извършените от П. Л. разпоредителни сделки (дарения) от 1969 г. се отнасят до друг имот - имот *-*, * от кв. 3 (западният), а спорният в настоящото производство недвижим имот съвпада частично с дворно място, съставляващо имот *-* (източният) от кв. 3, поради което твърденията на Х. П., че по силата на договор за дарение е станал собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, са неоснователни. Извършената през 1994 г. покупко-продажба не е породила вещнотранслативно действие, поради което неоснователни са и твърденията, че Е. и Х. П. и са придобили останалата 1/2 идеална част в режим на СИО. От събраните писмени и гласни доказателства по делото не може да се направи извод за упражнявано от Е. и Х. П. непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху процесния имот в продължение на повече от 10 години.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства и доводите и възраженията на страните;

2. за задължението на въззивната инстанция да обезпечи приложението на императивни правни норми;

3. При положение, че докладът няма изискуемото по чл. 146, ал. 1 ГПК съдържание, преклудирана ли е възможността страните да сочат нови обстоятелства и да искат нови доказателства извън хипотезите на чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК;

4. за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 50027 от 28.02.2023 г. по гр. д.№ 2353/2022 г. на ВКС, І г. о., Решение № 19 от 05.02.2021 г. по гр. д.№ 1680/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 89 от 30.09.2020 г. по гр. д.№ 3827/2019 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 113 от 17.10.2019 г. по търг. д.№ 2820/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., втори въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС,ОСГТК; Решение № 116 от 23.07.2021 г. по гр. д.№ 2548/2020 г. на ВКС, ІV г. о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 60095 от 07.02.2022 г. по търг. д.№ 1728/2020 г. на ВКС, І т. о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г. о. Изложени са и твърдения, че въззивното решение влиза в противоречие с Решение № 108 от 18.11.2019 г. по гр. д.№ 178/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., без да е формулиран въпрос.

Поддържа се наличието и на основанието по чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Последователна е практиката на ВКС, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите на своето решение всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона (Решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д.№ 1857/2010 г., IV г. о.; Решение № 92 от 26.06.2020 г. по гр. д.№ 2617/2019 г., III г. о.; Решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д.№ 534/2012 г., IV г. о., Решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр. д.№ 327/2011 г., III г. о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д.№ 4744/2008 г., I г. о., Решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д.№ 1359/2009 г., I г. о.). В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил, поотделно и в тяхната съвкупност, събраните по делото доказателства, изложил е кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, аргументирал е кои свидетелски показания кредитира и защо. Разгледал е всички въведени от страните и относими към спора доводи и възражения, а мотивите на съдебния акт отразяват осъществена решаваща правораздавателна дейност.

Вторият въпрос от изложението не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд се е произнесъл относно наличието на основанията по чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ за запазване на действието на замяната, извършена по реда на ЗТПС (отм.), тъй като разпоредбите, установяващи предпоставките за възстановяване на собствеността са императивни и съдът е длъжен да ги приложи и служебно.

Третият въпрос от изложението не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, или изобщо не е извършен такъв, е разрешен в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Разяснето е, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая подадената от настоящите касатори въззивна жалба не съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по чл.146 ГПК. При тези данни и предвид съдържанието на въззивната жалба следва да се приеме, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, съответно не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по четвъртия въпрос от изложението. В Решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д.№ 3719/2018 г. на ВКС, І г. о., е направен преглед на установената от ВКС практика по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д.№ 3897/2015 г. на ВКС, І г. о.; Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г. о.). При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства (Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д.№ 3897/2015 г. на ВКС, І г. о.; Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.). Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене (Решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр. д.№1058/2010 г. на ВКС, І г. о.). В случая извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията и на двете групи свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира или не кредитира показанията на отделните свидетели. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа аргументи в подкрепа на твърдението за очевидна неправилност, респ. не е конкретизирано кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт. Посочените пороци на въззивното решение във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят негова очевидна неправилност. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се констатира нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.

Предвид изхода от настоящото производство касаторите дължат да заплатят разноските, направени от ответниците по касация за защитата им пред ВКС, съобразно представените доказателства, а именно: сумата 500 лв. за защитата на С. С. Т. и сумата 1 200 лв. на С. С. С.. Такива отсъстват в подкрепа на искането, заявено от И. С. Р. и Е. С. Д., поради което тяхното искане следва да бъде оставено без уважение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 2005 от 20.04.2023 г. по в. гр. д.№ 4336/2022 г. на Софийски градски съд, г. о., ІІІ Б състав.

ОСЪЖДА Е. Н. П. и Х. П. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на С. С. Т. сумата 500 (петстотин) лева за защитата й пред ВКС.

ОСЪЖДА Е. Н. П. и Х. П. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на С. С. Т. сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева за защитата й пред ВКС.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. С. Р. и С. С. Т. за присъждането на разноски за защитата им пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: