Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на шести декември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Т. В. ЧЛЕНОВЕ:МИРОСЛАВА Г. Р. при секретар М. Ц. и с участието на прокурора С. П. докладваното от съдиятаМ. Г. по адм. дело № 9552/2021
Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Началника на Отдел „Автомобилна администрация“ гр. Добрич, чрез главен юрисконсулт Драгиева, срещу решение №239/07.07.2021 година на Административен съд гр. Добрич по адм. д. №72/2021 година. Релевира касационни основания по чл.209, т.3 от АПК – неправилно приложение на материалния закон. Като дава дефиниция на понятието „принудителни административни мерки“ и изяснява съдържанието на процесната във връзка с установените по делото факти, касаторът претендира законосъобразност на своя заповед №РД-14-190/14.01.2021 година. Прави искане за присъждане на разноски по делото. Ответникът, О. Юсмен, не изразява становище.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Според прокурора, в случая правилно съдът е приел, че е осъществен фактическия състав на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б.“а“ и т. 4, б. б“ от Закона за автомобилните превози (ЗАвтПр), но актът е незаконосъобразен, тъй като органът е приложил закона неправилно, пренасяйки текста на нормата в частта относно определения срок на мярката в писменото си волеизявление в нарушение на принципа на съразмерност на мярката и при немотивираност на акта в частта за срока на мярката.
При извършена служебна проверка за допустимост на касационната жалба, съдебният състав на седмо отделение на Върховния административен съд приема, че същата е подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК, от страна с правен интерес.
Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд гр. Добрич е заповед №РД-14-190/14.01.2021 година на Началника на Отдел „Автомобилна администрация“ гр.Добрич, с която на О. Юсмен е определена принудителна административна мярка по чл. 106а, ал. 1, т. 1, б.“а“ и т. 4, б. б“ от Закона за автомобилните превози за това, че на 14.01.2021 година в обл. Добрич управлява собствения си автомобил марка Мерцедес, модел Спринтер, рег. [рег. номер на МПС] , като извършва международен обществен превоз на пет броя пътници от България за Чехия и Германия, без за използвания автомобил да има издадено заверено копие към лиценз на Общността за извършване на международен превоз на пътници. Мярката се изразява във временно спиране от движение на моторното превозно средство до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца.
За да отмени обжалвания индивидуален административен акт, съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, във валидна писмена форма, но при нарушаване на чл.59, ал.2, т.3, 4, 5 от АПК. Според съда, в частта за мярката по чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „а“ и т. 4, б.“б“ от ЗАвП органът определя същата със срок „до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца“, като тя има преустановителен характер. Нормативно, срокът на мярката е предвиден до отстраняване на нарушението. В действителност към момента на проверката, с извършването на констатацията за обществен превоз на пътници и отнемането на СУМПС на водача извършвал превоза от компетентните административни органи, се постига преустановителния характер на мярката, като се преустановява нарушението – извършване на този превоз без заверено копие към лиценз на Общността. Срокът на мярката обаче е до отстраняване на нарушението, поради което следва да се приеме, че тъй като ЗАвП изисква лицензионен режим за извършване на обществен превоз на пътници, отстраняване на нарушението по смисъла на чл.106а, ал.1, т.4, б. б от ЗАвП би трябвало да означава извършване на правни действия по лицензиране на превозвача. В хипотеза на преустановен случаен обществен превоз на пътник, без идея на шофьора да извършва впоследствие дейност по превоз на пътници по занятие, осъществяването на факта по лицензиране на практика се оказва нежелан и непостижим, т. е. събитие, което никога няма да настъпи. При това положение, според съда, макар и в заповедта да е предвидено, че мярката се прилага до отстраняване на нарушението, продължителността й фактически се свежда до максималния срок от дванадесет месеца, с което е нарушен принципа на съразмерност и по-конкретно разпоредбата на чл.6, ал.2 от АПК, която предвижда, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Във всички случаи, мерките за принуда следва да имат нормативно определен вид, размер, срок, какъвто в конкретната хипотеза законодателят е въвел да бъде срокът но за не повече от дванадесет месеца. Предвид законодателния подход, да не се определи срок на мярката с конкретна продължителност, а да се зададе краен срок на прилагането й, в компетентността на органа е да определи точната й продължителност. Неопределяйки такава, а пренасяйки текста на нормата в съдържанието на акта си, органът във всички случаи определя срок на мярката 12 месеца, без мотиви затова. Немотивираността на акта, според съда, нарушава правото на защита на адресата. Съгласно т.2 от ТР №4 от 22.04.2004 година по ТД № 4/2004 година на ВАС, в случаите, когато административният орган е овластен да реши въпроса по свободна преценка, неизлагането на мотиви съставлява основание за отмяна на административния акт.
При извършена служебна проверка на основанията по чл.218, ал.2 от АПК, касационната инстанция прави извод, че обжалвания съдебен акт е валиден и допустим.
Касаторът не релевира възражения за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, нито прави искане за връщане на делото на АС гр.Добрич за събиране на доказателства.
Извършвайки проверка на изводите на първоинстанционния съд досежно компетентността на органа, касационният състав приема следното:
За да мотивира валидност на обжалвания административен акт, като издаден от компетентен орган, първоинстанционният съд е приел, че обжалваната заповед е издадена от надлежно упълномощено длъжностно лице съгласно оправомощителна заповед №РД-01-43/23.01.2020 година на Изпълнителния директор на ИА „Автомобилна администрация“, която била служебно известна на съда.
Разпоредбата на чл.155 от ГПК принципно може да намери приложение в административното производство пред съда на основание чл. 144 от АПК. Съгласно текста на нормата, не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните.Тълкуването на тази норма във връзка с практиката на ВКС (Решение № 274 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2010 г., II г. о) мотивира извода, че не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните, с което му задължение се гарантират предвидените основни начала в гражданския процес - състезателното начало, равенството на страните, публичността и непосредствеността с оглед установяване на истината, чрез осигуряване на страните възможност и съдействие за установяване на фактите от значение за решаване на делото. Общоизвестните факти, както и тези, които са служебно известни на съда, за да се приеме, че не подлежат на доказване като такива, съгласно чл.155 от ГПК, следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива. Съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт - определение затова, че съответният факт не се нуждаe от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда. Само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор.
В конкретната хипотеза съдът не е съобщил на страните, че фактът касаещ компетентността на органа, издал обжалвания акт във връзка с посочената заповед, му е служебно известен, поради което не следва да се събира като доказателство по делото заповед №РД-01-43/23.01.2020 година на Изпълнителния директор на ИА „Автомобилна администрация“. Касаторът обаче не релевира възражения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения, поради което и касационната инстанция няма правомощие да върне делото на друг състав на АС гр. Добрич за събиране на доказателства за компетентност на органа. Липсата на доказателства за компетентност на органа обосновава извод за нищожност на обжалвания акт.
Предвид гореизложеното, обжалваното съдебно решение, в частта в която съдът е отменил оспорения административен акт, следва да бъде отменено и вместо него постановен друго, с което да се прогласи нищожността на заповед №РД-14-190/14.01.2021 година на Началника на Отдел „Автомобилна администрация“ гр. Добрич.
Предвид изхода на спора пред касационна инстанция, на касатора не следва да се присъждат разноски, а ответникът не прави искане за присъждане на такива.
Воден от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК съставът на седмо отделение на Върховния административен съд РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №239/07.07.2021 година на Административен съд гр.Добрич по адм. д. №72/2021 година, в частта в която съдът е отменил заповед РД-14-190/14.01.2021 година на Началника на Отдел „Автомобилна администрация“ гр. Добрич, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВИ:
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на заповед №РД-14-190/14.01.2021 година на Началника на Отдел „Автомобилна администрация“ гр. Добрич.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №239/07.07.2021 година на Административен съд гр. Добрич по адм. д. №72/2021 година в останалата част.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Таня Вачева
секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ М. Г. п/ Юлия Раева