О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
гр. София, 14.01.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Н.
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков ч. т.д.№2222 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Арчър айдиас“ ЕАД срещу определение №1331 от 20.05.2021 г. по ч. т.д.№1395/2021 г. на САС. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане от 12.02.2021 г. по т. д.№2468/2018 г. на СГС, с което е върната въззивна жалба на „Арчър айдиас“ ЕАД срещу постановеното по делото решение №595 от 01.04.2019 г.
В жалбата се излагат съображения, че определението е недопустимо, тъй като въззивният съд не разполага с правомощия да извърши преценка за надлежното представителство на жалбоподателя в първоинстанционното производство, евентуално неправило, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че определението е вероятно недопустимо, евентуално очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. От императивен характер ли е разпоредбата на чл. 50, ал. 1 от ГПК в производство по иск на прокуратурата за прекратяване на акционерно дружество на основание чл. 252, ал. 1, т. 6 от ТЗ, нарушава ли се правото на защита на ответника, ако съдът, пред който е висящо делото, не приложи реда по чл. 50 от ГПК в хипотеза, когато към момента на връчването няма вписан законен представител и редовно ли е връчване на искова молба на трето лице – особен представител и на адрес, различен от адреса на дружеството, без да е изпълнена процедурата по чл. 50 от ГПК. 2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички направени в частната жалба доводи и искания, както и да се мотивира защо приема или отхвърля част от тях. 3. Представлява ли нарушение на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, когато на ответника не е връчена искова молба, същият не е уведомен и не знае за образуваното срещу него производство, а направо му е назначен особен представител и следва ли ответник, който не знае за започналото срещу него производство и за когото се явява неупълномощен от него представител /който действително не е в състояние да осигури защита на правата на ответника/, да не се счита обвързан от процесуалното поведение на този представител. 4. Какви са компетенциите на въззивния съд в производството по разглеждане на частна жалба срещу разпореждане, с което първоинстанционния съд е върнал въззивна жалба срещу негово решение, при наведени доводи във въззивната жалба за неправилно назначаване, съответно ненадлежно представителство от особен представител, на когото е връчено съдебното решение по делото и възможно ли е първоинстанционният съд, когато действа като администриращ въззивната жалба съд, да извърши проверка на извършени от същия съд, т. е. негови собствени процесуални действия, а именно – дали правилно е назначил особен представител на страната, за да прецени дали подадената от нея въззивна жалба е в срок. 5. Приложима ли е разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от ГПК по аналогия при юридическите лица, в случай, че към датата на изпращане на исковата молба не е вписан законен представител в ТР и ако да - какви са предпоставките за това приложение, съответно може ли тази норма да намери приложение в производство, образувано по иск за прекратяване на дружеството по чл. 252, ал. 1, т. 6 от ГПК. Твърди се, че първите два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, по отношение на трети въпрос – че е решен в противоречие с решения на СЕС по дело С-112/13, дело С-215/15 и дело С-518/18 по приложение на чл. 47 от ХОПЕС, а четвърти и пети въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че „Арчър айдиас“ АД – ответник по предявен иск по чл. 252, ал. 1, т. 6 от ТЗ, е бил представляван в първоинстанционното производство от назначен от съда, на основание чл. 29, ал. 2 от ГПК, особен представител. Като е установил, че и към момента на подаване на исковата молба, и към датата на постановяване на първоинстанционното решение – 01.04.2019 г., съветът на директорите на ответното дружество /състоящ се от трима членове/ е останал без членски състав, тъй като членовете, вкл. и представляващият дружеството, са били заличени от ТРРЮЛНЦ, е достигнал до извод, че чл. 29, ал. 2 от ГПК следва да се приложи по аналогия, както е сторил и първоинстанционният съд. Изразил е становище, че с връчването на 02.04.2019 г. на препис от решението на особения представител, дружеството е редовно уведомено за постановения акт, а подадената на 31.05.2019 г. от назначения на 17.05.2019 г. ликвидатор на „Арчър айдиас“ АД въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, е просрочена.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Въззивният съд, след като е приел, че обжалваният пред него съдебен акт /с който в съответствие с вмененото му в чл. 262, ал. 2, т. 1 от ГПК правомощие, първоинстанционният съд е проверил срочността на въззивната жалба/ е валиден и допустим, е осъществил проверка и на правилността му, респективно се е произнесъл по предмета, с който е бил сезиран, а твърденията за вероятна недопустимост на обжалваното определение не се установяват. