О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4324
гр. София, 30.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4625 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 66830/14.07.2023 г. (с дата на пощенското клеймо 12.07.2023 г.), подадена от С. Р. Б., чрез адвокат Д. К., срещу решение № 2610 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 7848/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 2712 от 30.03.2022 г. по гр. д. № 57968/2021 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на исковете на С. Л. Т.-М. срещу С. Р. Б., с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за разликата над уважените размери от 250 лв. - обезщетение за неимуществени вреди - физически болки и страдания от нанесените й травматични увреждания, и сума в размер на 750 лв., представляваща обезщетение за причинените й психически болки и страдания, за това, че на 04.02.2020 г., около 11.00 ч., в [населено място], във фитнес зала, намираща се на [улица], ответникът чрез хващане с ръце, дърпане, бутане е причинил на ищцата лека телесна повреда, изразяваща се в кръвонасядания и отоци на лявата мишница и оток на втори пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане, които й причинили болки и страдания, без разстройство на здравето - престъпление по чл. 130, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 04.02.2020 г., до окончателното изплащане на сумите, до сумата от 3500 лв., като вместо това въззивният съд е осъдил С. Р. Б. да заплати на С. Л. Т.-М., на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от още 2500 лв. (разликата над присъдения с първоинстанционното решение размер от общо 1000 лв. до сумата от 3500 лв.), със законната лихва от 04.02.2020 г.
Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба само от С. Л. Т.-М., е съобразил, че пред Софийски районен съд е предявен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е била домоуправител на етажната собственост в продължение на четири години и е съдействала на инкасаторите за отчитане на общите разходи за ток и вода на сградата, в която живеела. Етажната собственост се състояла от апартаменти и търговски обекти като фитнес, сладкарница и зъботехническа лаборатория, управлявани от Т. Ф.. Твърди се, че на 04.02.2020 г., в 11.00 ч., било насрочено отчитане на водомерите в етажната собственост, но новата инкасаторка не знаела къде се намират общите водомери в сградата, поради което ищцата, упълномощена от управителя на етажната собственост, й съдействала за отчитането им. Заедно с инкасаторката посетили фитнеса в сградата, където било отчетено несъответствие в показанията на два от водомерите, за което запитали управителката на обекта. Същата се ядосала и започнала да крещи по ищцата да се махне от частната й собственост. Твърди се, че Т. Ф. се нахвърлила физически върху ищцата и започнала да я изтласква с ръце към вратата. В този момент се появила дъщеря й - М. Ф., която извикала ответника С. Б.. Последният започнал да дърпа и блъска грубо с ръце ищцата, да я удря по тялото, в резултат на което тя залитала и се удряла в мебелите. Почувствала силни болки на ударените места, като не могла да се отбранява. Накрая нападателят я избутал със сила на улицата. За нападението било образувано по тъжба на ищцата НЧХД № 9478/2020 г. по описа на СРС, 104 състав, по което била постановена влязла в сила присъда, с която ответникът бил признат за виновен за престъпление по чл. 130, ал. 2 НК и му било наложено наказание „глоба“. Ищцата твърди, че при упражненото от ответника физическо насилие получила кръвонасядания по предната, външната, задно външната и предно вътрешната повърхност на цялата лява мишница, включително и в областта на лакътната ямка, сливащи се зони на оток и зачервяване на обща площ 23/24 см, и оток на средната става на втори пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане. В резултат на получените травми имала затруднения при действията с лявата ръка в продължение на повече от 2-3 месеца, като през цялото време изпитвала силни болки. През този период се обслужвала изключително с помощта на съпруга си. Нападението й причинило психически травми, сънувала инцидента, чувствала се омерзена и с поругани чест и достойнство, като дълго време се страхувала да не срещне във входа ответника, поради което била придружавана от съпруга си при всяко влизане в блока и излизане от него. В резултат на нападението се изострили хроничните й заболявания - получавала чести сърдечни и астматични пристъпи, обостряне на базедовата й болест. Претендира сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за нанесените й физически болки и страдания от травматичните увреждания - кръвонасядания по предната, външната, задно външната и предно вътрешната повърхност на цялата лява мишница, включително и в областта на лакътната ямка, сливащи се зони на оток и зачервяване на обща площ 23/24 см, и оток на средната става на втори пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане, и страдания от обостряне на хроничните й заболявания, както и сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за причинените й психически болки и страдания, ведно със законната лихва върху сумите от датата на увреждането до окончателното плащане. От своя страна, ответникът С. Р. Б. е оспорил исковете по основание и размер; в условията на евентуалност е правил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата в размер на 95 %, тъй като с поведението си и неправомерните си действия и агресия се самонаранила.
Софийски градски съд е приел за установено, че с присъда от 08.02.2021 г., постановена по НДЧХ № 9478/2020 г. по описа на СРС, потвърдена от горестоящия съд, подсъдимият С. Р. Б. е признат за виновен за това, че на 04.02.2020 г., около 11.00 ч., в [населено място], във фитнес зала, намираща се на [улица], чрез хващане с ръце, дърпане и бутане е причинил на С. Л. Т.-М. лека телесна повреда, изразяваща се в кръвонасядания и отоци на лявата мишница и оток на втори пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане, които й причинили болка и страдание без разстройство на здравето - престъпление по чл. 130, ал. 2 НК, като е оправдан за престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, поради което на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лв. Пред първоинстанционният съд е представено съдебномедицинско удостоверение № 50.02/2020 г., в което е отразено, че пострадалата С. Л. Т.-М. има по предната, външната, задно външната и предно вътрешната повърхност на цялата лява мишница, включително и в областта на лакътната ямка, сливащи се зони на оток и зачервяване на кожата, сред които има петнисти морави и мораво червеникави кръвонасядания, с овални форми и размери от порядъка на 2.5 – 1.5 см, с изразено по-светли централни части; общата засегната площ е 23/24 см, с оток на средната става на втори пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане; констатирано е, че движенията са ограничени и щадящи. По делото са представени още експертно решение на ТЕЛК, IV МБАЛ - 1 състав, с което на ищцата е определена 50 % трайно намалена работоспособност, с посочено общо заболяване: Х.. рецидив, базедова болест след опер. лечение - 1990 г., с-ние след фрактура на лява подбедрица - опериран 07.2016 г. - екстракция на подбедриците. Х.. утрикария. Цервикоартроза киста оварии. С-ние след ЛХТС андекси. Пролапс на ПМП. Екстрасистолия. Бронхиална астма - новооткрита. Пред първоинстанционния съд е изслушана комплексна съдебномедицинска експертиза, изготвена въз основа на доказателствата по делото и след проведен личен преглед на ищцата. Съгласно заключението медицинските факти свидетелстват за типичен отпечатък от пръсти, осъществили силен натиск от стискане върху кожата на лявата мишница на ищцата. Травматичната увреда на малката средна става на показалеца на лявата ръка, довела до оток с ограничени движения, по същество е клинична картина на едно навяхване, което се получава по механизма на компресията в ставните повърхности, получавани при пресрещане на пръста с твърда повърхност. Описаните травми могат да се получат при силно стискане с ръце на лявата мишница на ищцата, с едновременно осъществяване на бутане и/или дърпане на цялото тяло, като при това действие се е осъществило и пресрещането на левия показалец на ищцата. Според заключението нанесените увреди са повърхностни травми на кожата и подкожната тъкан на лявата мишница, довело до оток и кръвонасядане, както и навяхване на средната става на левия показалец. Пълно възстановяване на повърхностни травми по медицинските критерии настъпва до 20 дни за кръвонасядането и до 10 дни за навяхването на малка става на пръст. Първите 1-2 дни болката е била с висока интензивност, намаляваща до отзвучаване към края на посочения период. Пострадалата е преживяла психичен стрес от болките, налагащи частична чужда грижа от близък, имала е нарушение на съня, преживяла е страх, обида, накърнено достойнство, които преживявания са били с по-висок интензитет първите две седмици след конфликта, а за около месец след това са отшумели. За около месец са отшумели страховете й да излиза сама от входа. Според заключението това разстройство не е с качеството на психоза, като е възстановено социалното функциониране на ищцата. При конфликта тя е преживяла стрес, който повлиява в посока влошаване и обостряне на соматичните заболявания. Посочено е, че описаните обостряния са възможни, но не са били в степен да наложат необходимост от лекарска консултация.
Софийски градски съд е взел предвид събраните по делото гласни доказателства:
Свидетелят М. М. (съпруг на С. Т.-М.) заявява, че не е присъствал на процесния инцидент, но след като съпругата му се обадила, я намерил на тротоара пред фитнеса, където му разказала за случилото се. Цялата лява ръка от лакътя нагоре била зачервена и се подувала, а вторият пръст на лявата й ръка бил посинял. През първите две седмици не могла да се обслужва самостоятелно в ежедневието си, което налагало свидетелят да й помага при къпане, миене на домакински съдове, почистване. Оплакванията продължили около месец, като случилото й се отразило в психически план. Ищцата загубила спокойствие и спряла да спи нормално, поради което вземала лекарство „Атракс“ за сън, което впоследствие заменила с антидепресант „Лирика“, който приемала до м. септември 2021 г. Твърди, че ответникът живеел в същата етажна собственост, поради което у ищцата се породила страхова невроза, не искала да ходи сама до мазето, на пазар, а искала свидетелят да я съпровожда. Това продължило около половин година. Продължила да сънува кошмари, свързани с процесния инцидент. Искала да продава апартамента, в който живеят, и да се местят на друго място. Заявява, че ищцата е чувствителна, както и че има много заболявания, а инцидентът се отразил на всички нейни болести.
Свидетелката Й. А.-Г. твърди, че присъствала на инцидента през м. февруари 2020 г. Ищцата била във фитнеса заедно с жената, която отчитала водомерите. В този момент собственичката я помолила да излезе, но тя отказала, като ги обиждала, че са мутри, крадци. Впоследствие дошъл С. Б., който три пъти помолил ищцата да излезе, а накрая я хванал за качулката, но свидетелката не видяла да я е наранил. С. Т.-М. започнала да дърпа шефката й за шала, замахвала с тефтери, а ответникът се опитал да я изведе. Не е видяла ответника или Т. Ф. да удрят ищцата, а единствено ответникът я хванал за качулката. Пристигнала полиция, като били записани като свидетели. След инцидента е виждала ищцата сама и със съпруга й.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна следното:
Претендиращият обезщетение за вреди може да предяви с иск цялото свое вземане за всички вреди (вкл. бъдещите), произтичащи от едно увреждане. Когато на обезщетение подлежат и неимуществените вреди, съдебната практика приема, че исковете за обезщетение са два - единият за имуществените, а другият за неимуществените вреди. В случая е предявен един иск за обезщетение за всички претърпени неимуществени вреди.
Тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът е уважен за сумата от общо 1000 лв., в тази част съществуването на материалното субективно право, индивидуализирано по основание (правопораждащите го юридически факти), съдържание и страни, е установено със сила на пресъдено нещо. Спорен във въззивното производство е въпросът за размера на обезщетението, съгласно критериите за справедливост, заложени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
Съдът е съобразил постановките на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 15, съгласно които решението по чл. 78а НК, с което наказателният съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда. Същевременно съгласно нормата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Приел е, че вредите и причинната връзка с противоправното деяние, които са част от състава на инкриминираните деяния, за които е ангажирана отговорността на С. Б., са установени с постановената присъда на наказателния съд, като последната има обвързваща гражданския съд сила по отношение вината на делинквента за причиненото травматично увреждане, фигуриращо в престъпния състав, по който е квалифицирано деянието - лека телесна повреда, изразяваща се в кръвонасядания и отоци на лявата мишница и оток на втория пръст на лявата ръка, съчетан с бледосинкаво кръвонасядане, които й причинили болка и страдание без разстройство на здравето. Визирал е, че останалите неимуществени вреди, извън съставомерните, подлежат на установяване в хода на гражданското производство и тежестта за това се носи от ищеца.
Относно оплакванията във въззивната жалба срещу установеното от първоинстанционния съд съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат, Софийски градски съд е посочил, че поведението на пострадалата не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело, каквато хипотеза в случая не е налице.
Съдът е взел предвид разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съобразил е т. 11 от ППВС № 4/1968 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съдът е визирал и практика по чл. 290 ГПК на ВКС, че за да удовлетвори въведения от законодателя критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за репариране на претърпените от непозволено увреждане морални вреди трябва да е съизмеримо с техния действителен размер, т. е. да е онзи своеобразен паричен еквивалент на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността и начина на живот на пострадалия; разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай.
Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, вкл. заключението на комплексната експертиза, което е възприел изцяло като обективно, обосновано и компетентно дадено, въззивният съдебен състав е направил извод, че телесните увреждания са причинили на ищцата душевни болки и страдания, изразяващи се в преживян стрес, безпокойство, довели до нарушение на съня и преживяване на негативни емоции като накърнени чест и достойнство. Приел е, че от показанията на свидетеля М. се установява, че от физическите травми ищцата изпитвала неудобства в ежедневието, изразяващи се в невъзможност за пълноценно самостоятелно обслужване и извършване на домакински дейности; страданията били по-интензивни през първите две седмици след инцидента, като в продължение на месец след това ищцата изпитвала безпокойство от възможна среща с ответника във входа, проблеми със съня, сънувала кошмари, свързани с процесното събитие; продължително време изпитвала страх да излиза сама, което налагало съпругът й да я придружава. Показанията на М. М. съдът е ценил при условията на чл. 172 ГПК, с оглед целия доказателствен материал по делото и заинтересоваността на свидетеля от изхода на спора, и ги е намерил за последователни, непротиворечиви, житейски логични и възпроизвеждащи непосредствените субективни възприятия на М. за последиците от инцидента за пострадалата в психоемоционален план; освен това същите кореспондират със заключението на вещото лице, неоспорено от страните по делото в частта относно преживените от ищцата стрес, страх и негативни емоции. Съдът е намерил, че в процесния случай, с оглед установеното противоправно поведение от страна на С. Б., което обективно е накърняващо човешкото достойнство и телесната неприкосновеност на личността, като ценност, защитима от правото, във всички случаи инцидентът е довел до негативни изживявания за пострадалата. Въз основа на заключението на вещото лице е направил извод, че преживеният от пострадалата стрес е довел до влошаване и обостряне на соматичните й заболявания. С оглед вида на уврежданията и възстановителния период, продължил около двадесет дни за отока и кръвонасяданията и десет дни за навяхването на малка става на пръст, а по отношение на претърпения стрес и страх - около месец след инцидента (КСМЕ), интензитетът и продължителността на претърпените телесни травми, емоционални болки и страдания не разкрива необратимо влошаване на здравословното и/или психическото състояние на С. Т.-М.. Към момента на инцидента последната е страдала от множество заболявания и с решение на ТЕЛК й е била определена 50 % трайно намалена работоспособност, което е създавало предпоставки за здравословно неразположение вследствие инцидента. Освен това съдът е приел за безспорно установено, че деянието е извършено във фитнес зала, в присъствието на трети за спора лица. Съобразил е и икономическите условия в страната към момента на деликта - минималната работна заплата в периода 01.01.2020 г. - 31.12.2020 г. е била в размер на 610 лв. (ПМС № 350/19.12.2019 г.).
Съдът е изложил, че при извършване на собствен анализ на събраните и относими към размера на обезщетенията за неимуществени вреди доказателства и при отчитане на посочените по-горе фактори и обстоятелства, приема за справедлив размер на заместващото обезщетение за причинените от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди на ищцата сума в размер на 3500 лв.
Софийски градски съд е счел възражението за съпричиняване, направено от С. Б., за неоснователно. Визирал е, че при обективното съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането, а дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите. Приел е, че в случая вредоносният резултат е следствие на неправомерното поведение на ответника по накърняването на телесната неприкосновеност на пострадалата. В показанията на свидетелката Й. А.-Г. не се съдържат данни за конкретно поведение на пострадалата, насочено срещу личността на ответника. Соченото от свидетелката поведение на ищцата е извършено спрямо трето за спора лице, което не може да се прецени като поведение, което в равна степен с това на делинквента да обуслови обема на реализираните вредоносни последици. Освен това така събраните гласни доказателства не обуславят извод за наличие на релевантен за съпричиняването конкретно установен принос, без който не би се стигнало до увреждането. Неправомерното поведение на ответника е пряка причина за увреждането, т. е. същото не би настъпило, ако последният не е процедирал по конкретния начин, независимо от поведението на пострадалата, което твърди да е осъществено. Възприемането на противното би довело до вменяването на увреденото лице на отговорност за чужди действия - тези на ответника по делото, състоящи се във физическо посегателство върху ищцата.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 ГПК.
Формулира следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл въззивният съд:
1. Допустимо ли е второинстанционният съд да определи размер на обезщетение, без да спазва критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД;
2. Допустимо ли е размерът на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД да бъде определен на основата на предположения, които не е установено да са настъпили в обективната действителност.
Позовава се на приетото в: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 2/11.07.1995 г. по гр. д. № 1/1995 г. на Пленум на ВС, решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Първият въпрос от изложението е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според изложените от Софийски градски съд съображения, и затова същият не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Той е израз на несъгласието на С. Б. с преценката от страна на въззивния съд на събраните доказателства и с направените изводи.
В случая въззивният съдебен състав е съобразил критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, установени с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с многобройната непротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК.
Вторият въпрос също е формулиран според твърдения на жалбоподателя, които не намират подкрепа от установеното по делото. При постановяване на решението си, въззивният съд е изходил от реално претърпените неимуществени вреди от страна на С. Т.-М., установени от събраните доказателства – медицински документи, заключение на съдебномедицинска експертиза, свидетелски показания; съобразил е и икономическите условия към момента на деликта (определената с постановление на МС минимална месечна работна заплата). В това отношение атакуваното пред ВКС решение е изцяло съобразено със закона и съдебната практика.
Следва да се отбележи и че въпреки че се е позовал на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, С. Б. не е обосновал наличието на такова съгласно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
С. Т.-М. е направила искане за присъждане на разноски във връзка с подадения отговор на касационната жалба. Такива не следва да й бъдат присъдени, тъй като не се установява да са действително заплатени – в представения договор за правна защита и съдействие е отразено единствено договаряне на възнаграждение от 600 лв., поради което той няма характера на разписка (т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2610 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 7848/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: