О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3647
София, 17.07.2024 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 4266 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Г. И., чрез адвокати Г. Н. и М. М., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №3126/13.06.2023г. по в. г.д.№150/2023г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и очевидна неправилност.
Насрещната страна „УМБАЛСМ Н.И ПИРОГОВ“ ЕАД, с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт В. В., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – София, отхвърлил предявения от С. Г. И. срещу „УМБАЛСМ Н.И ПИРОГОВ“ ЕАД иск за заплащане на сумата от 7 000лв., представляваща неизплатени допълнителни трудови възнаграждения от по 1 000лв. месечно за работа на първа линия с пациенти с доказан Коронавирус, за периода от 01.05.2020г. до 31.05.2021г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 17.05.2021г. до окончателното изплащане.
За да постанови този резултат, съдът приел, че спорът по делото, се свежда до въпросите: дължимо ли е на ищеца допълнително трудово възнаграждение по 1 000лв. месечно, за работа на първа линия с пациенти с доказан Коронавирус, за периода от 01.05.2020г. до 31.05.2021г. и изплатено ли е същото.
За да отговори на същите, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение за периода от 12.10.1998г. до 04.01.2021г., като ищецът работил в ответната болница на длъжност „санитар“. Във връзка с обявената на територията на страната извънредна епидемиологична обстановка, на 12.08.2020г. на ищеца било изплатено „Допълнително възнаграждение COVID 19 МЗ“ в размер на 1 000лв.
След извършена съпоставка с оригиналите изискани от СГС, въззивният съд приел, че представените по делото графици за работа на санитари в Мултипрофилно спешно отделение /МСО/ към ответника, за периода от м. април 2020 г. до м. ноември 2020г. включително, били изготвени и подписани от ст. медицинска сестра А., съгласувани и подписани с ръководител Мултипрофилно спешно отделение д-р Д. Д. и утвърдени с печат на изпълнителния директор на болницата, върху който печат фигурирало името му (проф. д-р А. Б., д. м.). С оглед на това приел, че от същите се установява обстоятелството, че ищецът С. И. е работил в Мултипрофилното спешно отделение на болницата, а не в COVID отделение. Този извод обосновал и с представените по делото списъци на екипи, работили с COVID-19 в клиниката по токсикология за периода от месец април 2020 г. до месец ноември 2020 г., подписани от изпълнителния директор проф. д-р А. Б., д. м., в които ищецът не фигурирал като част от тези екипи.
Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. П. М., бивш служител при ответника и М. П. Т. (настоящ служител на ответника), от които приел за установено, че всички санитари в болницата имали еднакви задължения: за сваляне на пациентите от линейката и за насочването им към съответния кабинет според оплакванията. По време на обявената в страната извънредна епидемиологична обстановка санитарите не знаели дали пристигащите с линейката пациенти били болни от COVID или не. Правели им тестове на място и след като установели положителна проба, трябвало да се облекат с предпазни дрехи и да ги закарат до обособено за целта COVID отделение. Когато пристигнела линейка с пациент, санитарят го поемал и го отвеждал до кабинетите и до отделенията, като бил в пряк контакт с него, а болницата имала два обособени входа – за COVID пациенти и за пациенти без COVID. Всички санитари разполагали със специално предпазно облекло, маски и очила за работа с болни от ковид пациенти, като след всеки такъв, комплектът специални дрехи се свалял, слагал се в чувал и се хвърлял в нарочни за целта контейнери. Към COVID зоната, обозначена с червено с големи надписи, имало един санитар, който се занимавал само с COVID пациенти, а другите санитари поемали останалите пациенти. При необходимост някой от персонала да излезе от съответната зона, той свалял облеклото, изхвърлял го на предвиденото място и обличал ново. Тази организация на работата по прием на пациенти се отнасяла до всички – за санитарите и за здравните работници. Според свидетелката Т. графиците се правили от старшите сестри на спешно отделение „Възрастни“, като санитарите работили в COVID зоната били отбелязвани в графика на доброволни начала. Свидетелката, която била част от екипа за изработване на графиците посочва, че не си спомня ищецът да е изразявал желание за работа в COVID зоната.
Въз основа на така установеното съдът направил извод, че съгласно договора за безвъзмездна финансова помощ, допълнително трудово възнаграждение за работа в COVID отделение се дължало само на тези служители – медицински или немедицински персонал, извършвали пряко дейностите по наблюдение, диагностика и лечение на пациенти с доказан Коронавирус. Посочил, че това изискване представлява специфика на полагания труд, установяването на която е в тежест на ищеца. Приел, че в конкретния случай, от представените по делото писмени доказателства (графици за работа на санитари в Мултипрофилно спешно отделение/МСО/, изготвени от съответната старша медицинска сестра и подписани от нея, съгласувани с ръководител Мултипрофилно спешно отделение д-р Д. Д., утвърдени с печат на изпълнителния директор на болницата) се установява, че ищецът С. И. е работил в Мултипрофилно спешно отделение, а не в CoVID отделение. Отбелязал, че той е имал съприкосновение с болни от COVID-19, но не е извършвал дейностите по наблюдение, диагностика и лечение на пациенти с доказан Коронавирус, която се е осъществявала от санитарите в COVID отделенията. Последните работили в тях на доброволни начала и били отбелязвани в графика, подписван от съответната старша сестра.
Въз основа на изложеното въззивният съд направил извод, че за процесния период ищецът е бил в съприкосновение с лица с доказан Коронавирус, но само по себе си това обстоятелство не може да обоснове извод за системно извършване на дейността по пряко „наблюдение“ (изискваща продължителна работа с болни от COVID-19), който от своя страна да обоснове извод за основателност на предявения иск.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Поставени са въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; решение №295/19.12.2019г. по г. д.№2620/2019г. на ІV г. о.; решение №288/28.02.2020г. по г. д.№134/2019г. на ІV г. о.; решение №134/30.12.2013г. по т. д.№34/2013г. на ІІ т. о.; решение №12/16.02.2016г. по г. д.№2184/2015г. на ІІІ г. о.; решение №157/08.11.2011г. по т. д.№823/2010г. на ІІ т. о., както следва: 1/ Дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по въведените във въззивната жалба възражения?, за който твърди и противоречие с т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №145/01.12.2017г. по т. д.№2587/2016г. на І т. о.; решение №97/11.06.2019г. по г. д.№2967/2018г. на І г. о.; решение №18/28.01.2019г. по г. д.№987/2018г. на І г. о.; 2/ Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви, формирали фактическите и правните му изводи по съществото на правния спор, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните. Наведен е довод за противоречие на решението и с решение №156/30.10.2017г. по г. д.№5111/2016г. на ВКС, І г. о.; решение №228/01.10.2014г. по г. д.№1060/2014г. на ВКС, І г. о.; решение №214/25.10.2016г. по г. д.№2345/2016г. на ВКС, І г. о.; решение №101/03.06.2015г. по т. д.№1740/2014г. на ВКС, І т. о.; решение №58/29.05.2018г. по г. д.№2300/2017г. на ВКС, ІІ г. о.; 3/ При липса на препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 от ГПК за въззивния съд съществува ли задължение да изложи собствени мотиви за пълното или частично съвпадение или несъвпадение на правните му изводи с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението?; 4/ „Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи?“. По този въпрос се обосновава противоречие с практиката на ВКС обективирана в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №253/07.08.2018г. по т. д.№2382/2017г. на ІІ т. о. и се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Така поставените въпроси са свързани със задължението на въззивния съд като съд по същество на спора да мотивира постановения от него съдебен акт, като анализира всички допустими и относими към предмета на спора доказателства (при спазване на правилата на чл. 269 ГПК), събрани пред него и пред първата инстанция, относимите към предмета на спора доводи и възражения направени в преклузивните срокове. По него е налице формирана и установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, според която въззивният съд следва да изложи конкретно, ясно и точно изводите си по фактите, като посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и изложи собствени мотиви по същество на спора, независимо от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. В конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил от посочените разяснения, като е мотивирал решението си: установил е релевантните факти въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства; изложил е становище по наведените в хода на производството възражения и е обосновал извода си за крайния резултат по спора. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Наличието на формирана съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения, обосновава извод за липса на предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на обжалването.
Поставени са и въпросите: 1/ Когато въззивният съд служебно прилага за пръв път определена императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд и невключена в доклада, длъжен ли е да уведоми страните, че е констатирал обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на тази норма /т. е. да ги уведоми, че я счита за относима към предмета на делото/, да даде на страните указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест за тях, както и да даде на страните възможност да изложат доводи във връзка с констатираните от съда обстоятелства и във връзка с прилагането на нормата? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС решение №145/01.12.2017г. по т. д.№2587/2016г. на І т. о.; решение №97/11.06.2019г. по г. д.№2967/2018г. на І г. о.; решение №18/28.01.2019г. по г. д.№987/2018г. на І г. о.; ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС; решение №138/08.11.2013г. по т. д.№103/2012г. на І т. о.; ТР №67/1985г. на ОСГК на ВКС; решение №194/01.02.2018г. по т. д.№84/2017г. на ІІ т. о.; решение №17/21.04.2011г. по т. д.№213/2010г. на ІІ т. о.; 2/ При направено в отговора на въззивната жалба оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия, които са пропуснали да извършат поради порочността на доклада и дадените с него указания? Навежда се довод за противоречие на въззивното решение с решение №292/17.12.2018г. по г. д.№2250/2018г. на ВКС, ІV г. о.; решение №271/08.02.2017г. по г. д.№1368/2016г. на ВКС, ІV г. о.; решение №345/08.03.2018г. по т. д.№53531/2015г. на ВКС, ІV г. о.; решение №261/10.02.2020г. по г. д.№758/2019г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение №22/29.06.2017г. по г. д.№2113/2016г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение №436/01.12.2015г. по г. д.№2666/2015г. на ВКС ІV г. о.; решение №187/07.07.2016г. по г. д.№1332/2015г. на ІV г. о., както и за значение на въпросите за развитие на правото (основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК), тъй като отговорите на същите ще допринесат за осъвременяване на съдебната практика. В същия смисъл са и въпросите (ІІ група в изложението): 1/ Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение за делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване и без да извърши нов доклад по чл.146, т.4 и т.5 от ГПК? Твърди разрешаването му в противоречие с решение №367/12.12.2012г. по г. д.№155/2012г. 2/ Следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото и може ли в тази връзка той да направи извод от решаващо значение за спора – по отношение установяването на даден правнорелевантен факт, без да са налице признания от страните на този факт или приемането му за безспорен? Навежда довод за противоречие на решението с решение №354/30.10.2015г. по г. д.№1398/2015г. на ВКС, ІV г. о. 3/ Допустимо ли е да игнорира определени доказателства, без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото относими и допустими доказателства – противоречие с решение №24/28.01.2010г. по г. д.№4744/2008г. на ВКС. По отношение на тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №55/03.04.2014г. по т. д.№1245/2013г. на І т. о.; решение №63/17.07.2015г. по т. д.№674/2014г. на ІІ т. о.; решение №263/24.06.2015г. по т. д.№3734/2013г. на І т. о.; решение №263/24.06.2015г. по т. д.№3734/2013г. на І т. о.; решение №111/03.11.2015г. по т. д.№1544/2014г. на ІІ т. о.; 4/ Може ли въззивният съд да приеме за първи път недоказани факти, за които няма данни и твърдения във въззивната жалба да се били спорни пред първата инстанция, и по този начин да разшири предмета на доказване, ако липсва оплакване във въззивната жалба в тази насока, респ. не е коментирано в писмения отговор във въззивното производство и ако не е дал изрични указания за това? – противоречие с решение №367/12.12.2012г. по г. д.№155/2012г. на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Всички тези въпроси са свързани с правомощията на въззивния съд при наведени пред него доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения и допустимите доказателства, съгласно правилото на чл.266 от ГПК. По същите е формирана трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 101/09.07.2018 г. по г. д.№2191/2017г. на ІV г. о.; решение 172/31.05.2014 г. по г. д.№ 6229/2013г. на ІV г. о.; решение №80/02.06.2020 г. по г. д. №4031/2019г. на ІV г. о. и др. Според дадените в същата разяснения, пред въззивния съд е допустимо да се сочат нови доказателства и да се твърдят нови обстоятелства, когато те са относими към предмета на спора и се отнасят за обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в първата инстанция до подаването на въззивната жалба или отговора, респективно се отнасят до новооткрити обстоятелства. Страната, която се позовава на новооткрити обстоятелства, следва да посочи и установи причините, които са попречили те да бъдат посочени своевременно. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собствената си небрежност, тя не може да поправи допуснатия пропуск пред въззивната инстанция.
Пред въззивния съд са допустими и тези доказателства, които не са били събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Такива са доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда поради нарушения на съдопроизводствени правила, както и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 от ГПК – да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от тях не сочат доказателства. Тези доказателствени искания, както и твърденията за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения следва да бъдат направени в срока за подаване на въззивна жалба, респективно в срока за отговор на въззивната жалба за въззиваемата страна. След изтичането им и до приключване на устните състезания пред въззивния съд, страните могат да въвеждат единствено нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, само, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят по-рано.
В конкретния случай, пред въззивната инстанция са били наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на делото от първостепенния съд и са направени доказателствени искания, по които съдът се е произнесъл в разпоредителното заседание, като ги е уважил частично. Поисканият с въззивната жалба разпит на свидетел за установяване позицията, на която е работил ищеца, какви са били задълженията му и дали е работил с пациенти с Ковид – 19, съдът намерил за преклудирано, доколкото такъв свидетел бил разпитан пред първата инстанция. Във въззивната си жалба касаторът И. не е навел оплаквания за допуснати нарушения при доклада на делото, по които въззивният съд да не се е произнесъл. С оглед на изложеното, по отношение на тези въпроси не е налице допълнителното основание за допускане на обжалването – чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Наличието на съдебна практика, обосновава извод за липса на предвидените в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основания за допускане на обжалването.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът е поставил и следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество като мотивира своя съдебен акт – да обсъди доказателствата по делото, относими към предмета на въззивната дейност?, за който се твърди че е решен в противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 445/02.11.2011г. по г. д.№1733/2010г. на ВКС, ІV г. о.; решение №411/27.10.2011г. по г. д.№1875/2010г. на ВКС, ІV г. о.; решение №57/02.03.2011г. по г. д.№1416/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение №31/22.02.2012г. по г. д.№652/2011г. на ВКС, ІІ г. о.; решение №37/29.03.2012г. по г. д.№241/2011г. на ВКС, І г. о.; решение №536/19.12.2012г. по г. д.№89/2012г. на ІV г. о. и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи изложени от страните, разрешен в противоречие с практиката на ВКС – ППВС 1/53г.; ППВС 7/65г.; ППВС 1/85г.; ТР №1/2001г. 3/Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни следва ли да изложи мотиви за това? – противоречие с практиката на ВКС решение №24/28.01.2010г. по г. д.№47744/2008г. І т. о.; решение №75/20.06.2016г. по т. д.№1608/2015г.; решение №65/30.07.2014г. по т. д.№1656/2013г. на І т. о.; По тези въпроси се претендира допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Въпросите са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е нарушение на процесуалните правила.
Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения свързани с основателността на предявените искове. Въпросите са обосновани с несъгласието на касатора по същество с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение.
Последната група поставени въпроси са: 1/ Накърнява ли правилата на добрите нрави, добросъвестността, моралът и добрите търговски практики, с оглед дълготрайните отношения между ищеца и ответника обстоятелството, че ищецът е положил извънреден труд, за който е получил плащане от 1000лв., като ответникът е знаел, че дължи плащане на ищеца, като на ищеца му предстои пенсиониране и след прекратяване на трудовото правоотношение с ответното дружество би бил в невъзможност да изиска и/или получи своето възнаграждение? Действал ли е ответника недобросъвестно? 2/ Накърнява ли правилата на добрите нрави, добросъвестността и морала и добрите търговски практики, с оглед на дълготрайните отношения между ищеца и ответника, обстоятелството, че ответника е знаел, че няма да плати на ищеца и няма да му даде необходимите придружаващи документи, за да търси правата си, но не му е съобщил, че няма да получи плащане на труда си като по този начин го е поставил в невъзможност да получи своето възнаграждение? Действал ли е възложителя ответник недобросъвестно? Освобождава ли работодателя от задължението да изпълни по трудов договор с работник/служител, комуто скоро предстои пенсиониране? 3/ Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения при формиране на вътрешното си убеждение и правните си изводи, нарушавайки логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, които се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото, поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извън процесуално положение на спора. В тази връзка, допуснал ли е съдът нарушение на процесуалните правила, формирайки извод, който не се подкрепя от доказателствата по делото, но има доказателства за противното? Твърди се, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Тези въпроси са некоректно зададени, тъй като съдържат изводи, които не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Свързани са с оплакването за необоснованост на въззивното решение и несъгласие с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, които както беше посочено, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Същото отново се основава на изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Същевременно, от мотивите на решението не може да се направи извод за прилагане от съда на отменен закон, на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика, които да обосноват допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът С. Г. И. следва да бъде осъден да заплати на „УМБАЛСМ Н.И ПИРОГОВ“ ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 23, т. 1 от НЗПП от 100 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд №3126/13.06.2023г. по в. г.д.№150/2023г.
ОСЪЖДА С. Г. И., ЕГН [ЕГН] да заплати на „УМБАЛСМ Н.И ПИРОГОВ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] сумата от 100лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: