Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Р. К. К., [населено място], [жк], [пк], вх.[номер], ет.[номер], ап.[номер], чрез адвокат Н. Г., против решение №2012 от 31.10.2016г., постановено по адм. дело № 956/2016 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу заповед за полицейско задържане на лице рег.№115 от 20.04.2016г., издадена от С. М.-полицейски инспектор в отдел „Икономическа полиция“ при ОДМВР-[населено място], с която на осн. чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е наложена принудителна административна мярка „Задържане за срок до 24 часа“.

Иска се отмяна на съдебното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Подробни съображения в подкрепа на касационното основание излага в касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде отменено и съответно отменена оспорената заповед на полицейски инспектор в отдел „Икономическа полиция“ при ОДМВР-[населено място]. Претендира разноски.

Ответникът не изразява становище по касационната жалба. Не претендира разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Настоящата инстанция смята, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови този резултат Административен съд Пловдив приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, без да са налице съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалния закон и неговата цел. Обжалваното решение е правилно.

С разпоредбата на чл. 72 от ЗМВР са дадени правомощия на полицейските органи да задържат за срок от 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата по чл. 72, ал. 1, т. 1-7 от ЗМВР.Т обстоятелство по т. 1 от цитираната разпоредба е наличието на данни, че дадено лице е извършило престъпление.

Задържането на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 часа, е принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие. При налагането и административния орган действа при условията на оперативна самостоятелност.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че жалбоподателя е задържан във вр. с извършено престъпление по чл. 253, вр. чл. 234 от НК, данни за което се съдържат в преписка по ДП №210-2016г., по описа на ИП при ОДМВР, обединено с ДП №1/2016г. на Окръжна прокуратура-Пловдив, съобразно които на територията на складова база и паркинг, стопанисвани от [фирма], противозаконно се съхраняват акцизни стоки без български бандерол. При опит за извършване на процесуално-следствени действия в посочената складова база от органите на МВР под надзора на ОП –Пловдив, Р. К. е отказал да осигури достъп до помещенията в базата, където се съхраняват акцизните стоки, поради което тези действия на първо място са попречили на полицейския орган да изпълни задължението си по служба -самостоятелно основание по см. на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР за задържане на лицето, и на следващо място действията на касатора са обосновали предположение, че има вероятност именно К. да е съпричастен към извършеното престъпление, за което е образувано досъдебното производство, и с последващи действия е вероятно да извърши друго престъпление като укрие съхраняваните акцизни стоки-основание за задържането му по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.

Не се кредитират доводите в касационната жалба. За прилагане разпоредбата на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е необходимо да са налице единствено на данни в см. на информация, доведена до знанието на полицейския орган, че лицето е съпричастно към извършено престъпление, а не „достатъчно данни“ по см. на чл. 207, ал. 1 НПК, вр. чл. 211, ал. 1 от НПК - обосноваващи основателно предположение, че е извършено престъпление, като условие за образуване на досъдебно производство. След като такава информация по отношение на оспорващия е била налице, правилен и в съответствие с приетите по делото писмени доказателства е извода на административния съд за материална законосъобразност на обжалваната заповед.

Не се споделят съображенията изложени от касатора, свързани с нарушаване принципа за защита на индивида от произвол, залегнал в чл. 5, ал. 1 от КЗПЧОС. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б. от 7 септември 1992 г.). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на чл. 5 от Конвенцията са изброени хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Това изброяване е изчерпателно и следва да се тълкува ограничително. Единствено следвайки този подход може да бъде изпълнена целта на чл. 5 на Конвенцията, а именно да гарантира защита на индивида срещу произволно лишаване от свобода - такова, извършено на основание, непредвидено в Конвенцията. Чл. 5, т. 1 КЗПЧОС изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, КЗПЧОС препраща по същество към националното право, изискванията на което национално право както се отбеляза по-горе по отношение задържането на касатора са спазени.

Неоснователни са доводите за необоснованост на първоинстанционното решение. Изводите на съдебния състав кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка.

На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на съдебния акт не са допуснати посочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК. Съдебното решение е законосъобразно и обосновано и следва да бъде оставено в сила.

Разноски в настоящото производство не са претендирани от ответната страна, поради което такива не следва се присъждат.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №2012 от 31.10.2016г., постановено по адм. дело №956/2016г. по описа на Административен съд Пловдив. Решението е окончателно.