О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5061

гр. София, 06.11.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като изслуша докладваното от съдия Николова гр. д. № 4210/2023 г. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила от „Джорджо 2002“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. С. А. от САК, касационна жалба срещу решение № 223 от 13.01.2023 г. по в. гр. д. № 12320/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 20034930 от 05.02.2021 г. по гр. д. № 22432/2011 г. на Софийския районен съд в частта му, с която по предявения от М. П. Ш. и Т. П. Ш. срещу касатора иск с правно основание чл. 108 ЗС, е признато за установено, че ищците са собственици на основание законово наследствено правоприемство при квоти по 1/4 ид. ч. за всеки от тях от самостоятелен обект с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], представляващ самостоятелен обект в сграда – апартамент на партерния етаж в сграда на адрес: [населено място], [улица]. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от ищците иск за предаване на владението на собствените им идеални части от имота.

Спорът е повдигнат от М. П. Ш. и Т. П. Ш. в качеството им на законни наследници на Ф. Г. Ш. по повод недвижим имот – апартамент с идентификатор № *****, находящ се в [населено място], [улица]. Ищците претендират, че са собственици на 1/2 ид. ч. от имота (по 1/4 за всеки от тях) вследствие на наследствено правоприемство. Между страните не се спори, че с нотариално заверено пълномощно от 16.08.2004 г. Ф. Г. Ш. е упълномощила С. С. Т. да се разпореди с процесния имот, който от своя страна го е продал на ответното дружество /нот. акт № 123 от 21.09.2004 год./. В подадената искова молба ищците оспорват действителността на посоченото пълномощно с рег. № 1074/16.08.2004 год. Съдът е приел, че предявеният иск е по чл. 108 ЗС, а ищците с подадената искова молба са навели възражение за унищожаемост на пълномощното с нотариална заверка на подписа от 16.08.2004 г., по силата на което пълномощникът е продал имота на ответното дружество.

На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, след което е разгледал конкретните възражения, съдържащи се във въззивната жалба. Позовал се е на ТР № 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, според което ревандикационният иск съдържа две искания за защита - установяване, че ищецът е собственик на процесния имот и осъждане на ответника да му предаде владението на същия, като съдът дължи произнасяне по всяко от двете искания с отделен диспозитив.

Във въззивното решение е прието за установено, въз основа на доказателствата, че макар и формално дееспособна към датата на упълномощаването, извършено от наследодателката на ищците с нотариална заверка на подписа на 16.08.2004 г., с което е упълномощила С. С. Т. да я представлява, като от нейно име продаде, замени, дари или ипотекира на когото намери за добре, за цени и условия, каквито уговори, собствените недвижими имоти, сред които е процесният имот, същата не е била психически годна и в състояние да формира валидна воля поради психичното си заболяване. Въззивният съд се е позовал на приетото заключение на съдебно-психиатричната експертиза, видно от което се установява, че на датата на упълномощаването – 16.08.2004 год. Ф. Ш. не е могла да разбира и ръководи действията си, тъй като дементният процес е бил налице в стадий умерена към тежка степен. Това се установява и от представеното експертно решение на ТЕЛК, както и от данните в амбулаторен лист от преглед на 13.08.2004 год., при който същата е диагностицирана с психоорганичен синдром с тежко изразяване на паметов дефицит. Въззивният съд е заключил, че събраните доказателства установяват неспособността на наследодателката към датата на упълномощаването от 16.08.2004 год. същата да разбира и ръководи действията си, съгласно чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Напредналият дементен процес е представлявал предпоставка за поставянето й под пълно запрещение с влязло в сила решение от 2.02.2006 год. по гр. д. № 577/2006 год. на СГС. При тези съображения е направен извод, че упълномощаването от 16.08.2004 год., с което Ф. Ш. е упълномощила С. Т. да я представлява, като от нейно име продаде, замени, дари или ипотекира на когото намери за добре, на цени и условия каквито договори, е унищожено при наличие на условията по чл. 31, ал. 1 ЗЗД. С оглед на това и сключения въз основа на него договор за покупко-продажба по нот. акт № 123/2004 год., на който дружеството се позовава, не е произвел правни последици.

Като неоснователно е отхвърлено твърдението на ответното дружество, че ищците не са предявили отделен иск за унищожаването на пълномощното, доколкото съдът в доклада си е квалифицирал иска по чл. 108 ЗС, но е разпределил в доказателствена тежест на ищците с оглед релевираните основания, да установят, че договорът е сключен от дееспособно лице, което при сключването не е могло да разбира или ръководи постъпките си, както и наличието на предпоставките по чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Посочено е, че в исковата молба ищците, след като са изложили аргументи относно обстоятелствата, свързани с унищожаемостта на упълномощителната сделка, са направили изрично искане съдът да се произнесе по този въпрос. В тази връзка са събирани и доказателства - решение по гр. д. № 577/2005 г. по описа на СГС, приета съдебно-психиатрична експертиза, решение на ТЕЛК № 2437/13.12.2002 г., амбулаторен лист № 675/13.08.2004 г. от медицински преглед, въз основа на които е направен горния извод, а именно, че към момента на упълномощаването - 16.08.2004 г. упълномощителката, макар да е била формално дееспособна, поради психичните си заболявания, не е била психично годна и в състояние да формира валидна воля. По повод направеното от ответното дружество възражение за погасяване по давност на правото да се иска унищожаване на упълномощителната сделка, въззивният съд е приел, че същото е преклудирано като направено с представеното в първото съдебно заседание становище – тоест след депозираните на отговора на исковата молба, съгласно чл. 133 ГПК.

В касационната си жалба дружеството касатор се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение към нея се поддържа наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка със следните въпроси: при заведен съдебен иск на основание чл. 108 ЗС и непредявен иск по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, съдът има ли право и допустимо ли е да разгледа иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД; имат ли задължение първоинстанционният и въззивният съд да обсъдят всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложат мотиви; нарушени ли са правата на ответника, ако същият е направил отговор по чл. 131 ГПК по предявен иск по чл. 108 ЗС, но след изготвен доклад не му е предоставена възможност за становище по иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД; налице ли е недопустимо решение с оглед разглеждане иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД и че съдът обсъжда и не събира доказателства по иск, който не е предявен.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответницата М. П. Ш., чрез адв. С. Ц. от САК, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Изразява се становище, че позоваването на касатора на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е бланкетно; във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е посочена конкретна съдебна практика, с която поставените въпроси да са решени противоречиво, както и, че същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновават допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

Вторият ответник по жалбата – Т. П. Ш. не е взел становище по нея.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

При преценка за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК съдът приема следното:

За да уважи предявения ревандикационен иск срещу дружеството, касатор, в установителната му част, въззивният съд приел, че нотариалният акт за покупко-продажба от наследодателката на ищците, с който то се легитимира като собственик на процесния апартамент, всъщност не е породил вещноправно действие, тъй като упълномощаването от Ф. Ш. на пълномощника й С. Т. е унищожено при условията на чл. 31, ал. 1 ЗЗД. Наличието на същите е установено въз основа на събраните по делото доказателства, като произнасянето по този въпрос е всъщност произнасяне по направено в исковата молба възражение на ищците в защита срещу тезата на ответното дружество, че е собственик на апартамента на основание сочения нотариален акт по разпоредителната сделка на Ф. Ш.. По този начин въпросът за валидността на договора за продажба е преюдициален по отношение иска по чл. 108 ЗС и за да се произнесе по основателността му, съдът по необходимост следва да вземе становище по релевираното възражение за унищожаване. Отделен иск за унищожаване на упълномощаването по чл. 32, ал. 1 ЗЗД не е предявен, нито е налице произнасяне по такъв непредявен иск от съда, поради което и поставените от касатора въпроси в тази връзка не са обусловили решаващата воля на съда в обжалваното решение.

Поставеният процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви също не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като видно от съдържанието на въззивното решение е, че събраните доказателства, доводите и възраженията на страните са обсъдени, изложени са и мотиви, обосновавайки направените изводи, в т. ч. и препращането към тези на първоинстанционния съд. Затова и този въпрос не е обуславящ правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а и не е налице допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване – нито се сочи противоречива практика на ВКС, нито се обосновава значението на този въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – релевираните в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Съображенията на касатора относно нарушени ли са правата му, „ако същият е направил отговор по чл. 131 ГПК по предявен иск по чл. 108 ЗС, но след изготвен доклад не му е предоставена възможност за становище по иск по чл. 31, ал. 2 ЗЗД“ не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а довод за допуснати процесуални нарушения, който не може да бъде обсъждан в настоящето производство.

Горното съображение е относимо и към довода за недопустимост на решението, доколкото е разбираемо обосноваването му с „факта, че съдът обсъжда и не събира доказателства по иск, който не е предявен“- т. 4 , респ. посоченото в т. 2. Доколкото основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК могат служебно да се релевират, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящата инстанция счита, че и те също не са налице – нито съществува вероятност решението да е нищожно, нито недопустимо, поради изложените вече съображения относно произнасянето по обуславящ спора за собственост въпрос за недействителността на упълномощаването, респ. на сключената въз основа на него последваща сделка. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като съдържанието на мотивите към него не разкриват видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост вследствие на допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика.

С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответницата в него направените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. /списък на разноски, пълномощно, разписка, договор за правна помощ и съдействие/.

По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 223 от 13.01.2023 год. по въззивно гр. д. № 12320/2021 год. на Софийски градски съд по постъпилата от „Джорджо 2002“ ЕООД касационна жалба срещу него.

ОСЪЖДА „Джорджо 2002“ ЕООД, ЕИК 130945158, гр. София, ул. „С. К. № 24 да заплати на М. П. Ш., ЕГН [ЕГН] направените в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.