ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 116

гр. София, 14.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от М. И. К. гражданско дело № 20248002102915 по описа за 2024 година

намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. Й. срещу въззивното решение на Софийски градски съд /ГС/ по гр. д. №11379/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение по делото и е прекратено производството по исковата молба, подадена на 12.10.20 г. от М. Й. срещу К. Й. с искане за лишаване от родителски права, съединено при условията на евентуалност с искане за ограничаване на родителските права на ответника спрямо общото дете на страните К. К.ов Й./ род. през 2011 г./, поради липса на международна компетентност на българския съд.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени от въззивния съд правните въпроси: За задължението на съда мотивирано да основава решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото, като изрази решаващата си воля по същество без съдържателни противоречия и празноти, следвайки принципните указания в ППВС №7/65 г. и ТР №1/2001 г. във връзка с обосноваността, както и на цитираните решения по чл.290 ГПК във връзка с процесуалните задължения на съда като въззивна инстанция; за разпореденото в чл.235, ал.2 ГПК, че съдът основава решението си на приетите по делото доказателства и доводите и възраженията на страните – за да е обосновано решението, изводите на съда следва да кореспондират на относимите към предмета на спора доказателства, а необсъждането на доводите и възраженията на страните е съществено процесуално нарушение, съгл. практиката на ВКС – р. по гр. д. №4581/14 г. на ВКС, първо г. о.

Касаторът намира, че решението на ГС е очевидно неправилно, тъй като се прекратява производството по искове с пр. осн. чл.132 и евентуално - чл.131 СК срещу само български гражданин по отношение на детето му само български гражданин. В тази връзка поставя в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК следните значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, правни въпроси: Регламент ЕО 2201/2003 г. приложим ли е от чужд съд за лишаване/ ограничаване на родителските права на само български гражданин по отношение на детето му само български гражданин? Компетентен ли е българският съд да разгледа исковете по чл.132 и чл.131 СК, с които е бил сезиран, независимо от обичайното местоживеене на детето в предходен момент, преди образуване на делото и ако родителят и детето са само български граждани? Може ли българският съд, сезиран с искове по чл.132 и чл.131 СК, отнасящи се до родител и дете, само български граждани, да откаже да разгледа тези искове и да прекрати образуваното пред него съдебно производство с единствения довод, че детето – български гражданин е имало обичайно местоживеене на територията на друга държава?

По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че с вл. в сила на 29.05.18 г. решение на Пловдивски РС упражняването на родителските права за малолетното дете К. Й. е предоставено на майката М. Й., а на бащата К. Й. е определен режим на лични отношения с детето.

С декларация с нот. заверка на подписа от 7.02.19 г. майката е заявила съгласието си детето да пътува и пребивава в чужбина за неограничен период от време, независимо от броя на пътуванията и тяхната продължителност, придружавано от баща му. Със заповед за уреждане на ваимоотношенията с дете от 13.03.20 г. на съдия в Семейното отделение на Върховния съд на Обединеното кралство/ОК/ е определено детето да живее заедно с баща си по законите на Англия и Уелс до по - нататъшно нареждане и е определен контакт на майката с детето. От заповедта се установява, че детето живее на територията на ОК от 2019 г. С решение на ВКС, трето г. о. от 17.07.23 г. по гр. д. №3227/22 г. е призната заповедта и е допуснато изпълнението й, като е обявена изпълняемостта й на територията на РБ.

Пред СГС е било образувано гр. д. №14364/20 г. по чл.7, б.F, вр. с чл.8 и 29 от Хагската конвенция, вр. с чл.22а, ал.1 от ЗЗДт по повод на искова молба, подадена пред МП от бащата К. Й. за връщане на детето К. Й. от България в държавата по обичайното местопребиваване на детето – Великобритания. С влязло в сила на 29.06.21 г. решение на САС по гр. д. №1272/21 г. е разпоредено връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване – Великобритания. В мотивите е посочено, че детето е било отведено на 7.08.20 г. от неговата майка в България и задържано там, без съгласието на бащата.

На 22.09.22 г. е регистрирано преминаване на детето, придружавано от бащата през ГКПП „А. С. , като детето е отпътувало за ОК.

При тези факти въззивният съд е приел, че приложим в настоящия случай е Регламент ЕО №2201/2003 г. и разпоредбите му са с приоритет пред българското законодателство. Обстоятелството, че ОК понастоящем не е държава членка на ЕС не изключва приложението на Регламента в процесния случай – с чл.126 от Споразумение за оттегляне на ОК и С. И. от ЕС и ЕОАЕ, е определен преходен период, през който е приложимо общностното право – до 31.12.20 г. Исковата молба по чл.132 и чл.131 СК е заведена на 12.10.20 г. или в този период, което определя и приложимостта на общностното право – Регламент ЕО №2201/2003 г. Затова и на осн. чл.17 от регламента въззивният съд е направил и служебно преценка за компетентността на българския съд да разгледа исковете и е приел следното:

Производствата за ограничаване на или лишаване от родителски права попадат в предметния обхват на Регламента, съгл. чл.1, пар.1, б.“б“. Общата компетентност по делата, свързани с родителската отговорност е регламентирана в чл.8, съгласно който съдилищата на държавата членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезиране на съда. Тази обща компетентност се дерогира от предвидените специални правила – на осн. чл.10 в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка и е налице кумулативно едно от алтернативно предвидените в б.“а“ и „б“ условия.

С постановеното окончателно решение на САС за връщане на детето във Великобритания не е изпълнено условието по чл.16 от Хагската конвенция, което би обусловило компетентността на българския съд. Налице е запазена компетентност на съда във Великобритания – държавата по обичайното местопребиваване на детето преди незаконното му отвеждане в РБ, който е компетентен да се произнесе по въпросите, свързани с родителската отговорност, вкл. за лишаването или ограничаването на родителските права. Не се установява пророгация на компетентност по чл.12 , ал.1 от Регламента, тъй като не е налице условието по б.“б“ – тя да е приета от страните недвусмислено към момента на сезиране на българския съд. Приемане няма, защото с отговора на исковата молба бащата К. Й. е направил възражение за липса на компетентност на българския съд, поддържано и пред въззивната инстанция.

Поставените от касатора въпроси са разработени в практиката на ВКС и СЕС: от текста на член 1, параграфи 1 и 2 от Регламент № 2201/2003 следва, че тези правила за компетентност се прилагат към „граждански дела относно определянето, упражняването, делегирането, ограничаването или лишаването от родителската отговорност, както тя е дефинирана в член 2, точка 7 от посочения регламент. За гарантиране на отчитането на висшия интерес на детето при прилагането на правилата за компетентност, въведени с Регламент № 2201/2003 в областта на родителската отговорност, законодателят на Съюза е използвал, както става ясно от съображение 12 от този регламент, критерия за близост. По силата на този критерий компетентността на съдилищата на държавите членки в областта на родителската отговорност по принцип се определя, в съответствие с член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, от обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда, освен в някои случаи на промяна на пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност. Съгласно член 10 компетентността във връзка с родителската отговорност по принцип се предоставя на съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане. Тази разпоредба обслужва една от целите на Регламент № 2201/2003 — да възпира неправомерното отвеждане или задържане на деца между държавите членки / в този смисъл решение от 23 декември 2009 г., Detiek, C-403/09 PPU, EU:C:2009:810, т. 49/. Така тя има за цел да неутрализира ефекта, който прилагането на установеното в член 8, параграф 1 от този регламент правило за обща компетентност би имало в случай на неправомерно отвеждане на съответното дете, а именно прехвърляне на компетентността към държавата членка, в която детето е придобило ново обичайно местопребиваване в резултат на неправомерното отвеждане или задържане. Тъй като има опасност това прехвърляне на компетентност да предостави процесуално предимство на извършителя на незаконосъобразното действие, член 10 от посочения регламент предвижда, че съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, по принцип запазват компетентността да се произнесат по съществото на съответното дело (вж. в този смисъл решения от 1 юли 2010 г., Povse, C-211/10 PPU, EU:C:2010:400, т. 41 и 44, и от 24 март 2021 г., MCP, C-603/20 PPU, EU:C:2021:231, т. 45).

В този смисъл е и практиката на ВКС – опр. по ч. гр. д. №3801/17 г. на четвърто г. о., опр. по ч. гр. д. №3972/20 г. на трето г. о. и др., постановени след решение на СЕС по дело С-604/17 г.

Не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването – първата група правни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Фактите по делото са установени и изложени в пълнота и хронологична последователност в мотивите на решението на ГС и въз основа на тях са формирани изводи по твърденията, доводите и възраженията на страните във връзка със спора и международната компетентност на българския съд.

Въззивното решение съответства на практиката на СЕС и на ВКС по втората група поставени въпроси, което изключва наличието на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/, както и очевидната неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК като тежък и външно установим порок / р. по гр. д. №1468/20 г. на второ гр. отд. на ВКС/.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника по жалба – да се присъдят своевременно поисканите с отговора на жалбата разноски за адв. в.ие от 2 400 лв. Извършването им се установява от приложения към отговора договор за правна помощ – ТР №6/13 г. ОСГТК,т.1. Затова ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по гр. д. №11379/23 г. от 22.03.24 г.

ОСЪЖДА М. Й. да заплати на К. В. Й. деловодни разноски за тази инстанция в размер на 2 400 / две хил. и четиристотин/ лв., за адв. в.ие.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________