Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), с БУЛСТАТ:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу определение № 1416 от 01.06.2021 г., постановено по в. ч.гр. д. № 1485/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, седми състав, с което, след отмяна на Определение № 261974 от 06.04.2021 г. по т. д. № 519/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-21 състав, е изменено в частта му за разноските Решение № 260299 от 19.02.2021 г. по същото дело, като настоящият частен касатор е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Т. Г. Х“ АД сумата от 63 921.64 лв., представляваща внесена държавна такса.

Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в противоречие със закона и цитираната в жалбата съдебна практика въззивният съд е приел, че на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в хипотезата на отказ от иска на основание чл. 233 ГПК. Счита, че след като претенцията по предявения в производството главен иск не е поддържана от ищеца и в тази си част производството е прекратено с влязло в сила определение, то тази претенция не е разглеждана по същество и съдът е бил възпрепятстван да изследва въпроса дали с поведението си ответникът е станал причина за завеждане на делото. Нарушението на съдопроизводствените правила обосновава с необсъждане от въззивната инстанция на негови защитни доводи и възражения, поддържани последователно, както в производството по чл. 248 ГПК пред първоинстанционния съд, така и в това по чл. 274, ал. 2 ГПК, развило се пред въззивната инстанция. По тези съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и оставяне без уважаване на искането за присъждане на разноски в полза на ищеца, представляващи заплатена от последния държавна такса.

Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните взаимносвързани процесуалноправни въпроси: Приложима ли е разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в хипотезата на отказ от иск и прекратяване на делото с определение, което не е обжалвано от страните и е влязло в сила? При това положение – следва ли съдът да изследва въпросите за кумулативното наличие на двете предпоставки, визирани в нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК?

По така поставените въпроси се твърди противоречие с приетото в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 185 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г. на ВКС, IV г. о. Останалите, сочени от жалбоподателя съдебни актове, обосноваващи според него допълнителния селективен критерий по т. 1, на чл. 280, ал. 1 ГПК – определение № 2093 от 11.02.2011 г. по ч. гр. д. № 1332/2011 г. на СГС, определение № 24 от 02.02.2009 г. по ч. гр. д. № 17/2009 г. на Апелативен съд – Бургас, определение № 2031 от 10.02.2011 г. по ч. гр. д. № 1039/2011 г. на СГС, определение № 402 от 17.02.2011 г. по ч. гр. д. № 222/2011 г. на Окръжен съд – Бургас и определение № 418 от 11.02.2015 г. по в. ч.гр. д. № 3908/2014 г. на Апелативен съд – София, са постановени в развили се производства пред първоинстанционни и въззивни съдилища, поради което не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и евентуалното противоречие на обжалваното въззивно определение с тях не може да обуслови достъп до касационен контрол.

Частният касатор бланкетно сочи в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – „Т. Г. Х“ АД, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява подробно становище за липса на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и евентуално – за неоснователност на същата. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – София, след преценка на данните по делото и развитието на производството, е посочил, че търсената главница от 1 598 041.10 лв. е заплатена от АПИ едва на 31.07.2020 г., което е повече от четири месеца след предявяване на осъдителните искове пред първата инстанция. Между страните е формирана СПН съобразно влязлото в сила решение, че ответникът е изпаднал в забава за плащането на изпълнените по договора дейности преди 31.07.2020 г., а именно на 22.03.2020 г. и следователно – при всяко положение, търсената от дружеството главница е била дължима от АПИ изцяло преди доброволното й заплащане на 31.07.2020 г. и докато делото е било висящо с оглед предявяване на исковите претенции в съда. Поради това, според въззивната инстанция, не би могло направените разноски за държавна такса от 63 921.64 лв. (само за търсената главница от 1 598 041.10 лв.) да останат за сметка на ищеца, тъй като не са били налице предпоставките за това, визирани в чл. 78, ал. 2 ГПК. Тази норма изисква наличието на две предпоставки, но кумулативно – ответникът да е признал иска и да не е дал повод за завеждане на делото, докато в конкретния казус с факта на неплащане на извършените дейности по договора АПИ е дала повод за завеждане на делото, а с плащането на главницата на 31.07.2020 г. се е стигнало и до мълчаливо признание за дължимостта на вземането, щом то е било доброволно заплатено. Това е и причината за извършения отказ от иска за главница – направеното плащане в хода на процеса. Изхождайки от тези съображения, и позовавайки се на съответно цитираната практика на състави на ВКС, въззивният съдебен състав е приел, че и при това положение ищецът има право да получи като разноски заплатената държавна такса.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните причини:

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуалноправни въпроси най-общо се свеждат до въпроса за отговорността на ответника по иска за сторените от ищеца разноски за производството в хипотезата на отказ или оттегляне на предявения иск поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, т. е. в хода на висящия исков процес. Този въпрос удовлетворява общия селективен критерий, съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивната инстанция. По отношение на него е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други, съгласно която, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Релевантният процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с тази постоянна практика на ВКС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Наличието на константна и актуална практика по релевантния принципен въпрос изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което освен това не е и надлежно обосновано, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на соченото противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС следва да се посочи, че същата няма никакво отношение към поставените от частния касатор въпроси. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, жалбоподателят е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора.

Касационен контрол не би могъл да бъде допуснат и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, въведено със ЗИД ГПК – ДВ бр. № 86 от 2017 г. Очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл. Актът би могъл да бъде очевидно неправилен и при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Съобразявайки посочените критерии, релевантни към самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, атакуваното въззивно определение не би могло да се определи като очевидно неправилно.

При този изход на спора частният касатор следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 50 лева, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 25а, ал. 2 НЗПП.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1416 от 01.06.2021 г., постановено по в. ч.гр. д. № 1485/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, седми състав.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, с БУЛСТАТ:[ЕИК], [населено място], да заплати на „Т. Г. Х“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], сума в размер на 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: