Производството е по чл. 208 и сл. От Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация”, [населено място], срещу Решение № 110/25.06.2015 г., постановено по адм. д № 96/2015 г. по описа на Административен съд Сливен и частна жалба на С. Т. С., против определение №275/03.08.2015 г., постановено по същото дело.
В касационната жалба са изложени съображения, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, или се постанови друго по съществото на спора, с което се отхвърли като неоснователна предявената искова претенция изцяло.
Ответната страна по касационната жалба, С. Т. С., чрез процесуалния си представител по делото взема становище за нейната неоснователност и правилност на обжалваното решение.
В частната жалба се основава неправилност на обжалваното определение, постановено в производство по чл. 248 от ГПК (Г. П. К.) /ГПК/ като постановено в нарушение на закона. Иска се отмяната му, като се постанови изменение на решението по делото в частта му относно присъдените разноски, като се присъдят такива в претендирания от частния жалбоподател размер.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и правилност на обжалваните съдебни актове.
Касационната и частната жалби са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, за които обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими.
Производството пред Административен съд Сливен се е развило по исковата молба на С. Т. С. против Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” /ИА „ДА”/ [населено място], с която на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) /ЗОДОВ/ е предявил иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди със сума в размер на 9349.88 лева, съставляваща неизплатено трудово възнаграждение, поради незаконното му отстраняване от работа в посочения в исковата молба период, с отменена по съдебен ред заповед на изпълнителния директор на ИА „ДА”. На основание чл. 86 от ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) /ЗЗД/ претендира и законната лихва върху главницата от датата на причиняване на вредите до исковата молба в размер на 1978.92 лева, както и лихва върху главницата до окончателното изплащане на сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба. В хода на съдебното производство е допуснато изменение на размера на предявените искове, като по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се претендира сума в размер на 9973.20 лева, а претенцията за лихва е в размер на 894.04 лева.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи.
С обжалваното решение административният съд е уважил, като основателни и доказани предявените обективно съединени искове.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт от техни органи или длъжностни лица. За да възникне законовата отговорност следва да е налице освен отменен по надлежния ред акт, което в случая е безспорно установено и реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Правилен е извода на съда, че в случая са установени изискуемите се от закона предпоставки, основаващи обезщетяване на причинените вреди в установения от доказателствата по делото размер.
Не е налице допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се според касационния жалбоподател в несъбиране на относими доказателства по делото. В случая съдът правилно е отказал да събере доказателства относно развитието на образувано срещу ищеца наказателно производство, като неотносими към правилното решаване на съдебния спор.
Предявеният иск се основава на отменена по съдебен ред заповед на изпълнителния директор на ИА „ДА” по чл. 100, ал. 2 от ЗДСл., с която ищецът е временно отстранен от работа. Установеното по съдебен ред незаконно отстраняване от работа е предпоставка за обезщетяване на причинените вреди при условията и по реда на ЗОДОВ, съгласно чл. 100, ал. 4 от ЗДСл. Причинените в случая имуществени вреди са в пряка причинна връзка от отменения административен акт, доказани са по основание и размер и подлежат на обезщетяване от ответника.
Както правилно е прието в обжалваното решение, незаконосъобразният административен акт е издаден по инициатива на органи на ответника, а не по разпореждане на органи на следствието или прокуратурата, от където произтича и отговорността му за причинени вреди. Последващото отменената заповед за временно отстраняване на ищеца от работа постановление за привличането му като обвиняем, не основава приложението на т. 10 от ТР №3/2004 г., на ОСГК на ВКС, както се твърди в касационната жалба. Постановлението за образуване на наказателно производство не съдържа разпореждане в сочения от касационния жалбоподател смисъл, преценено е в производството пред съда по оспорване на предхождащия го административния акт, друг административен акт не е издаван. Следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл. е и обявена за противоконституционна от КС на РБ – ДВ, бр. 38 от 2016 г.
В съответствие с разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и 3 от ЗОДОВ на ищеца са присъдени и направените по делото разноски. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател за неправилност на определението, с което е отказано изменение на решението по делото в частта му относно присъдените му разноски, конкретно размера на адвокатското възнаграждение. Първоинстанционният съд в съответствие със закона е определил дължимостта му спрямо уважената част на предявените искове, с оглед извършения в хода на делото частичен отказ от иск. Отговорността за разноски в съдебното производство произтича от факта на неоснователно повдигнатия правен спор и при приложението на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ се носи от страната, чието правно твърдение е отречено, в рамките на уважената претенция спрямо заявената с исковата молба.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №110/25.06.2015 г., постановено по адм. дело № 96/2015 г. по описа на Административен съд Сливен.
ОСТАВЯ В СИЛА определение №275/03.08.2015 г. постановено по адм. дело № 96/2015 г. по описа на Административен съд Сливен. Решението не подлежи на обжалване.