О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3990

гр. София, 09.09.2024 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4248 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Б. В., против решение № 1047 от 31.07.2023 г. по гр. дело № 3495/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2787 от 16.10.2022 г. по гр. дело № 6555/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявени от него против Министерство на вътрешните работи искове по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение на вреди общо в размер на 100000 лева, заедно със законната лихва върху от 21.05.2021 г., настъпили вследствие на противоправни действия и бездействия на полицейски служители, присъствали при осъществен на 12.10.2018 г. въвод във владение от съдебен изпълнител по изп. дело № 20108410401378 на ЧСИ Н. М. с рег. № 841 на КЧСИ и с район на действие СГС, от които: 10000 лева за неимуществени вреди от понесени неудобства от преместване на имуществото му в друго жилище и товаро-разтоварната дейност; 7000 лева за имуществени вреди – разходи за товаро-разтоварна дейност и транспорт в периода 2018 г. -2021 г.; 2000 лева за имуществени вреди – заплатена от него наемна цена на един от синовете му за 2019 г.; 10000 лева за имуществени вреди (пропуснати ползи) от принуждаването му да живее в друго населено място и да пътува всеки ден до работното място, и 71000 лева за неимуществени вреди от причинените му тормоз, притеснения и неудобства от незаконното му принудително отстраняване от жилището при осъществения въвод. Присъдени са и разноски съобразно изхода на спора.

Касаторът (освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса по производството с определение от 28.06.2021 г. на СГС) поддържа в жалбата, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд, без да обсъди наведените от него оплаквания и искания, е възприел мотивите на първоинстанционния съд и неправилно установил фактическата обстановка. Иска отмяна на решението. Не претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторът обосновава искането за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидната му неправилност и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при формулиране на въпрос за намесата на МВР като институция в гражданскоправни отношения, който е посочен за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация - Министерство на вътрешните работи, е подал отговор, с който е оспорил наличието на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и е изложил съображения за неоснователност на касационната жалба. Не претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поддържани от касатора, констатира следното:

Касационната жалба е редовна. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да отхвърли предявените от Х. В. против МВР искове по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционният съд е взел предвид твърденията на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, сред които и подаваните от него до началника на 01 РУ на СДВР и МВР сигнали и жалби, с които е уведомявал полицейските органи на МВР за подготвяното и впоследствие извършено принудително изваждане от единственото му жилище, при което последните са съдействали на частния съдебен изпълнител и незаконосъобразно са бездействали на търсената от него защита. Обсъдил е постановлението на СГП за потвърждаване на отказа да се образува наказателно производство, исковата молба, с която ищецът е предявил против „Р. Б. АД и частния съдебен изпълнител искове по чл. 45 ЗЗД, производството което било прекратено от СГС и изпратено по подсъдност на СРС, и исканията от частния съдебен изпълнител за оказване на съдействие от органите на МВР при осъществяване на въвода във владение в имота, за което съдействие при възпрепятстване на изпълнение на функциите на съдебния изпълнител със заповед № 3121з-1438 от 26.11.2015 г. на министъра на вътрешните работи са утвърдени правила. Обсъдил е и свидетелските показания, събрани чрез разпита на св. М. Р. – полицейски служител, и св. Б. В. – син на ищеца Х. В., от които се установявало присъствието им при осъществения въвод във владение на имота по процесното принудително изпълнение. Св. М. Р. заявила за изготвената от нея на докладна записка и дадени обяснения за присъствието на полицейските служители при осъществяване на процесния въвод, а от дадените от св. Б. В. показания се установявало противоречие относно възприетото от него и констатираното в съставените документи относно влизане на полицейските служители в апартамента, за чийто въвод били изпратени да съдействат. Свидетелят заявил и че не знаел за съществуване на съдебен акт за спиране на изпълнението.

Въз основа на така възприетите факти от събраните по делото доказателства, СГС е достигнал до извод, че липсват доказателства за противоправни деяния, осъществени чрез действия и бездействия на служителите на МВР, възложените задължения на което и за оказване на съдействие на частния съдебен изпълнител по чл. 431, ал. 2 ГПК се осъществявали чрез негови структури, извършено в случая чрез тяхното присъствие за осигуряване ненарушаването на обществения ред при предприемане на процесното принудително изпълнение. За последното липсвал съдебен акт за спирането, като подаваните от ищеца сигнали и жалби също не установявали спирането му. Не се установявала и незаконосъобразност на изпълнението, при която за причинените вреди отговорност се носила от съдебния изпълнител по изпълнението, а не от МВР, органите на което на основание чл. 431, ал. 2 ГПК са длъжни да оказват съдействие на съдебния изпълнител при възпрепятстване на изпълнението на неговите функции. Изложеното и законово определената в чл. 2 ЗМВР дейност на министерството водила и до отсъствие на причинно-следствената връзка между твърдените вреди (имуществени и неимуществени) и поведението на служителите на МВР. Именно въз основа на тази дейност на МВР, предвиденото чл. 522 ГПК принудително отстраняване, ако длъжникът не напусне доброволно имота при въвеждане на взискателя във владение, какъвто е случаят и при процесния въвод, се осъществява със съдействие на органите на МВР, поради което и оказаното от тях съдействие е осъществено при наличие на съответните законови предпоставки.

Въззивният съд след сезирането му с жалба от Х. В. и разглеждането й е потвърдил първоинстанционното решение, като е препратил към мотивите на СГС на основание чл. 272 ГПК, излагайки и собствени такива. Приел е, че Х. В. е собственик на капитала на „Ветор“ ООД, което през 2007 г. е сключило договор за банков кредит с „Р. Б. ЕАД, както и че ищецът е обезпечил изпълнението на задълженията на дружеството по договора, като е учредил ипотека върху собственото си жилище в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „А“, ап. 10. Поради неизпълнение на задълженията по договора, банката се е снабдила с изпълнителен лист, въз основа на който се образувало процесното принудително изпълнение, което било насочено върху ипотекирания имот, последният изнесен на публична продан и възложен на купувач от съдебния изпълнител. Първоначално насроченият на 08.06.2018 г. въвод във владение бил осуетен от ищеца Х. В., който заплашил да се самозапали, заливайки се със запалителна течност, което наложило насрочването му за друга дата - 12.10.2018 г., при връчване на съобщението за който Х. В. се бил заканил да използва огнестрелно оръжие, предпоставило с писма от 10.09.2018 г. и 27.09.2018 г. съдебният изпълнител да поиска съдействие от органите на МВР при извършването му. По установените правила полицейските служители са съставили протокол от 04.10.2018 г., с който са предупредили ищеца Х. В. да се въздържа от действия, които препятстват изпълнението на функциите на съдебния изпълнител, и са оказали дължимото съдействие по чл. 431, ал. 2 ГПК, в резултат на което на 12.10.2018 г. въводът е бил осъществен. Посочил е, че с учредяването на ипотеката ищецът сам се е лишил от несеквестируемостта на своето жилище по чл. 444 ГПК и не е налице противоправно и виновно поведение на полицейските служители, на които е било възложено оказването на съдействие на съдебния изпълнител при възпрепятстване изпълнението на неговите функции от ищеца Х. В., и евентуална отговорност за поведението на които следвало да се ангажира чрез самостоятелната структура на ответника МВР – СДВР.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение следва да е постановено при видимо тежко нарушение на закона – материалния или процесуалния, а такова е налице, когато съдебният акт е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Тя предполага порок на въззивния акт, установим пряко от неговото съдържанието. В случая при прочита на мотивите на съдебния акт не се обосновава наличието на квалифицираната форма на неправилност като основание за допускане до касационно обжалване. Изложените в касационната жалба доводи касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и проверката им предполага анализ както на събраните по делото доказателствата, така и на осъществените от съда и страните процесуални действия, т. е. осъществяване на същински касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК.

Съдът не констатира наличието и на другите две основания по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, при наличието на които решението се допуска служебно до касационно обжалване. Въззивното решение е постановено от надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано, постановено е по редовна въззивна жалба и в обема на търсената защита. Следва да се посочи, че пасивната процесуална легитимация следва от твърденията на ищеца за спорното правоотношение – страни и правопораждащи юридически факти, изложени за обосноваване на основанието на искането в исковата молба, където ищецът в случая претендира, че е претърпял вреди от противоправното поведение на служители на МВР. Осъществяването от МВР на законодателно възложената му дейност чрез различни структури не изключва отговорността при установено противоправно деяние на неговите органи (в този смисъл и решение № 253 от 27.10.2016 г. по гр. дело № 457/2016 г. на ВКС, IV г. о.). Липсва и противоречие между обстоятелствената част и петитума, от което да възникне съмнение за надлежен ответник, срещу когото се търси защита, в който случай исковата молба би била нередовна и ВКС следва да обезсили въззивното и първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник (т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В настоящия случай ищецът, чрез изложените в исковата молба и уточняващата я молба от 18.06.2021 г. обстоятелства, е обосновал правния си интерес от предявяване на деликтните искове именно против Министерство на вътрешните работи.

Касационното обжалване не може да се допусне и на другото въведено от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предпоставките за оказване от полицейските органи на съдействие на съдебния изпълнител при осъществяваното по реда на ГПК индивидуално принудително изпълнение и начинът на предоставянето му имат ясни и точни правила в ГПК, ЗМВР и подзаконови актове по прилагането им, преценката за спазването на които е конкретна и свързана с преценката по съществото на материалноправния спор, която в случая е осъществена във връзка с наведените от страните твърдения и доводи по предмета на правния спор и е обусловила изводите на въззивния съд. Касаторът обаче не е обосновал наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК. В т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В касационната жалба не са релевирани доводи за липса на съдебна практика, не се е позовал и на противоречива съдебна практика, чието преодоляване цели, нито е обосновал необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. Липсват твърдения, сочещи непълнота на закона или необходимост от тълкуването му. Такова тълкуване не е и необходимо, тъй като приложената от въззивната инстанция разпоредба на чл. 431, ал. 2 ГПК, в която е предвидено, че при поискване полицейските органи са длъжни да окажат съдействие на съдебния изпълнител при възпрепятстване на изпълнението на неговите функции, е ясна и не създава предпоставки за неправилно приложение.

Ето защо, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Ответникът по касация не претендира разноски и такива не му се присъждат.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1047 от 31.07.2023 г. по гр. дело № 3495/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.