Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на „Агрототал" ЕООД срещу решение № 152 от 17.07.2019 год. постановено по адм. д.152/2019 г на Адм. съд-Сливен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт (РА) № Р-02002018001320-091-001/18.09.2018 г., поправен с РА за поправка на РА № П-02002018176461-003- 001/05.10.2018 г. на органа по приходите при ТД на НАП - Бургас, потвърден с Решене № 258/04.12.2018 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” - Бургас, в частта, в която са констатирани задължения по ЗДДС в размер общо на 12 400 лева и лихви в размер на 2 704, 11 лева, както следва: за данъчен период 01.06.2016 г. - 30.06.2016 г. главница в размер на 8 000 лева и лихви 1 769, 03 лева и за данъчен период 01.07.2016 г. - 31.07.2016 г. главница в размер на 4 400 лева и лихви 935, 08 лева, както и задължение по ЗКПО за период 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г. главница в размер на 4 391, 67 лева и лихви 653, 92 лева, представляващи задължение за корпоративен данък. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

Ответният по касационната жалба - директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” - гр. Б. не взема становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

За да отхвърли жалбата на дружеството срещу процесния ревизионен акт, първоинстанционния съд е приел, че ревизията е възложена от компетентен орган и е приключила в определения от него срок. Приел е също така за неверен изводът на ревизиращия екип, че липсва реалност на доставката по фактура № 740/04.07.2016 г. В същото време е споделил разсъжденията на горестоящия административен орган, според които към момента на издаването на фактура № 740/04.07.2016 г. не е било налице данъчно събитие или авансово плащане по доставката, което да изисква начисляване на ДДС, поради което фактурата била издадена без основание, както и без основание към процесния момент е начислен ДДС с нея. Следователно, органът по приходите правилно е отказал данъчен кредит по тази фактура, но основанието за това следвало да бъде чл. 70, ал. 5, във връзка с чл. 68, ал. 2 и чл. 25, ал. 5 и ал. 6, т. 1 от ЗДДС. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт и неоснователност на жалбата. Решението е правилно.

Доколкото след изричното решение на Директора на Дирекция „ОДОП“ между страните вече няма спор по реалността на процесната фактура, наведените многобройни съображения в този смисъл в ревизионния акт и доклад не следва да се обсъждат. Спорът вече е кога е настъпило данъчното събитие, доколкото от страна на Директора се твърди, че тъй като договора за реклама е за срок от 24 месеца, то приложима е нормата на чл. 25, ал. 5 и ал. 6, т. 1 от ЗДДС, тъй като няма данни за извършено плащане. Съгласно чл. 68 от ЗДДС, правото на данъчен кредит възниква в периода, през който данъкът по доставката е станал изискуем. Нормата на чл. 25, ал. 5 от ЗДДС постановява, че алинея 4 не се прилага при доставки с непрекъснато изпълнение с продължителност за период, по-дълъг от една година, за които не е налице дължимост за плащане за период, по-дълъг от една година. За такива доставки се счита, че данъчното събитие настъпва в края на всяка календарна година, като за календарната година на прекратяване на доставките данъчното събитие настъпва на датата на прекратяване на доставките. В процесния случай договора е с непрекъснато изпълнение, но попада в хипотезата на ал. 5.

В случая неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че цялата сума по фактурата е изплатена по банков път, както и че извършването на плащане е безспорно. Именно липсата на доказателства за извършено плащане, или пък съответно за извършено прихващане /каквото пък се твърди от доставчика на ревизираното лице/ е дало основание на Директора на „ОДОП“ и на първоинстанционния съд да приложат съответно към тази фактическа обстановка хипотезата на чл. 25 ал. 5 от ЗДДС. Правилно решаващия съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че „по време на ревизията не е установено, че в случая е налице авансово плащане по доставката, за да е приложима хипотезата на чл. 25, ал. 7 от ЗДДС“, както и че „не са представени протоколи за прихващане на вземания със задължения, съответно документите, по които са възникнали същите.“ Именно предвид липсата на доказателства за плащане /или съответно прихващане/, неоснователно е и позоваването в касационната жалба на разпоредбата на чл. 68 ал. 1 т. 2 от ЗДДС.

При така установените факти, постановеното решение на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 152 от 17.07.2019 год. постановено по адм. д.152/2019 г на Адм. съд-Сливен. Решението е окончателно.