О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4258

Гр. София, 26.09.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3524 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 6223 от 25.07.2023 г., подадена от В. Г. П. – лице с удостоверена юридическа правоспособност, срещу въззивно Решение № 351 от 08.06.2023 г., постановено по в. гр. д.№ 127/2023 г. по описа на СОС, ІІІ възз. гр. състав.

Ответниците по касация С. А. Б., Д. А. С. и Е. В. П. са депозирали отговор чрез адвокат А. Т. от САК. Поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение СОС е потвърдил първоинстанционното Решение № 235 от 23.12.2022 г., постановено по гр. д.№ 528/2022 г. по описа на РС - Ихтиман, с което е признато за установено по отношение на касатора, че ответниците по касация са собственици, както следва: С. А. Б. на 1/4 ид. ч., Д. А. С. на 1/4 ид. ч., и Е. В. П. на 1/2 ид. ч. от поземлен имот (дворно място) с площ 640 кв. м. в [населено място], община Ихтиман, съставляващо УПИ *-* в кв. 16, урегулиран парцел с площ 650,67 кв. м., с неуредени сметки по регулация за терен с площ 11,88 кв. м., придаваеми към УПИ *-* от имот пл.№ *, ведно с построените върху него масивна жилищна сграда със ЗП 50 кв. м. и масивен гараж със ЗП 53 кв. м.

Въззивният съд е възпроизвел оплакванията във въззивната жалба, съобразно които решението на РС е недопустимо поради липса на правен интерес за ищците. В ИМ се твърдяло, че собствеността на ищците се оспорва с извършеното от ответника вписване на саморъчно завещание на Д. Й. Й.. Вписването по чл. 4, б. „к“ ПВ вх.№ рег.№ 408 от 28.02.2020 г. било насочено срещу наследниците по закон, а не срещу ищците. Те разполагали с иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, докато установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК не можел да им осигури нужната защита. Те се легитимирали с нот. акт № 55 от 03.02.1997 г., но не се позовавали на вписването му, което именно било релевантно при оспорване на по-късно вписан акт – придобивно основание, с оглед аргумент за непротивопоставимост съгласно чл. 113 ЗС. Евентуалният иск за собственост на основание давностно владение бил също недопустим поради липса на правен интерес. При положение, че ответникът вписал придобивното си основание преди исковата молба по настоящото дело, съдебното решение нямало ефект върху предхождащото го вписване. РС указал на ищците да впишат исковата молба, което те не сторили в дадения срок и на това основание решението също следва да се обезсили и да се прекрати производството. Исковете били неоснователни, тъй като нот. акт № 55 от 03.02.1997 г. не е вписан в партидната книга на СВ Ихтиман. Липсвало вписване по партидата на продавачите Д. Й. и Т. П.-Й.; не била открита нова партида на името на купувача А. С. Б.. Партида била открита не на купувача, а на продавачите Д. Й. и Т. П.-Й. и по този начин те продължавали да се водят собственици на имота. На същата партидна страница 259, т. 63 имало и друг запис под № 260 относно друг акт и други лица. Липсвали данни за А. Б. по чл. 6, ал. 1 ПВ. Съгласно чл. 36 ПВ на всеки собственик се определяла индивидуална страница от партидната книга, по която не могат да се извършват вписвания, касаещи друг собственик и имот. По тези съображения вписването по партида том 63, стр. 259 на СВ Ихтиман и заверката върху нот. акт № 55/1997 г. относно него в щемпел горе вдясно на първата страница били нищожни като разпоредени от лице без материална компетентност по закон - държавният нотариус, вместо съдията по вписванията, респ. районният съдия при РС-Ихтиман. Съгласно действащата към датата на сделката разпоредба на § 4 от ДР на Закона за Нотариусите (в редакцията на ДВ, бр. 104/1996 г., в сила от 07.01.1997г.) до изтичане на срока по § 3 нотариалните функции се изпълняват от новоназначените СВ. Считано от 07.01.1997 г. вписвания, заличавания и др. се извършват от съдиите по вписванията, а там, където такива не са назначени - от районния съдия. В случая вписването било извършено от държавния нотариус, без разпореждане на районния съдия върху акта или партидната страница. Следователно нямало валидно открита партида на приобретателя А. Б.. Ответникът поискал откриване на производство за оспорване на партидата - официален свидетелстващ документ като неверен - не по отношение автентичността на диспозитивния документ нотариален акт за сделка, а относно верността на удостоверителното изявление. Представеният документ по чл. 45, б. „б“ и б. „е“ от ПВ касаел наличие или липса на тежести върху имота, а не удостоверявал вписване на нотариалния акт на праводателя на ищците. Ето защо главният иск бил неоснователен. Евентуалният иск за придобиване по давностно владение също бил неоснователен. Ищците - деца и бивша съпруга на А. Б., били отстранени от владение след развода през 2006 г. и гласните доказателства сочели, че те не владеят имота и по време на процеса. Клиентската партида на А. Б. към „ВиК“ била закрита още през 2006 г. Свид. С. установил, че към 28.02.2020 г. имотът бил неподдържан и изоставен. Електрозахранване също нямало. Следователно давността била прекъсната съгласно чл. 61 ЗС и не е започнало ново владение, респ. не течала нова давност след смъртта на А. Б. на 28.12.2020 г. Искано е обезсилване на решението на РС и прекратяване на производството; в случай, че въззивният съд приеме само евентуалния иск за недопустим, то да отмени решението и да отхвърли главния иск като недоказан, а по отношение на евентуалния иск да прекрати производството. Искано е и откриване на производство по чл. 193 ГПК за оспорване заверката в щемпел върху подредения в актовата книга нотариален акт № 55, том І, н. д.№ 88/1997 г. от 03.02.1997 г. за продажба на недвижим имот, на първа страница горе вдясно: на партидната книга - том 63, стр. 259, за удостоверяване откриването на персонална партида в нея на името на купувача А. С. Б., като неистинска и да признае документа за неистински като официален удостоверителен документ. Искано е да бъде изискана справка от „Електрохолд“ ЕАД - София откога са последните фактури и последните плащания за ползване на електрическа енергия в процесния имот.

Прието е, че исковата молба е депозирана на 03.06.2022 г. в РС и е вписана в СлВп на 08.06.2022 г. по имотна партида *.

С нот. акт № 99 от 17.07.1996 г. Д. Й. Й. е закупил процесното дворно място ведно с едноетажната масивна вила, застроена на 50 кв. м. и масивен гараж от 53 кв. м. На 03.02.1997 г. Д. Й. Й. - лично и като пълномощник на съпругата си Т. В. П., продал на А. С. Б. процесните терен и сгради. Сделката е изповядана от Л. Ф. - Нотариус в Ихтиманския районен съд, с нот. акт № 55, том І, дело № 99, върху който на първата страница в горния десен ъгъл има щемпел с отбелязване на платена държавна такса за вписване. Видно от удостоверение от Служба по вписванията – гр. Ихтиман, за периода до 25.03.2022 г. са извършени следните вписвания: покупко-продажба том втори, № 99, дв. вх. рег.№ 430 от 17.07.1996 г.; покупко-продажба том първи, № 55, дв. вх. рег.№ 405 от 28.02.1997 г. и препис от обявено завещание том първи № 54/2020 г., нот. д.№ 319 от 28.02.2020 г., рег.№ 73 от 03.02.1997 г.

Т. В. е починала на 09.01.1999 г.

Д. Й. Й. е починал на 01.09.2016 г. С протокол от 25.11.2019 г., изготвен от съдия по вписванията при РС – Варна, е обявено саморъчно завещание от 03.01.1984 г., съгласно което Д. Й. Й. завещава на В. Г. П. цялото си движимо и недвижимо имущество.

С Решение № 64 от 17.03.2006 г. по гр. д.№ 3117/2005 г. на СРС,86 с-в, влязло в сила на 23.05.2006 г., е прекратен бракът между А. Б. и Е. Б. (сега П.).

Съгласно служебна бележка, издадена от „ВиК“ ЕООД, гр. София, район Ихтиман, партидата на клиента А. Б. за процесния имот е закрита служебно през 2005 г. поради липса на потребление на вода и канал; последните плащания на клиента са от същата година. Съгласно писмо изх.№ 1204841576 от 09.11.2022 г. на „Е. П. ЕАД, за имота има договор с А. Б. с клиентски номер 300130227444, но тъй като имотът е необитаем, не може да се установи наличието на електрозахранване и консумация на енергия; не е подавана заявка за прекъсване на електрозахранването.

Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели. Й. и А. Щупалови - непосредствени съседи на имота, установяват, че А. и Е. са ползвали имота като вилен, докато децата са били малки. След развода А. идвал сам и не допускал Е. и децата до имота поради влошените им отношения. На посочения от ответника свид. С. В. показал имота два пъти: през февруари 2020 г. и юли 2022 г.; бил необитаем и неподдържан.

А. С. Б. е починал на 28.12.2020 г.; негови наследници по закон са децата му С. и Д..

От правна страна е прието, че ищците имат правен интерес от установителен иск за собственост на процесния имот. С. и Д. А. са имали правно очакване да наследят имота след смъртта на баща си през 2020 г., а Е. П. е имала съзнанието, че е собственик на половината имот, тъй като е придобит в условията на СИО и не е бил обект на делба след разтрогване на брака. Тъй като имотът е вилен и неподходящ за обитаване през зимния сезон (според свидетелите Щ.), поради влошените отношения е обяснима липсата на активна съпротива от нейна страна на отказа на А. Б. да й предостави достъп. При справка в службата по вписвания е установимо, че е вписано завещание през 2019 г., касаещо имота. С това е обоснован правният интерес. Разпоредбата на чл. 537, ал. 2 ГПК, на която ответникът се позовава, посочва именно исковия ред за защита на правата на трети лица срещу засягащ техните права охранителен акт, какъвто е вписването на саморъчно завещание.

На 17.07.1996 г. Д. и Т. Й. закупили имота и на 03.02.1997 г. го продали на А. и Е. Б. (в режим на СИО). Нотариалният акт за сделката е вписан валидно от компетентния нотариус при Ихтиманския районен съд, тъй като съгласно § 3 от ПЗР на ЗННД заварените по този закон лица, изпълняващи нотариални функции в районните съдилища, продължават да ги изпълняват по досегашния ред, но не по-късно от 01.10.1998 г. Следователно, нотариус Ф. при РС-Ихтиман е имал материална компетентност да впише сделката и вписването е породило оповестителното си действие. Дори партидите да не са водени по надлежния ред, както твърди ответникът, това би имало значение за формиране на погрешно убеждение относно принадлежността на имота към патримониума на завещателя. След като последният се е разпоредил с процесния имот преди своята смърт, той не влиза в наследствената маса, т. е. завещателят не може да завещае нещо, което не притежава в момента на смъртта си.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдебно решение при ненадлежно упражняване на правото на иск;

2. Допустим ли е установителен иск за собственост въз основа на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот без твърдения и петутим в исковата молба за вписване на акта (в партидната книга на Службата по вписванията по местонахождението на имота), след като правният интерес на иска се извежда от вписване от ответника на друг акт относно същия имот – заверен препис от обявено саморъчно общо завещание на продавача по нотариалния акт в негова полза;

3. Относно служебната проверка, дължима от въззивния съд за валидност и допустимост на първоинстанционното съдебно решение;

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; Следва ли въззивният съд при формиране на крайните си изводи в решението да обсъди и да се произнесе по всички направени оплаквания, възражения и доводи във въззивната жалба;

5. Липсата на мотиви в решението по основни материалноправни въпроси – предмет на делото, обуславящи неговия изход, и неприлагането на приложими спрямо тях императивни правни норми (в случая – чл. 36, чл. 37 и чл. 6, ал.1 ПВ и чл. 113 вр. чл. 112 ЗС) правят ли решението вероятно неправилно поради съмнения за предубеденост на съда; Следва ли в такъв случай ВКС да допусне касационно обжалване на решението;

6. Компетентен ли е бил държавният нотариус след влизане в сила на 07.01.1997 г. на Закона за нотариусите (сега ЗННД) от 1996 г., съгласно параграф 3 и 4 от ПЗР към същия, чл. 466, ал. 1 ГПК /отм./ и чл. 158, 159 и 160 ЗСВ /отм./, всички в сила от същата дата, да разпорежда вписвания, отбелязвания и заличавания на подлежащи на вписване актове, в т. ч. вписване на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот; Липсата на компетентност води ли до нищожност на вписването;

7. Допустимо ли е оспорване на официално удостоверително изявление с характер на официален свидетелстващ документ като неистинско (неверно), в случая – в щемпел върху нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот за вписване на акта по партида на приобретателя-купувач.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по първи въпрос – ППВС № 1 от 10.11.1985 г., ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, втори въпрос – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, трети въпрос – т. 3 от ТР № 3 от 19.07.2010 г. на ВКС, ОСГК, четвърти въпрос – т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 96 от 03.12.2020 г. по гр. д.№ 1076/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., пети въпрос – ТР № 13/1976 г. на ВС, ОСГК, седми въпрос – ППВС № 3/1982 г. и ТР № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д.№ 5/2011 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 20 от 26.01.2010 г. по гр. д.№ 4882/2008 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д.№ 270/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. Относно пети и шести въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите три въпроса от изложението почиват на оплакването на касатора, че решението обективира произнасяне по ненадлежно предявен иск. Това становище е неоснователно. Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен интерес се преценява конкретно, с оглед твърденията на ищеца в исковата молба за спорните отношения между него и ответника, с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. В практиката на ВКС се приема, че правен интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия, както и че е налице правен интерес от установителен иск, когато според твърденията в исковата молба правният спор засяга пряко или косвено имуществената сфера на ищеца. В случая не възниква съмнение за допустимостта на предявения иск, а оттам – и за допустимостта на въззивното решение. По настоящото дело правният интерес от положителния установителен иск за собственост се свързва от ищците с притежаваното от тях право на собственост върху процесния имот на основание наследяване по закон, прекратена СИО и покупко-продажба, и незачитането и оспорването на това право от ответника, вписал заверен препис от обявено саморъчно завещание в своя полза. Изложените от ищците в исковата молба твърдения за факти, които обосновават правния им интерес от търсената (в случая - установителна) защита, сочат на допустимост на предявеният от тях иск, а въпросът какъв следва да е изхода на конкуренцията на правата на страните по делото, е въпрос по същество, а не по допустимост на иска.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпроси №№ 4 и 5, тъй като въззивното решение е мотивирано, като са обсъдени всички допустими, относими и необходими доказателства, установяващи факти от съществено значение за изясняване на делото от фактическа страна и за решаване на спора, както и са изложени решаващи съображения на съда по приложимото право. Несъгласието на касатора с формираните изводи от фактическа и правна страна не е регламентирано от закона като основание за допускане на обжалването.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 6. Въззивният съд е приел, че към момента на извършване на сделката – 03.02.1997 г., е влязъл в сила Законът за нотариусите и нотариалната дейност, в чийто § 3 от ПЗР е предвидено, че заварените от закона лица, изпълняващи нотариални функции в районните съдилища, продължават да ги изпълняват по досегашния ред, но не по-късно от 01.10.1998 г. Направил е извод, че нотариалният акт от 03.02.1997 г. е вписан валидно от компетентния нотариус при Районен съд - Ихтиман, като част от „досегашния ред” на изпълнение на нотариални функции, по смисъла на цитираното преходно правило. Така формираните изводи на съда съставляват точно приложение на разпоредбата на § 3 от ПЗР на ЗННД, която е ясна по съдържание и не се нуждае от тълкуване, като в съдебната практика не се констатират различни становища по нейното съдържание. В този смисъл ВКС приема, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се подчертае, че съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай произнасянето на въззивния съд по приложението на § 3 от ПЗР на ЗННД не осъществява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая съществено значение има обстоятелството, че по делото не е доказано министърът на правосъдието да е назначил съдия по вписванията към 03.02.1997 г., който да се намира в организационно отношение с Районен съд – Ихтиман. По тази причина и доколкото сделката, на която ищците се позовават, предхожда крайния момент, до който компетентността да извършват вписванията съгласно § 3 от ПЗР на ЗННД, е възложена на нотариусите съобразно редакцията на чл. 466, изр. 1 ГПК, обнародвана с ДВ, бр. 12 от 1952 г., то не е налице основание да се приеме, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с темпорално приложимото право.

Въпрос № 7 не е обсъждан от въззивния съд, не е включен в предмета на делото и няма обуславящо значение за изхода на спора. Наред с това, че не обективира общо основание за допускане на обжалването, по отношение на това питане твърдението за противоречие с цитираната от касатора практика на ВС и ВКС е неконкретизирано и в този смисъл - неаргументирано.

Решението на Софийски окръжен съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на решението, без да е необходимо запознаване със и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито извън тези закони (въз основа на несъществуваща или отменена правна норма), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби в приложимата към спора редакция и съобразно техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид изхода от настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС – сумата 3 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 27).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 351 от 08.06.2023 г., постановено по в. гр. д.№ 127/2023 г. по описа на СОС, ІІІ възз. гр. състав.

ОСЪЖДА В. Г. П. ДА ЗАПЛАТИ на С. А. Б., Д. А. С. и Е. В. П. сумата 3 000 (три хиляди) лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: