О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4645

гр. София, 16.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 4293/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. Х. М. от [населено място], В. област, срещу въззивно решение № 189 от 21.06.2023 г. по в. гр. д. № 229/2023 г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 142 от 16.12.2022 г., поправено с решение № 19 от 13.02.2023 г., постановени по гр. д. № 1/2022 г. на Каварненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против Б. П. М. и П. П. М. искове с правна квалификация чл. 24, ал. 4 СК за прогласяване недействителността на договор, обективиран в нот. акт № 26/27.02.20217 г., за дарение на двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място] с площ от 61 кв. м, построена в общински поземлен имот с идентификатор ***, до размера на 1/2 ид. част от имота. Със същото решение е отхвърлен като неоснователен и предявеният от касатора против П. П. М. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от посочения имот, както и за предаване на владението.

По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Я. Х. М. и ответницата П. П. М. са сключили граждански брак на 17.05.2005 г., прекратен с развод с решение № 47 от 13.04.2018 г. по гр. д. № 518/2017 г. на Каварненския районен съд, влязло в сила на 03.05.2018 г., като преди сключването на брака, двамата са съжителствали съвместно от 1997 г. По силата на договор от 10.07.2001 г., сключен с О. К. на П. М. е учредено възмездно право на строеж върху парцел * в кв.73, представляващ дворно място с площ от 442 кв. м. За строителството е била открита строителна площадка и определени строителна линия и ниво с протокол от дата 17.09.2003 г. с възложител П. М.. За строежа на двуетажна сграда са съставени по реда на чл. 7, ал. 3, т. 14 и т. 15 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството: акт за приемане на конструкцията (приложение № 14) от 30.07.2004 г. и констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (част, етап от него) (приложение № 15) от 11.04.2004 г. С договор за дарение от 27.02.2017 г., обективиран в нот. акт № 26/2017 г., П. П. М. е дарила на брат си Б. П. М. процесната жилищна сграда, като при сключването на договора е представено и удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № 5/19.05.2016 г. на гл. архитект на О. К. По делото са разпитани и свидетели, от показанията на които е установено, че процесната сграда е построена до етап „груб строеж“ в периода 2003 - 2004 г.

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че недвижимите имоти, придобити по време на брака в резултат на презумиран съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи (чл. 19, ал. 1 и ал. 3 СК (1985 г., отм.) и чл. 21, ал. 1 и ал. 3 СК), а тези, придобити преди брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил (чл. 20 СК /1985 г., отм./ и чл. 22 СК). В настоящия случай собствеността върху сградата е придобита от ответницата в момента на изграждането й в груб строеж, което е установено с акт за приемане на конструкцията (приложение № 14) от 30.07.2004 г., тоест преди сключването на граждански брак с ищеца, поради което е станала нейна лична собственост, а не съпружеска имуществена собственост. Обстоятелството, че този акт не е бил подписан от ответницата е прието за ирелевантно по съображения, че качеството му на официален удостоверителен документ законът свързва не с волеизявление или подпис на възложителя, а със съставянето и подписването му от лицето, упражняващо строителен надзор, на което според закона са възложени тези правомощия и компетентност – чл. 181, ал. 3 и чл. 168, ал. 3 ЗУТ. С оглед на казаното предявените искове са приети за неоснователни.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли в противоречие с чл. 7 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, да бъде променен редът на съставяне актовете по време на строителството, като първо бъде издаден акт обр. 15, а след това акт обр. 14; 2. Представлява ли нарушение на чл. 7, ал. 3 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. неподписването на актовете и протоколи по време на строителството и имат ли те доказателствена сила; 3. Кой е завършващият етап на строителството, при който възниква правото на собственост върху сградата.

Ответниците по жалбата П. П. М. и Б. П. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първите два поставени въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като в случая съдът в съответствие с формираната практика на ВКС е достигнал до извода, че процесната сграда е изградена преди сключването на гражданския брак между касатора и ответницата не само въз основа на представените писмени доказателства, а и с оглед на показанията на изслушаните по делото свидетели. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, още повече че в случая и двата акта са съставени от упражняващото строителен контрол лице преди сключването на брака между касатора и първата ответница.

По отношение на последния поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно т. 1 от ТР № 1/2011 г. на ОСГК под „упражняване“ на правото на строеж се има предвид реализиране на правомощието, чрез което се постига крайната цел - придобиване на суперфициарна собственост. Собственост върху сграда по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗС може да възникне само, ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци за самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според изискванията на съответните строителни норми. В тази връзка е разяснено, че моментът на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда е този, в който е завършен грубия строеж съобразно дефиницията по § 5, т. 46 ДР на ЗУТ, а именно при изпълнени ограждащи стени и покрив, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи.

При наличието на трайна и последователна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи, не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа никакви доводи относно визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая липсват.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация П. М. сторените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Разноски в полза на ответника Б. П. М. не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени от него.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189 от 21.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 229/2023 г. на Добричкия окръжен съд.

О с ъ ж д а Я. Х. М. да заплати на П. П. М. сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: