О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5501

гр.София, 27.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. Н.

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. д. № 4631 от 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищците в производството П. И. Б. и Т. И. А., чрез пълномощника им адвокат В. К. от АК – В. Т., срещу въззивно решение № 320/03.07.2023 г. по в. гр. д. № 102/2023 г. на Окръжен съд – В. Т.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо да него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба Х. Г. Х., чрез пълномощника си адв. Н. М. от АК – В. Т., оспорва жалбата с писмен отговор, възразява за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Другия ответник З. В. П. не е взел становище по касационната жалба в срока по чл.276, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд, като е отменил обжалваното пред него първоинстанционно решение, е отхвърлил предявения от П. И. Б. и Т. И. А. срещу Х. Г. Х. и З. В. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо ответниците, че ищците са собственици на нива от 30,585 дка с идентификатор ***, ливада от 4,7 дка с идентификатор ***, нива от 11,326 дка с идентификатор ***, нива от 10,531 дка с идентификатор *** и изоставени трайни насаждения от 1,3 дка с идентификатор ***, всички в землището на [населено място], Павликенско, и за предаване на владението върху същите недвижими имоти.

Въззивният съд е приел, че ищците П. Б. и Т. А. са твърдели, че на основание наследяване по закон от Т. К. М., починал през 1973 г., реституция по реда на ЗСПЗЗ и придобивна давност, текла в полза на баща им И. К., починал на 06.08.2017 г., от 1994 г. насетне притежават в собственост нива от 30,585 дка с идентификатор ***, ливада от 4,7 дка, № ***, нива от 11,326 дка № ***, нива от 10, 531 дка № *** и изоставени трайни насаждения от 1,3 дка № ***, всички в землището на [населено място], П.. Твърдят, че първият ответник – техен братовчед, е прехвърлил на втория 1/2 ид. ч. от имотите, а последният ги владее, поради което претендират да се признае правото им на собственост и да им се присъди владението върху имотите.

Ответникът Х. Х. е възразил, че имотите са наследствени от Т. К., и по наследяване от майка си З. Т. е придобил половината от тях и валидно ги е прехвърлил на втория ответник.

Ответникът З. П. е възразил, че предявеният иск е недопустим, тъй като спорът бил решен с влязло в сила решение по гр. д. № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд. На основание сочените от първия ответник сделки е твърдял да притежава в собственост 1/2 ид. ч. от процесните имоти.

Въззивният съд, при обсъждане доводите на страните, най-напред е отхвърлил като неоснователен отвода за сила на пресъдено нещо. Посочил е, че е налице идентичност на страните, правото на собственост и обектите на собственост по гр. д. № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен, но разликата е в основанието на исковете по двете дела. Според съда разглеждания от него иск е основан на твърдение имотите да са владени в срока на придобивната давност по чл. 79 ЗС от бащата на ищците, а впоследствие и от самите ищци, докато искът по делото от 2019 г. е основан на наследяване и отказ от наследство по смисъла на чл. 52 във вр. с чл. 53 ЗН от страна на майката на ответника Х. Х., и не формира СПН по фактическия състав на придобивната давност. Поради това разликата в основанията на исковете изключва приложимостта на чл. 298, ал. 1 във вр. с чл. 299, ал. 1, предл. 1 ГПК

По същество съдът е посочил най-напред, че по делото е безспорно и се установява и от приложените реституционно решение на Общинската служба по земеделие, гр. Павликени от 24.10.1994 г. и удостоверения за наследници, че спорните имоти са реституирани по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Т. М., починал през 1973 г.; че негови наследници по закон са децата му И. К. (баща на ищците, починал на 06.08.2017 г.), и З. Т. (майка на ответника Х. Х., починала на 20.05.2011 г). Първият ответник е прехвърлил на втория идеални части от спорните имоти с приложените нотариални актове за дарение и продажба от 2018 г. Имотите са обработвани от бащата на ищците от 1994 г. до смъртта му през 2017 г. съгласно показанията на свидетелите Д. Х., Д. Д. и И. В..

Съдът е приел, че част от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС – превръщането на осъществяваната от И. К. фактическа власт върху земеделските земи във владение за себе си и позоваването на давността – е недоказана. Реституцията на имотите през 1994 г. е създала съсобственост между бащата на ищците, сестра му З. Т., майка им и П. М., починала през 1997 г. За да придобие по оригинерен път частите от имотите на сестра си и майка си, нужно е било И. К. да преобразува държането на идеалните им части във владение за себе си, като им заяви, че ще третира земите за свои или като извършва действия, несъвместими със сложилото се като последица от реституцията съпритежание. Ползването на земеделските имоти, дори реколтата от тях ползвателят да прибира за себе си, не е счетено за такова преобразуване. Съдът е разяснил, че намерението за промяна в основанието на осъществяваната фактическа власт във владение не се предполага от закона. Анализирайки показанията на свидетелите на ищците, съдебният състав е приел, че те установяват обичайно ползване на земите и са противоречиви. Преди всичко свидетелите изрично подчертават, че спор между И. К., от една страна, и сестра му З., респективно племенника му Х. Х., относно собствеността на имотите не е имало. Според съда ответникът Х. е считал, че владее чрез вуйчо си И. К. в годините назад, който извод прави съобразно позицията му по въпроса за собствеността при предявяване на иска, по който е образувано гр. дело № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд – там ответникът изрично се позовава на наследяването от майка си, отричайки действието на отказа от наследството на дядо му Т. М. и претендирайки право на собственост. Свидетелката Д. Х. разказва, че през 2017 г. открила с изненада, че има и други собственици. Според разказаното ответникът Х. „направил договор за целите ниви“, а при това положение съдът е посочил, че ако на този ответник е противопоставено намерение за своене и това своене е доказано, неясно е защо той предприема собственически действия, като отдава имотите под аренда. Освен това съгласно изричните признания на ищците в исковата молба по гр. дело № 148/2019 г. по описа на Павликенски районен съд, към 2018 г. те не владеят спорната 1/2 идеална част от земите – в противен случай те не биха търсили ревандикирането й от втория ответник. За недоказано е прието и споразумението между преките наследници на Т. М. реституираните земи да останат за бащата на ищците. Отказът от наследство на майка и сестра са индиция, но не и доказателство в тази насока, защото законът не се интересува от причината, заради която едно лице се отказва от нечие наследство. В допълнение на изложеното, съдът е посочил, че дори да се приеме, че владението е било годно да породи собственост, фактът на позоваване на придобивната давност също не е доказан. Давността не се прилага служебно съгласно чл. 84 ЗС във вр. с чл. 120 ЗЗД и е неясно, ако И. К. е владеел частите на останалите съсобственици, а не ги е държал за тях, защо не се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка или по друг начин не е манифестирал, че иска да се ползва от последиците на оригинерното придобиване.

Прието е, че вторият ответник владее имотите на правно основание-договори за дарение и продажба, което е противопоставимо на ищците, а последните могат да защитят правото си да ползват своята идеална част по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС . След като владението на ответника З. П. е на правно основание и не оспорва правата на ищците в съсобствеността, то ревандикационният иск не може да бъде уважен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС, и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се и основанието по чл.280, ал. 2, предл.3 ГПК. Поставени са въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК?

2.1. Може ли надлежно подписани и вписани откази от наследство, които са целели уреждане на отношенията между наследници относно новооткрито наследство – възстановени земеделски земи, но не са породили правно действие по чл.53 ЗН, тъй като са направени преди постановяване решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, да служат като доказателство за установяване на субективното намерение на наследника /който не се е отказал от наследство/ да владее имотите изцяло за себе си, както и за доказване на началния момент на това владение?

2.2. Отказите от наследство представляват ли доказателство за наличие на споразумение между наследниците относно собствеността на възстановените имоти?

2.3. Наличието на споразумение между наследниците и извършените съобразно него откази от наследство на част от тях очертават ли хипотеза, при която основанието на установената фактическа власт върху имотите изключва съвладение на всички наследници и при която наследникът, претендиращ придобиване на имотите по давност, не е длъжен да доказва преобразуване на държането на идеалните част на другите наследници във владение?

3. Длъжен ли е владелецът, който е придобил недвижим имот на основание чл. 79 ЗС, да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност и по какъв начин следва да се осъществи това позоваване?

Въпросите са поставени в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като към тях касаторът сочи съдебна практика, на която според него въззивното решение противоречи. При условие на евентуалност, по въпросите се твърди основанието по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Доводът за очевидна неправилност се обосновава с нелогичното отхвърляне на иска изцяло, вкл. и за 1/ 2 ид. ч. от процесните имоти, за която ид. част съдът е приел в мотивите, че И. К., респ. наследниците му, притежават на основание реституция и наследство .

Съгласно чл.280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на вероятна нищожност или недопустимост касационният съд е длъжен да следи и служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, независимо дали с касационната жалба е направено оплакване за такива пороци. Настоящият състав, съобразявайки указанията по посоченото тълкувателно решение, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба с оглед изложените с нея твърдения и формулиран петитум, съответно и за преценка спазването на чл.6 ГПК от съда с оглед постановения диспозитив на съдебния акт и формулирания петитум на исковата молба от ищците, според която са били предявени установителен иск за собственост по чл.124 ГПК срещу Х. Х., и ревандикационен иск по чл.108 ЗС срещу З. П.. Преценката за допустимостта на въззивното решение ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК-вероятна недопустимост, предхожда разглеждането на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, тъй като преценка за релевантността на последните може да се извърши само при допустимост на въззивното решение, поради което касационният съд не следва да обсъжда дали съществува основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК или чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-очевидна неправилност. Не се установява при извършената служебна проверка вероятност въззивното решение да е нищожно.

По допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на държавна такса общо 50 лв.

Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Г. К. състав на Второ гражданско отделение, на основание чл.288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 320/03.07.2023 г. по в. гр. д. № 102/2023 г. на Окръжен съд – В. Т.

УКАЗВА на касаторите П. И. Б. и Т. И. А. в 1-седмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена сума общо 50 лв. (или по 25 лв. от всеки касатор) по сметката на ВКС за държавни такси, като при неизпълнение в срок на горното указание, касационната им жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.

При внасяне на дължимата държавна такса в срок, делото да се докладва на Председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: