Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на полицейски орган в група „Опазване на обществения ред,“ на сектор „Охранителна полиция“ в Районно управление - В. Т при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - В. Т против решение № 470 от 12.11.2015 г. по адм. дело № 779 /2015 г. на Административен съд – В. Т, с което е отменена заповед рег. № 1739зз-249/ 23.10.2015 г. на същия административен орган, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР (ЗАКОН ЗА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР) във връзка с чл. 1, ал. 2 от Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) е постановено задържането на П. Р. Р. за 24 часа. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства, тъй като не са допуснати нарушения във формата на акта и са налице основания за прилагане на мярката. Моли да бъде отменено и да се постанови ново решение по същество, с което жалбата против заповедта да бъде отхвърлена.

Ответникът оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Решението на Административен съд – В. Т е постановено в съответствие с материалния закон и представените доказателства.

Изводът на съдебния състав, че са налице основания за отмяна на оспорената заповед е направен при правилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба. Правилно е прието, че независимо че е издадена от полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР и в границите на предоставената му съгласно чл. 72, ал. 1 от ЗМВР компетентност, заповедта следва да бъде отменена, тъй като при постановяването й са допуснати съществени нарушения на формата на акта и на материалния закон, които са основание за нейната отмяна.

Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, посочена като правно основание за издаване на заповедта, въвежда основание за задържане, различно от изброените в чл. 72, ал. 1, т. 1-6 от закона и предоставя право на полицейските органи да задължат лица в други случаи определени със закон. Нормата е препращаща, поради което, както първоинстанционният съд правилно приема, заедно с нея в заповедта следва да се посочат от фактическа и правна страна другите хипотези, при които законът допуска задържането като мярка за административна принуда. Следователно позоваването на чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР задължително изисква цитиране и на конкретна законова норма, която предвижда задържане на лицето като мярка за административна принуда. В случая това не е направено. Действително формално в заповедта за задържане заедно с нормата на чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР е посочен и чл. 1 ал. 2 от УБДХ. Цитираният текст обаче не представлява основание за прилагане на административна мярка, а дефинира понятието „дребно хулиганство”. Следователно правно основание за издаване на процесната заповед не е посочено. Правилно е и заключението в случая в заповедта не са изложени и факти и обстоятелства, които да мотивират прилагането на мярката, а обосноваването й в хода на съдебното производство, със съображения и доводи, които не са включени като аргументи в производството по издаване на административния акт е недопустимо. Представената докладна записка от 23.10.2015 г. също не обосновава задържането от фактическа страна. Безспорно, оскърбителното отношение към полицейските органи и нарушаването на обществения ред е поведение, което следва да се квалифицира като дребно хулиганство по смисъла на чл. 1, ал. 2 от УБДХ, но не представлява основание за прилагане на задържането като мярка за административна принуда. Възможност за ограничаване правото на свободно придвижване според указа съществува в хипотезата на чл. 3, ал. 2, когато лицето не може да бъде представено веднага на съдията, но в случая препращане към последния текст в заповедта не е направено, а и не са изложени факти, които да сочат на невъзможност преписката да бъде разгледана от районния съдия веднага. Поради това правилно административният съд приема, че заповедта за задържане е издадена в нарушение на чл. 72, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, тъй като в нея не са посочени фактическите и правни основания за постановяването й, а такива не се съдържат и в останалите документи по преписката. Тези нарушения са съществени, тъй като отсъствието на мотиви води до невъзможност за задържаното лице да реализира правото си на защита. Същевременно този недостатък обосновава несъответствие на издадената заповед и с материалния закон и с неговата цел, тъй като не са изпълнени предпоставките за задържане по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, а правото на свободно придвижване на лицето е ограничено произволно, без законова необходимост.

Поради всичко изложено настоящата инстанция споделя извода на административния съд, че принудителната административна мярка е приложена спрямо жалбоподателя в нарушение на формалните и на материалноправни изисквания на закона, а доводите на касатора в обратния смисъл намира за неоснователни. С оглед горните съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила.

По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 470 от 12.11.2015 г. по адм. дело № 779/ 2015г. на Административен съд – В. Т. Решението е окончателно.