Производството е по чл. 274 ГПК, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 372/12.І.2011 г. на [фирма] - С., подадена против въззивното определение № 2115 на Бургаския ОС, ГК, от 10.ХІІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 2061/10 г., с което е било отменено първоинстанционното разпореждане на Несебърския РС от 6.VІІІ.2010 г. по ч. гр. дело № 964/2010 г. за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ № 784 от същата дата в полза на търговеца настоящ частен касатор срещу длъжницата З. С. И. от [населено място], Бургаска област и е бил обезсилен издаденият срещу последната изп. лист от 9.VІІІ.2010 г. за осъждането й да заплати на д-вото сума в размер на 22 551.92 евро по договор за финансов лизинг от 13.VІІІ.2008 г. с нотариална заверка на подписите на страните, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК /10.ІІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане, както и 1 782.15 лв. съдебно-деловодни разноски.

Оплакванията на търговеца частен касатор са за постановяване на обжалваното въззивно определение при наличието на пороци, обективиращи приложението на всяко от трите отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С оглед това д-вото претендира касирането му и постановяване на определение от настоящата инстанция, потвърждаващо „правилността и законосъобразността на първоинстанционния акт”, като на търговеца бъдат присъдени всички направени в инстанциите деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в текста на жалбата му, [фирма] - С. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Бургаският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по противоречиво решавани от съдилищата в Републиката процесуалноправни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва:

~ Дали процесният лизингов договор от 13.VІІІ.2008 г. с нотариална заверка на подписите /и ведно с приложени към него ОУ и погасителен план/ „представлява годно изпълнително основание по смисъла на чл. 417, т. 3 ГПК”;

~ Дали обявяването на същия договор за финансов лизинг за предсрочно изискуем е било редовно съобщено на длъжницата по него с изпратеното й писмо с обратна разписка /известие за доставяне/ по куриерска фирма и представлява ли надлежно оформената такава разписка „документ по смисъла на чл. 418, ал. 3, изр. последно ГПК”.

По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по частната касационна жалба З. С. И. от [населено място], Бургаска област писмено е възразила по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение в жалбата на д-вото, претендирайки за оставянето й без уважение.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Бургаския ОС, частната касационна жалба на [фирма] - С. ще следва да се преценява като

процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:

За да отмени издадената в полза на [фирма] – С. заповед за изпълнение /незабавно/ на основание чл. 417, т. 3 ГПК и да обезсили изп. лист, с който д-вото е било снабдено срещу длъжницата З. С. И., въззивната инстанция е приела за

безспорно

в отношенията между страните в процеса, че документ по смисъла на чл. 418, ал. 3, изр. последно ГПК в случая не е бил представен по делото от заявителя, както и че приложената към заявлението му чл. 417, т. 3 ГПК обратна разписка не съдържа удостоверение за връчване, „изходящо от длъжника”, а също и че въпросната липса противоречи на изискването по чл. 40 от Общите условия на [фирма] – С.. Следователно процесуалноправен въпрос за годността на договор с нотариална заверка на подписите да е „изпълнително основание по чл. 417, т. 3 ГПК” въобще не се е поставял, т. е. не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд. Ще следва в тази връзка да се посочи, че уреденото в цитирания текст от сега действащия процесуален закон основаване на заявлението върху нарочен документ, придава значение на изпълнително основание на самата заповед за изпълнение - не и на който и да било от тези документи по т. т. 1-9, въз основа на които такава може да бъде издадена /по арг. от заглавието и текста на разпоредбата на чл. 404, т. 1, предл. 3-то ГПК/. При тези данни по делото преценката за наличие на приложно поле на касационното обжалване ще следва да се ограничи до втория от релевираните от частния касатор два процесуалноправни въпроса. Тъй като неговото решаване в отрицателен смисъл е било обвързано с наличието на конкретна клауза /чл. 40/ от Общите условия на заявителя настоящ частен касатор, относими към обосноваването на приложно поле на касационния контрол може да бъдат само онези съдебни решения, които решават същия правен въпрос при наличието на идентична клауза в отношенията между страните по спора: че всички съобщения и уведомления между страните по сделката с нотариална заверка на подписите им се отправят в писмена форма /вкл. и по телефакс/ „и се смятат получени при наличието на надлежно потвърждение”. Приложените към изложението на частния касатор съдебни решения, за които обаче няма данни те да са влезли в сила, не следва да бъдат обсъждани на плоскостта на релевираната от него предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, цитираното и представено от търговеца частен касатор определение № 500/23.VІ.2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по ч. т. дело № 16/2010 г., представлява произнасяне на касационната инстанция в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос дали

и приложението

/погасителен план/ към договора за лизинг с нотариална заверка на подписите на страните се включва в кръга на визираните от разпоредбата на чл. 417, т. 3 ГПК документи въз основа на които може да бъде издадена заповед за изпълнение по този процесуален ред.

В заключение, в настоящия случай не се констатира да е налице предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обосноваваща допустимост на частното касационно обжалване. Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно определение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й - с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да бъде създадена съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена – предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато, съобразно предоставената им договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, страните, обвързани от документ по т. 3 на чл. 417 ГПК, са уговорили помежду си какво разбират под надлежно получено съобщение или уведомление, различно от онова, което действащият процесуален закон познава, не може да се слушат доводи в настоящето пр-во по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК за необходимост от съдебна практика, инвокирани от страната, чиито са Общите условия към договора за финансов лизинг.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА

касационното обжалване на определение № 2115 на Бургаския окръжен съд, ГК, от 10.ХІІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 2061/2010 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2