О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5334

гр. София, 20.11.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

С. Н.

като изслуша докладваното от съдия Николова гр. дело № 3716 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по постъпили три касационни жалби от страни по делото срещу основното въззивно решение № 176/16.02.2023 год., постановено по в. гр. д № 1634/2022 год. на Окръжен съд – Варна и решение № 577/16.05.2023 год. по същото дело, постановено по реда на чл. 250 ГПК.

С касационна жалба вх. № 7332/22.03.2023 год., подадена от М. И. В. чрез пълномощника й адв. М. С. от ВАК, се обжалва въззивното решение № 176/16.02.2023 год. по в. гр. д № 1634/2022 год. на ОС-Варна в частите относно:

- определените квоти и площта на допуснатия до делба недвижим имот УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място], с идентификатор *** и

- определените квоти и площта на допуснатия до делба недвижим имот УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място] с идентификатор *** и построените в него едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска постройка.

Жалбоподателката релевира доводи за недопустимост и очевидна неправилност на решението в сочените части поради неучастие на задължителен необходим другар – О. А. притежаваща съответно 180 кв. м. ид. ч. от първия и 60 кв. м. ид. ч. от втория, а евентуално - поради липса на съсобственост и неправилно определяне на делбените квоти и площите на двата имота.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК /р. ІІ, т. 1/ касаторката формулира правни въпроси относно задължението на съда в делбеното производство да конституира всички лица, притежаващи титул за собственост върху спорния имот, както и за доказателствената сила на констативните нотариални актове и актовете за частна общинска собственост и разпределението на доказателствената тежест при тяхното оспорване. Поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

От ответниците по тази жалба единствено П. М. А. в представения писмен отговор изразява становище за липса на релевираните в нея основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените от него разноски, съгласно представен списък.

С насрещна касационна жалба вх. № 10780/02.05.2023 год., подадена от П. М. А., чрез пълномощника му адв. П. С., се обжалва решение № 176/16.02.2023 год. по в. гр. д. № 1634/2022 год. на ОС-Варна в частта, с която е допусната до делба сграда със застроена площ от 36 кв. м, състояща се от кухня, хол, спалня, баня и тоалетна, килер, коридор, отразена в кадастралната карта с идентификатор № ****, ведно с прилежащите й веранда и навес, находяща се в УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място], с идентификатор *** при квоти 3/4 ид. ч. за М. В. и 1/4 ид. ч. за П. А.. Навеждат се оплаквания за неправилност на решението в сочената част поради това, че така индивидуализираната постройка представлява незаконен строеж и няма характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост, с оглед на което и не би следвало да се допуска до делба. Поддържа се също и довод за неправилност при определяне на квотите между съделителите.

В приложеното към нея изложение на основанията за допускане до касация се формулират правни въпроси, които уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно правомощията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат до следното: за възможността незаконен строеж по смисъла на ЗУТ да бъде самостоятелен обект на правото на собственост, представлява ли такъв незаконен строеж, изграден в дворно място, индивидуална собственост на единия съпруг, съпружеската имуществена общност в случай, че е изграден без инвестиционен проект и разрешение за строеж и след влизане в сила на ЗУТ, както и за задължението на въззивния съд да изложи мотиви относно всички искания, възражения и доводи на страните, както и да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно правнорелевантните факти.

Касаторът поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3, и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответницата по тази жалба - М. И. В. в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускането й до касационен контрол, респ. за нейната неоснователност. Претендира направените разноски.

С касационна жалба вх. № 13994/06.06.2023 год., подадена от М. И. В., чрез пълномощника й адв. М. С. от ВАК, се обжалва постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 577/16.05.2023 год. по в. гр. д. № 1634/2022 год. на ОС-Варна, с което е оставена без уважение молбата на касаторката за допълване на основното решение по делото. Излагат се оплаквания за очевидна неправилност на обжалвания акт поради липса на диспозитив по обективираните в т. 2.1, предложение второ и т. 3.1, предложение последно искания в петитума на въззивната й жалба.

Сочи се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 и т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. д. № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС по въпроса относно задължението на въззивния съд да постанови диспозитив по целия въведен с жалбата предмет на въззивното производство, като остави в сила или постанови ново решение след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция.

По тази жалба нито един от съделителите не е изразил становище.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното:

Касационните жалби са редовни и процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирани страни и срещу подлежащи на касационно обжалване актове на въззивен съд.

Делото е образувано по иск за делба, предявен от П. М. А. срещу М. И. В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С., с който се иска делба на два недвижими имота, а именно:

1. УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място], В. област, с площ от 840 кв. м., при граници УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-* и улица, като съсобствен между ищеца и първата ответница и

2. УПИ *-* в кв. 54 по плана на селото, с площ от 1000 кв. м., при граници: УПИ *-*, УПИ *-*, от две страни улици, заедно с построената в имота едноетажна кирпичена сграда и второстепенна стопанска постройка, като съсобствен между ищеца и М. И. В., Х. П. А., С. А. С. и П. А. С..

С отговора на исковата молба М. И. В. е направила искане за включване в делбената маса и на намиращата се в УПИ *-* едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес.

С решението си първоинстанционният съд допуснал делбата на УПИ *-* при квоти от по 1/2 ид. ч. за П. А. и М. В., а на УПИ *-* при квоти: за П. А. – 87/216 ид. ч., за М. В. – 21/216 ид. ч., за Х. А. – 36/216 ид. ч., за С. С. – 36/216 ид. ч., за П. С. – 36/216 ид. ч. По отношение едноетажната жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес, намираща се в УПИ *-*, съдът отхвърлил иска.

За да обезсили решението по отношение на едноетажната жилищна сграда /по иск на М. В./, въззивният съд приел, че когато е предявен иск за делба на застроено дворно място, то предмет на делбата са и всички построени в него сгради, без оглед дали са самостоятелни обекти, освен ако в исковата молба изрично е посочено, че се предявява иск за делба само на дворното място без построените в него сгради, т. е. ако при предявяването на иска изрично някоя от тях не е изключена от делбената маса с твърдения, че не е съсобствена между съделителите. Ако подобно уточнение в исковата молба липсва, не е необходимо постройките, които представляват самостоятелни обекти на право на собственост и по отношение на които е предявен иск за делба, да бъдат индивидуализирани чрез посочване на тяхното предназначение (жилищни, стопански), застроена площ, етажност, както и дали се състоят от няколко самостоятелни обекта на право на собственост. Всички тези признаци на допуснатата до делба сграда подлежат на съобразяване във втората фаза на делбеното производство във връзка с разрешаването на въпроса за поделяемостта й, респ. - броя на самостоятелните обекти, които могат да бъдат обособени в нея.

Прието е, че в случая от страна на ищеца в исковата молба е направено искане за допускане на делбата на УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място], като изрично изключване на находящата се в него сграда не е налице.

Направеното искане в отговора на исковата молба от насрещната страна за включване в делбената маса и на построената в този имот сграда, със застроена площ 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес, впоследствие и направеното искане по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване на горепосочената сграда към делбената маса, при равни квоти, всъщност не представлява въвеждане на нов, друг съсобствен имот по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК, доколкото така или иначе съдът е сезиран с произнасяне по същия съобразно наведените твърдения за наличие на застрояване в имота, които не са оспорени от ищцовата страна. Затова и следвало да се приеме, че изследването дали сградата, която не е била изрично изключена с исковата молба, представлява самостоятелен обект, респ. между кои съделители и при какви квоти следва да бъде допусната или не до делбата са въпроси, по които съдът дължал произнасяне по същество на спора. Това е така, защото доводите, че конкретната постройка, предмет на производството по съдебна делба, представлява или не самостоятелен обект, не обуславят извод, че се касае за отделен иск, който следва да бъде обективно съединен по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК, поради което и въззивният съд направил извод, че е налице недопустимо произнасяне по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК, съответно обезсилил решението в тази му част.

За да отмени решението в частта за квотите по отношение на допуснатата съдебна делба на построената в УПИ *-* в кв. 54 по плана на [населено място] едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 40 кв. м., ведно с прилежащите веранда и навес, въззивният съд приел, че в производството не се оспорвали квотите в съсобствеността между П. А. и М. В. по отношение на УПИ *-*, който бил придобит от двамата по наследяване от М. С. при равни квоти. Спорни се явявали единствено въпросите досежно статута на постройката, изградена в УПИ *-* и нейното правно и фактическо положение.

След съвкупен анализ на приетия по делото доказателствен материал, в т. ч. заключението по допълнителната съдебно-техническа експертиза, въззивният съд достигнал до извод, че процесната сграда представлявала строеж, макар и без строителни книжа, доколкото е изградена върху бетонова основа и е трайно прикрепена към същата по начин, че не може да бъде демонтирана, без да се наруши нейната цялост по начин, по който да се позволи преместването й в пространството и използването й на друго място. И макар, че същата не притежавала характеристиките на жилище не следвало да бъде отречен самостоятелния й статут на сграда и делбата й следвало да бъде допусната. За неотносими са приети доводите за недопускане на делбата поради липсата на строителни книжа, поради факта, че няма влязла в сила заповед за премахването й. Обстоятелството дали строежът е законен и търпим е ирелевантно за първата фаза на делбеното производство в хипотеза, при която до делба се допуска дворното място с всички постройки. В подобна хипотеза и незаконните постройки, за които не е издадена заповед за премахване, могат да бъдат предмет на делбата, като обстоятелствата около тяхното изграждане и статут следвало да бъдат отчетени във втората фаза на делбеното производство при установяване на пазарната цена на имота и формирането на дяловете.

Въззивният съд приел също, че съобразно събрания доказателствен материал по делото, в частност – представеният договор от 18.05.2004 год. за поръчка на сграда, се установява, че наследодателят М. А. и съпругата му М. В., като възложители, са сключили с ЕТ „Конистра - Кр. Ковачев“ договор за изработка на едноетажна постройка с площ от 35 кв. м., с фундаментална основа от 40 кв. м. срещу заплащане на сумата в общ размер на 5800 евро. В договора бил предвиден краен срок за изпълнение до 30.11.2004 год.

За възникването на съпружеска имуществена общност е необходимо придобилият вещното право да има качеството „съпруг” и това да е станало по време на брака в резултат на съвместен принос, който се предполага до доказване на противното и може да се изрази във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството - по аргумент от чл. 21, ал. 2 и ал. 3 СК. В ТР № 4/2019 г., ОСГК на ВКС се приема, че в отношенията между съсобствениците е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС, но в отношенията между съпрузите действат нормите на Семейния кодекс.

При този анализ, въззивният съд счел, че в производството е безспорно, че към момента на построяването на сградата М. А. е бил в брак с втората си съпруга - М. В.. Доколкото в съдържанието на неоспорения договор от 2004 год., като възложители били посочени и двамата съпрузи, то следвало да се приеме, че по отношение на обекта, след изграждането му е възникнала съпружеска имуществена общност. В производството не била оборена презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК за наличие на съвместен принос, поради което М. В., освен притежаваната 1/2 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност, получава и дял, равен на този на другия наследник на починалия си съпруг – сина му П. А., респ. допълнително още 1/4 ид. ч. от постройката. Поради това постройката с нанесен в кадастралната карта идентификатор № ****, с площ от 36 кв. м., ведно с прилежащите й веранда и навес, находяща се в ПИ с идентификатор № ***, с номер по предходен план 321, кв. 54, парцел *-* по плана на [населено място], следва да се допусне до делба между съделителите - П. М. А. и М. И. В., при следните квоти: 3/4 ид. ч. за М. В. и 1/4 ид. ч. за П. А..

За да отмени обжалваното решение в частта за квотите на допуснатия до делба УПИ № *-*, със сегашен идентификатор № ***, с площ от 1120 кв. м., въззивният съд е приел, че от съдържанието на представения нотариален акт № 181, том III, дело № 1521 от 25.02.1975 год., както и на протокола към него за извършената обстоятелствена проверка, се установява, че общият наследодател С. А. П. е признат за собственик по давностно владение и наследяване на дворно място, включено в парцел *-* в кв. 54 по плана на [населено място], заедно с построената къща - подобрение и насаждения.

В производството от страна на ищеца се твърдяло, че недвижимият имот е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от страна на баба му и дядо му - П. и С. П. по силата на упражнявано давностно владение в периода от 1965 год. до 1975 год., а от страна на ответника - М. В. били изложени доводи, че е изключен съвместният принос между съпрузите, доколкото имотът е придобит по наследяване и е станал лична собственост единствено на С. П..

В производството били изложени доводи за осъществявано владение от страна на С. П. в периода от 1965 г. до 1975 год. В насока за оборване на констатацията на нотариуса за придобиване на права и по наследяване, били събрани гласни доказателствени средства.

Въз основа на свидетелските показания на свидетеля В., които въззивният съд кредитирал, е установено, че считано от 1963 год. в имота са живеели дядо С. и баба П. до тяхната смърт. Затова и съдът приел, че съпрузите съвместно са упражнявали давностно владение, в периода след 1963 год. Доколкото констативният нотариален акт е съставен през 1975 год., то следвало да се приеме, че съпрузите в десетгодишен период предхождащ изготвянето му, са осъществявали владение спрямо имота. Ето защо, в производството не е проведено пълно и главно обратно доказване на оборимата презумпция за наличие на съвместен принос. Затова и не следвало да се кредитират наведените оплаквания в насока за липсата на доказаност, че владението е осъществявано от двамата съпрузи.

На следващо място, въззивният съд посочил, че обстоятелството, че в констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка било записано, че имотът е придобит от С. П. по наследство и давностно владение, означавало само, че същият би могъл да присъедини към своето владение владението на неговите наследодатели, а не и че последните са били собственици на имота, доколкото те не са притежавали документ за собственост и не били изложени твърдения или представени доказателства в насока, че приживе са се позовали на придобивна давност. Последното обаче предвид момента на придобиване на имота - по време на брака на П. и С. П. не променяло крайния извод на съда, че се касае за имот съпружеска имуществена общност.

С оглед на горното, въззивният съд достигнал до извод, че придобитият дял от С. П. от 1/2 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност, следвало да бъде разпределен поравно между съпругата му - П. П., починала на 12.02.2016 год., и синовете му - А. А., починал на 30.11.2019 г. и М. А., починал на 13.05.2015 год., на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9 ЗН, респ. от по 1/6 ид. ч. за всеки един. Наследници на М. А. са съпругата му М. В. и синът му П. А., които го наследяват при равни квоти, респ. всеки от тях по 1/12 ид. ч. Наследници на починалия син на С. П. - А. А. - съпругата му и двама синове, които на основание чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9 ЗН получават равни дялове от по 1/18 ид. ч. Наследниците на П. П., починала през 2016 год.- синът й А. А., на основание чл. 5 ЗН и внукът й П. А., на основание чл. 10 ЗН, респ. същите получават дял от по 2/6 ид. ч. Или делбата е допусната при квоти: за Х. А., С. С. и П. С. по 2/12 ид. ч. за всеки от тях, делът на П. А. възлиза на 5/12 ид. ч., а този на М. В. - 1/12 ид. ч., след като първоинстанционното решение е отменено в тази му част.

По въпроса за принадлежността на правото на собственост върху двата процесни парцела в патримониума на наследниците на наследодателите М. А. и С. П., между които е допусната съдебната делба, въззивният съд е обосновал извода си въз основа на заключението на техническата експертиза, както и допълнително такова, установяващи, че действащият кадастрален и регулационен план на [населено място] е от 1931 год. Съгласно този план и към двата парцела има придаваеми се места, подробно посочени по площ в заключението, като съдът е приел, че с оглед непосредственото отчуждително действие на плана и завземането на придаваемите се места, регулационните линии са приети за имотни, т. е. регулацията е приложена. Без значение е липсата на данни за плащане на обезщетение за придаваемите се места, тъй като това поражда само облигационни правоотношения и не е елемент от фактическия състав на отчуждаването на придаваемите се места и съответно не влияе върху момента на преминаване на собствеността, който настъпва от влизане в сила на заповедта за одобряване на регулационния план /№ 2075 от 2.05.1931 год. за дворищната регулация и № 202 от 27.05.1931 год. – за уличната регулация/.

Поради тези съображения въззивният съд счел, че не следва да обсъжда представените актове за частна общинска собственост, като установяването на предпоставките за съставянето им не би могло да бъде предмет на настоящето делбено производство. Въззивният съд приел, че предполагаемите права на общината относно придаваемите се места по регулацията към двата спорни парцела, биха могли да бъдат установени в друго производство. Затова общината не следва да се конституира като страна в настоящето производство.

При тези данни и съобразявайки указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2020 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС относно служебното задължение на съда да следи за валидността и допустимостта на решението във всяко положение на делото, настоящият състав на II г. о. на ВКС намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато за преценка за вероятната му недопустимост поради постановяването му без участие на общината като необходима надлежна страна в делбеното производство. Тази вероятност произтича от представените в него актове за частна общинска собственост, легитимиращи община Аксаково като собственик на идеални части от спорните делбени имоти. В практиката на касационната инстанция, като например решение № 61 от 26.05.14 год. по гр. д. № 7685/13 год. на ВКС, ІІ ГО, се приема, че актът за държавна собственост само констатира правото на собственост на държавата, без да го поражда; че актът се ползва с обвързваща доказателствена сила само по отношение на отразените в него факти; че има легитимиращо действие, по силата на което имотът се счита за държавен до доказване на противното, както и че съдът не е длъжен да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед всички доказателства по делото и разпоредбите на закона; че съдът може да отрече правото на собственост на държавата, дори и когато няма възражение на противната страна срещу акта за държавна собственост. Решението е постановено в производство по чл. 290 ГПК, като разсъжденията в него се отнасят за акта за държавна собственост, но важат и за акта за общинска собственост /така например в Решение № 149 от 12.06.2013 год. по гр. д. № 647/2012 год. ІV г. о., приложено към изложението на касаторката М. В., е налице произнасяне по въпросите относно доказателствената сила на актовете за общинска собственост и чия е доказателствената сила при оспорването им/. Въззивният съд в случая е отказал да обсъжда легитимиращия ефект на представените актове за общинска собственост за принадлежността на правото на собственост на общината върху посочените в тях идеални части от процесните делбени имоти 37246.501.320 и 37246.501.321, съставени в хода на производството по делото /на 12.01.2023 год./, което поставя въпроса за участниците в съсобствеността на имотите, респ. съделителите в настоящето производство, с предмет делба на двата УПИ. Същите са относими и по спора за приложението на регулацията, респ. към обусловения от него въпрос за индивидуализацията на предмета на делбата.

В делбата следва да участват всички съсобственици, в противен случай тя е нищожна, съгласно чл. 75, ал. 2 ГПК. Такива са и указанията в ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, като необходимостта от установяване на кръга на собствениците задължава съдът служебно да следи за конституирането на всички участници в имуществената общност. Такова е и разрешението в в цитираното и приложено от касатора решение № 165 от 10.06.2011 год. по гр. д. № 1337/2010 год., II г. о. на ВКС относно необходимостта съдът да предприеме действия по конституиране на лицето, легитимиращо се с титул за собственост, като с решението си по съществото на спора ще се произнесе относно това дали признава или отрича неговите права като собственик, респ. съсобственик.

Поради горните съображения относно съществуващата вероятност въззивното решение да е недопустимо поради неучастие в делбеното производство на общината, легититимираща се като съсобственик в делбените имоти, същото следва да се допусне до касационно обжалване, в хипотезата на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК по подадените от М. В. и П. А. жалби. До касационно обжалване следва да се допусне и допълнителното въззивно решение по чл. 250 ГПК.

Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 176/16.02.2023 год. и допълнителното решение № 577 от 16.05.2023 год., двете постановени по в. гр. д. № 1634/2022 год. на Варненския окръжен съд, по подадените от М. В. и П. А. жалби.

УКАЗВА на М. И. В., чрез пълномощника й адв. М. С., да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 105 лв. / сто и пет лева/, а на П. М. А., чрез адв. П. С. – 25 лв. /двадесет и пет лева/, за двамата - в едноседмичен срок от съобщението за това, както и в същия срок да представят вносните документи. В противен случай настоящето производство ще бъде прекратено.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: