Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на петнадесети декември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:В. Г. ЧЛЕНОВЕ:ГАЛИНА КАРА. Н. при секретар Н. А. и с участието

на прокурора Антоанета Генчеваизслуша докладваното от съдиятаМ. Н. по адм. дело № 9418/2021

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на А. П. срещу Решение № 3698/08.06.2021 г. на Административен съд София-град (АССГ), постановено по адм. дело № 11042/2020 г. в частта му, в която е отхвърлен искът ѝ по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) за сума в размер на 2310 лв. ведно със законната лихва от 10.11.2020 г (деня на завеждане на иска) до деня на окончателното изплащане.

С Решение № 3698/08.06.2021 г. на АССГ, постановено по адм. дело № 11042/2020 г. е: отхвърлен искът на А. П. срещу Столична регионална здравна инспекция (СРЗИ) с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за сума в размер на 2310 лв., представляваща разлика между платено и дължимо обезщетение в размер на основната заплата за периода от 24.08.2018 г. до 24.02.2019 г., през който ищцата е останала без работа, ведно със законната лихва от 10.11.2020 г. до окончателното плащане; осъдена СРЗИ по иск с правно основание чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) да заплати на А. П. сума в размер на 208,86 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 4086 лв. за периода от 11.06.2020 г. до датата на плащане на 11.12.2020 г.; отхвърлен искът за заплащане на мораторна лихва над уважената част до пълния предявен размер от 350 лв. като неоснователен и недоказан и СРЗИ е осъдена да заплати разноски по делото.

Предмет на касационната жалба е само решението на АССГ, в частта, в която е отхвърлен искът на А. П. срещу СРЗИ с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за сума в размер на 2310 лв. В останалата част решението е влязло в сила и не е предмет на касационната проверка.

Касационният жалбоподател счита, че решението на АССГ, в обжалваната му част, е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен и противоречащ на закона изводът на съда, че обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. следва да се определи въз основа на възнаграждението, което [заличено име] е получавала към деня на прекратяване на правоотношението. Излага подробни съображения към кой момент следва да се определи размерът на обезщетението и какъв следва да е неговият размер, а именно осреднения размер на основната заплата за длъжността, която съществува в момента на отмяна на уволнението – 11.06.2020 г. Моли обжалваното решение да се отмени и се постанови ново, с което се присъди сумата от 2310 лв., ведно със законната лихва считано от деня на завеждане на делото до момента на окончателното изплащане. Сумата представлява разликата между платеното по време на висящото дело обезщетение и претендираното такова. Претендира разноски. Представя списък на разноските. Касационният жалбоподател се представлява от адв. П..

Ответникът по касация – Столична регионална здравна инспекция оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Ответникът по касация се представлява от адв. Г..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

Първоинстанционният съд е събрал относимите за спора доказателства, въз основа на които от фактическа страна е установил следното:

С. З. № 280/23.08.2018 г. на директора на СРЗИ е прекратено служебното правоотношение с А. П. за длъжността „старши инспектор“ в отдел „Епидемиология и контрол на заразните болести“ в дирекция „Надзор на заразните болести“, считано от 24.08.2018 г.

С влязло в сила на 11.06.2020 г. Решение № 7392/28.11.2019 г. на АССГ, постановено по адм. дело № 9922/2018 г., оставено в сила с Решение № 7237/2020 г. на ВАС, постановено по адм. дело № 2895/2020 г. Заповед № 280/23.08.2018 г. на директора на СРЗИ е отменена като незаконосъобразна.

С. З. № РД-15-04-26/24.06.2020 г. на директора на СРЗИ, считано от 24.06.2020 г. е прекратено служебното правоотношение на А. П., поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Със заповедта е разпоредено на служителката да се изплати обезщетение в размер на шест индивидуални основни месечни заплати. Размерът на основната заплата не е определен.

С платежно нареждане от 11.12.2020 г. СРЗИ е изплатила на А. П. сумата от 4086 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за период от шест месеца, при основна месечна заплата определена към датата на прекратяване на служебното правоотношение със Заповед № 280/23.08.2018 г. на директора на СРЗИ – 681 лв.

В рамките на съдебното дирене, съдът е изслушал и приел съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), която е кредитирал частично. От заключението на вещото лице съдът е установил, че към 11.06.2020 г. в отдел „Епидемиология и контрол на заразните болести“ в дирекция „Надзор на заразните болести“ за длъжността „старши инспектор“ има шест щатни бройки, всички заети, с определени индивидуални заплати от 850 до 1319 лв. Средната стойност на основната заплата за длъжността е 1066 лв. Обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. е платено на Петрова при основна месечна заплата в размер на 681 лв., в общ размер от 4086 лв. Ищцата не е била възстановена на заеманата при уволнението длъжност, поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

От Справка от ТД на НАП – София и заверено копие на служебна книжка е установено, че А. П. не е работила по друго служебно правоотношение в периода 24.08.2018 г. – 24.02.2019 г.

При така установеното от фактическа страна съдът е приел от правна страна, че исковете, с който е сезиран са частично основателни.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за периода 24.08.2018 г. – 24.02.2019 г. е приел, че няма спор, че са налице предпоставките на фактическия състав на отговорността по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Посочил е, че спорът се свежда до размера на дължимото обезщетение. Приел е, че същото е изплатено в размер общо на 4086 лв. или по 681 лв. месечно, какъвто е размерът на последната основна заплата, определена от органа по назначаването. Поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст А. П. не е била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, не ѝ е определяна нова основна заплата за длъжността, а възстановеното преди уволнението правоотношение е прекратено. За неоснователна е приел претенцията за определяне на основната заплата по средната такава за заеманата длъжност. За този си извод е изложил съображения, че с отмяната на Заповед № 280/23.08.2018 г. на директора на СРЗИ служебното правоотношение на ищцата се възстановявало във вида, в който е съществувало преди уволнението, поради което обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. се дължи в размер на индивидуално определената на държавния служител основна заплата, която той е получавал към момента на уволнението му.

Решението е неправилно.

Съдът е събрал относимите към спора доказателства, въз основа на които правилно е установил фактите по делото, по който между страните не се спори. Безспорно е установено, че с влязло в сила съдебно решение заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на А. П. е отменена. Решението е влязло в сила на 11.06.2020 г. За периода 24.08.2018 г. – 24.02.2019 г. ищцата не е заемала друга държавна служба. Не се твърди и не са представени доказателства, че е получавала възнаграждение за друга работа в по-нисък размер. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ищцата има право на обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл., тъй като е изпълнен фактическият състав на претенцията за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., включващ кумулативното наличие на два елемента, а именно отменена заповед за прекратяване на служебно правоотношение между страните и период от време, не повече от шест месеца, през който лицето не е заемало държавна служба или е заемало по-ниско платена такава.

Предвид твърденията изложени в касационната жалба, спорът по делото касае размера на определеното обезщетение и по-точно основата, върху която същото следва да бъде определено.

В чл. 104, ал. 1 ЗДСл. е посочено в какъв размер следва да е обезщетението, което държавният служител, чието прекратяване на служебното правоотношение е признато за незаконно, има право да получи - в размер на основната заплата. Определен е и моментът към който следва да се определи - към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата.

В случая между страните не се спори, а и от представените доказателства, вкл. пред настоящата инстанция, се установява, че А. П. се е явила да заеме службата – на 24.06.2020 г. (молба вх. № 94-1448/24.06.2020г.). Следователно към този момент следва да се определи основата, върху която да се определи размерът на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., така както изисква законът. Не намира законова основа приетото от решаващия съд, че обезщетението следва да се определи съобразно основната заплата, която ищцата е получавала към момента на уволнението ѝ, което е признато за незаконно. Независимо дали органът издаде изрична заповед за възстановяване или не, той съобразно чл. 67, ал. 4 ЗДСл. е длъжен да определи индивидуалния размер на основната заплата на държавния служител, като отчете нивото на заеманата длъжност, квалификацията и професионалния опит. Това следва от разпоредбата на чл. 67, ал. 5 ЗДСл., съгласно която индивидуалната основна заплата на служителя може да се увеличава при възстановяване на уволнен служител. Разпоредбата цели осигуряване на равно възнаграждение на възстановения служител с възнагражденията на останалите служители. Фактът, че след като е подала молбата, че се явява да заеме службата ищцата е подала молба за прекратяване на служебното ѝ правоотношение, не променя извода, че органът по назначаване е дължал определяне на индивидуалния размер на основната ѝ заплата към 11.06.2020 г. Като не е направил това той сам се е поставил в невъзможност да определи правилно основата за изчисляване на обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Изплащането на същото съобразно размера на основната заплата, която ищцата е получавала към 23.08.2018 г., не означава, че към 11.06.2020 г. (моментът на признаване на уволнението за незаконно), че той е определи такъв размер на основната заплата. Първо, защото това противоречи на чл. 67, ал. 5 ЗДСл и второ, защото не са представени доказателства, че към 11.06.2020 г. основната заплата на ищцата е определена в размер на 681 лв. Доказателствата сочат, че органът по назначаването се е позовал на заплатата, която ищцата е получавала към датата на прекратяване на служебното правоотношение през 2018 г.

С оглед изложеното следва извод, че не е налице основна заплата на служителя към момента на признаване на уволнението за незаконно по смисъла на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. В тази хипотеза няма законов критерий как да бъде определена заплата на служител с признато незаконно уволнение. Съгласно чл. 162 ГПК когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. В случая искът се явява установен по основание, но не и по размер.

Ищцата е претендирала размерът на обезщетението ѝ да бъде определено като средна стойност между минимума и максимума на основните месечни заплати за длъжността, която е заемала – „старши инспектор“ в отдел „Епидемиология и контрол на заразните болести“ в дирекция „Надзор на заразните болести“. Определянето на размера на обезщетението като средна стойност между минимума и максимума на основните заплати за съответната длъжност е подход, който е възприет в съдебната практика - Решение № 7951 от 11.06.2014 г. по адм. дело № 15588/2013 г. по описа на ВАС, Решение № 8554/11.07.2016 г. по адм. дело № 258/2016 г. по описа на ВАС, Решение № 3916 от 29.03.2017 г. по адм. д. № 13768/2015 г. по описа на ВАС. От приетата без оспорване от страните ССЕ се установява, че към 11.06.2020 г. в отдел „Епидемиология и контрол на заразните болести“ в дирекция „Надзор на заразните болести“ за длъжността „старши инспектор“ има шест щатни бройки, всички заети, с определени индивидуални заплати от 850 до 1319 лв. Средната стойност на основната заплата за длъжността е 1066 лв. Това възнаграждение следва да се вземе предвид като основа при определяне на дължимото обезщетение на ищцата. На тази база, за периода от 24.08.2018 г. до 24.02.2019 г. дължимото обезщетение е в размер на 6396 лв., съгласно заключението на вещото лице и устния му доклад при приемане на ССЕ.

Като е приел, че ответникът правилно е определи размерът на обезщетението върху основна заплата в размер на 681 лв. или общо за шестте месеца в размер на 4086 лв. и е отхвърлил иска сумата от 2310 лв. представляваща разликата до пълния предявен размер от 6396 лв., съдът е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и да се постанови ново, с което иска и в тази му част да се уважи.

Следва да се уважи и претенцията за заплащане на законната лихва върху тази сума за периода от 10.11.2020 г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното ѝ изплащане.

С оглед изхода на спора претенцията на ищцата за заплащане на разноски се явява основателна и следва да се уважи в доказан по делото размер – 605 лв., от които 5,00 лв. държавна такса и 600 лв. договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 3698/08.06.2021 г. на Административен съд София-град, постановено по адм. дело № 11042/2020 г. в частта му, в която е отхвърлен искът на А. П. срещу Столична регионална здравна инспекция с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за сума в размер на 2310 (две хиляди триста и десет) лева, представляваща разлика между платено и дължимо обезщетение в размер на основната заплата за периода от 24.08.2018 г. до 24.02.2019 г., през който ищцата е останала без работа, ведно със законната лихва от 10.11.2020 г. до окончателното плащане и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Столична регионална здравна инспекция с адрес гр. София, ул. „Враня“ № 20 да заплати на А. П., ЕГН [ЕГН] сума в размер на 2310 (две хиляди триста и десет) лева представляваща разлика между платено и дължимо обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител за периода от 24.08.2018 г. до 24.02.2019 г., през който ищцата е останала без работа, ведно със законната лихва от 10.11.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

ОСЪЖДА Столична регионална здравна инспекция с адрес гр. София, ул. „Враня“ № 20 да заплати на А. П., ЕГН [ЕГН] сумата от 605 (шестстотин и пет) лева разноски по делото.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Виолета Главинова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Г. К. п/ Мария Николова