Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК.

Образувано е по касационна жалба подасена от С. И. Н. в качеството й на [фирма], чрез адв. С. обжалва решение № 1866/26.10.2017 г. на Административен съд, град Варна, постановено по адм. дело № 2417/2016 г., с което е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт № 031304644/04.03.2014г. на органи по приходите при ТД на НАП град Варна, потвърден с решение №266/11.06.2014г. на директора на Дирекция ”ОДОП” Варна.

В касационната жалба са изложени доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон.

Касаторът твърди, че неправилно е определена данъчната основа по реда на ЗДДФЛ при положение, че същият е регистриран по ЗДДС. Твърди, че се нарушават основни принципи в данъчното производство.

Искането е за отмяна на решението и отмяна на ревизионния акт като незаконосъобразен.

Ответникът - директор на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град Варна, оспорва жалбата и моли да се отхвърли по съображения, изложени в писмено становище на процесуалния му представител.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата.

Върховният административен съд, Осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред административния съд е бил ревизионен акт, с който на К. А. К. в качеството му на ЕТ [фирма] са установени задължения за данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2012г. в размер на 62151, 52 лв. главница и 8 400 лв. лихви.

За да отхвърли жалбата, първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от органи по приходите с компетентност по чл. 119, ал. 2 ДОПК (в сила от 01.01.2013 г.), в рамките на възложените предметни и времеви предели на ревизията и съобразно изискванията за форма по чл. 120 ДОПК.

От фактическа страна съдът е установил, че е безспорен факта, че [фирма] е свързано лице с касатора, както и че едноличния търговец е продавал на [фирма] стоки на цени под установените пазарни такива, приел е, че правилно и в съответсвие със закона е приложен методът на сравнимите неконтролирани цени между независими търговци, посочен в чл. 3, т. 1 от Наредба № Н-9 от 14.08.2006г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени и е прието, че пазарната цена е тази, по която касаторът продава същия вид продукция на лица, с които не е налице свързаност.

С тези мотиви е потвърдил установените с ревизионния акт задължения за данък по чл. 48, ЗДДФЛ. Решението е правилно постановено.

Не са налице посочените в касационната жалба пороци съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът е изяснил релевантни за спора факти, които се подкрепят от доказателствата по делото. Обсъдил е и възраженията на ревизираното лице.

По делото не е спорно, че за ревизирания период основната дейност на [фирма] е производство и продажба на непреработена селскостопанска продукция - пшеница, рапица, слънчоглед и царевица и за същия период е регистриран като земеделски производител. Дейността ЕТ е извършвал въз основа на наети по договор земеделски земи и същият не е имал собствени земи или такива за лично ползване.

Не е спорно по делото, че през ревизирания период ЕТ е бил в търговски правоотношения с [фирма], на което е продавал продукция на цени, по-ниски от пазарните.

Не е спорно, че [фирма] и [фирма] са свързани лица по арг.§1 т. 3 б.“м“ от ДР на ДОПК.

С оглед на безспорно установеното, правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая намира приложение редът, предвиден в чл. 16 от ЗКПО, поради което органите по приходи правилно са увеличили финансовия резултат за 2012 г. и съответно като последица от променената данъчната основа по чл. 28 ал. 1 от ЗДДФЛ, са определили и дължимият данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ в размер на 62151.52 лв., съответно правилно е установено и акцесорното задължение за лихви.

В конкретният случай правилен е изводът на първоинстанцинният съд, че ревизиращият орган в съответствие със закона е приложил метода на сравнимите неконтролирани цени между независими търговци, посочен в чл. 3, т. 1 от Наредба № Н-9 от 14.08.2006 г. за реда и начините за прилагане на методите за определяне на пазарните цени и е прието, че пазарната цена е тази, по която жалбоподателят продава същия вид продукция на контраганти, с които не е налице свързаност.

Правилно пъровинстанционният съд е приел, че нормата на чл. 27, ал. 3, т. 1 от ЗДДС е относима към определяне на данъчната основа при доставките между свързани лица, които целят предотвратяване на отклонението от облагане, като тези правила се отнасят единствено до начисляването и размера на дължимия ДДС. Разпоредбата на чл. 15 от ЗКПО следва да се прилага във всички случаи, в които сделки между свързани лица целят отклонение от облагане по този закон.

Ревизираното лице, в качеството си на местно физическо лице по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ, на основание чл. 6 от същия закон е носител на задължението за данъци за придобити доходи от източници в България и от чужбина. В този смисъл неоснователно е възражението в касационната жалба, че данъчната основа, определена по реда на ЗДДФЛ, следва да се съобрази с наличието на сделки, осъществени между свързани лица по ЗДДС.

По тези съображения, настоящият състав преценява решението, с което са потвърдени установените допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ за валидно, допустимо и правилно и като такова следва да се остави в сила.

При този изход на спора, разноски се дължат на ответника по касация в размер на 2 646, 55 лева юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК за осъществена защита от юрисконсулт пред настоящата инстанция.

Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1866/26.10.2017 г. на Административен съд, град Варна, постановено по адм. дело № 2417/2016 г .

ОСЪЖДА С. И. Н. ЕГН [ЕГН] в качеството й на [фирма] да заплати на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град Варна сумата от 2 646, 55 / две хиляди шестстотин четиридесет и шест лева и 55 ст./ разноски за касационната инстанция.

Решението е окончателно.