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбите на чл. 261 и чл. 262 от ГПК са ясни и непротиворечиви, като по приложението им е формирана дългогодишна константна практика на ВКС, поради което не се установява бланкетно поддържаното от частния касатор селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК спрямо въпрос четвърти и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Не се установява наличие на посоченото селективно основание и спрямо пети от формулираните въпроси. С решение по т. д.№2537/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е разяснено, че органите на акционерното дружество са средството, чрез което волята му се формира и изразява по отношение на трети лица, а способността на всеки орган да формира волята на дружеството по определен кръг въпроси от дейността, представлява неговата компетентност. При акционерните дружества с едностепенна система на управление, компетентността на съвета на директорите е признатата му от закона способност, като постоянно действащ изпълнителен орган на АД, да взема решения по всички въпроси във връзка с управлението и представителството на дружеството /освен по тези, които с оглед закона и устава, са в правомощията на общото събрание/. Съгласно императивната, създадена в обществен интерес и в интерес на акционерите, разпоредба на чл. 244, ал. 1 от ТЗ, съветът на директорите се състои най-малко от три, но не повече от девет лица, т. е. предвидено е, че посоченият колективен орган може да формира волята на юридическото лице, само когато се състои минимум от три лица, респективно при спадане на членовете му под определения в закона минимум /независимо дали оставащите членове са двама или един, или СД остава без членски състав/, СД не разполага със способност да взема решения по посочения по-горе кръг от въпроси. Константна е практиката на ВКС и по отношение връчване на съобщения на търговски дружества в съдебно производство. Връчването е уредено в чл. 50 от ГПК като място на връчване /последният посочен в регистъра адрес/, като в чл. 45 от ГПК е установено правилото за връчване на съобщенията лично на адресата – лицата които представляват дружеството по закон /чл. 30 от ГПК/ и по изключение и на трети лица /работници или служители/, когато те се намират на адреса на управление на търговеца и се съгласят да получат съобщението. Несъмнено е обаче, че при акционерно дружество, при което СД е останал без членски състав, съобщението не може обективно да достигне до адресата, каквато е и целта на визираните по-горе разпоредби на ГПК /дружеството няма вписан законен представител/, а до попълване на състава на СД, респективно до прекратяване на дружеството и назначаване на ликвидатор, е налице и продължаваща невъзможност да бъдат вземани решения във връзка с управлението и представителството му /вкл. за упълномощаване на процесуален представител/ и дружеството не може реално да участва в производството по делото. От друга страна с оглед обстоятелството, че търговският регистър и регистърът на юридическите лица с нестопанска цел са публични и всеки притежава право на свободен и безплатен достъп до базата им данни, акционерите имат възможност да предприемат действия по свикване на общо събрание за попълване състава на СД или да вземат решение по чл. 274 от ТЗ за продължаване на дейността на дружеството, ако същото е било прекратено, като тези им действия по никакъв начин не са предпоставени от наличие на уведомяването им за предявен срещу дружеството иск по чл. 252, ал. 1, т. 6 от ТЗ /каквато теза по същество се поддържа от частния касатор/. Ето защо при предявен срещу акционерно дружество иск, за времето до попълване на състава на СД, респективно до назначаване на ликвидатор при прекратяване, дружеството може редовно да се представлява от назначен от съда особен представител, по аналогия на чл. 29, ал. 2 от ГПК /в подобен смисъл решение №73 от 17.10.2017 г. по т. д.№1465/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение/, с което разрешение въззивният съд се е съобразил изцяло. Поради изложеното, в хипотеза като процесната не може да се приеме, че с назначаване на особен представител по чл. 29, ал. 2 от ГПК /чрез когото ответното дружество е уведомявано и са му връчвани книжата и актовете по делото/ е налице нарушение на разпоредбата на чл. 50 от ГПК и дадено разрешение в противоречие с решения на СЕС по дело С-112/13, дело С-215/15 и дело С-518/18, като касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Действително въззивният съд не е отговорил на въведените доводи за приложение на чл. 50 от ГПК и за нарушение на цитираната практиката на СЕС, но в светлината на посоченото по-горе, крайният извод в обжалваното въззивно определение не би се променил и при обсъждането на тези въпроси.
В този смисъл и тъй като при постановяване на определението на въззивния съд, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1331 от 20.05.2021 г. по ч. т.д.№1395/2021 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.