Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от М. С. Г. и И. Ц. Г., подадена чрез адвокати Й. Г. и М. Г., против решение № 3746/02.06.2016 г. по адм. д. № 1759/2014 г. на Административен съд – София-град. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради това че ЗОСОИ допуска изключение от общата разпоредба за предявяване на иск за обезщетение. Позовава се на решение № 512/30.06.2006 г. по гр. д. № 140/2005 г. на ВКС, в което е посочено, че на касационните жалбоподатели се дължи обезщетение с компенсаторни записи. Поради това те са търсили съдействие от Областна управа за присъждане на равностойно обезщетение, но кореспонденция за периода 2006 – 2013 г. не е налице. Иска да бъде отменено решението и бъде уважен предявения иск.

Ответникът по касационната жалба – Областен управител на област С., редовно призован, се представлява от юрисконсулт Д..

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, но по същество – неоснователна. ЗОСОИ се прилага единствено за имоти, изчерпателно изброени в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ. По делото не са представени доказателства отчуждаването да е станало по съответните нормативни актове, изброени в цитираната норма на закона. Техните претенции са отхвърлени като неоснователни. Действително законът допуска обезщетение за бившите собственици на имоти във вид на компенсаторни записи, но по делото жалбоподателите не са доказали по установения ред правото си на собственост.

Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Пред административния съд е предявен иск с правно основание чл. 6, ал. 6 от Закон за обезщетяване на собственици на отчуждени имоти (ЗОСОИ). Образувано по жалба от М. С. Н. и И. Ц. Г. срещу писмо изх. № 94ИИ/57 от 18.09.2013 г. на зам.-областния управител на област С. по заявление вх. рег. № 94ИИ/57 от 20.08.2013 г. с искане за обезщетяване по реда на Закон за обезщетяване на собствениците на отчуждени имоти.

Съдът е отхвърлил предявения иск. Приел е, че обжалваното писмо е издадено от компетентен орган, предвид законосъобразното делегиране на правомощия, извършено на основание § 6 от ПЗР на ЗОСОИ с приложената по делото заповед № РД-15-099/04.07.2013 г. на Областния управител на област С.. Видно от приложеното от заявителите решение № 512 от 30.06.2006 г. на ВКС, собствеността върху имота е била придобита от държавата на основание чл. 79 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, поради което и хипотезата не е между уредените в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Като допълнителен аргумент за законосъобразност на отказа съдът е изложил, че подаденото заявление с вх. рег. № 94ИИ/57 от 20.08.2013 г. е отправено след предвидения в закона срок. Специалните разпоредби на ЗОСОИ предвиждат изричен преклузивен срок, в който заявителите могат да упражнят правото си да поискат получаване на обезщетение по този закон. Пропускането му преклудира възможността както за искане на такова обезщетение, съответно за сезиране на компетентния орган, така и на същия да го уважи. В закона са предвидени два възможни крайни момента, до които може да бъде направено искането за обезщетяване. Общият срок, валиден при всички заявления по закона, е този по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ заявленията за обезщетяване по реда на този закон следва да бъдат подавани от претендиращите права на обезщетение, в едногодишен срок от влизането му в сила - т. е. до 23.11.1998 г. ЗОСОИ е публикуван в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г. и до изменението на текста на чл. 6 с ДВ, бр. 45 от 21.04.1998 г. срокът за подаване на заявленията за обезщетяване е бил шестмесечен от влизането на закона в сила. С посоченото изменение и допълнение срокът за подаване на исканията е станал едногодишен от влизането на закона в сила. ЗОСОИ е влязъл в сила три дни след обнародването му, но тъй като 18.11.1998 г. е бил неработен ден, едногодишният срок за подаване на заявленията е изтекъл на 23.11.1998 г. – в края на работния ден. В чл. 9, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 ЗОСОИ, във връзка с чл. 5, ал. 3 ЗОСОИ е предвидено едно изключение от общия срок, като е дадена възможност в точно определени от закона случаи, при наличие на висящ съдебен спор, искането за обезщетение да бъде направено след приключване на съдебния спор. Съгласно чл. 9, ал. 3 ЗОСОИ, исканията за обезщетяване по чл. 6 от закона в тези случаи могат да бъдат предявявани в двумесечен срок от влизане на решението в сила за съдебни спорове по искове по чл. 7 от ЗВСВОНИ (ЗАКОН ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ СОБ. В. О. НЕДВИЖИМИ ИМОТИ) (ЗВСОНИ). Видно от решение № 512 от 30.06.2006 г. на ВКС по гр. д. № 140/2005 г., спорът не е по чл. 7 ЗВСОНИ, а по чл. 108 ЗС, поради което този срок е неприложим. В заключение съдът е посочил, че дори и за спор по чл. 7 ЗВСОНИ искането за обезщетение по чл. 9, ал. 3 ЗОСОИ е следвало да бъде предявено най-късно в двумесечен срок от влизане на решението в сила, т. е. до 30.08.2006 г. Заявителите са подали за първи път искане за обезщетяване по ЗОСОИ едва през 2013 г., с вх. № 94ИИ/57 от 20.08.2013 г.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е анализирал подробно събраните по делото доказателства и е изложил обосновани мотиви, при правилно прилагане на материалния закон.

От фактическа страна по делото е установено, че писмо изх. № 94ИИ/57 от 18.09.2013 г. на зам.-областния управител на област С. е отказано обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Писмото е издадено по преписка, образувана по заявление вх. рег. № 94ИИ/57 от 20.08.2013 г. с искане за обезщетяване по реда на Закон за обезщетяване на собствениците на отчуждени имоти за недвижим имот, представляващ апартамент № 51, намиращ се на адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес]. Молителите се позовават на решение № 512 от 30.06.2006 г. на ВКС, с което е прието, че собствеността от държавата върху апартамента е била придобита на основание чл. 79 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА) въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. По делото не се твърди и няма доказателства имотът да е бил отчужден по някои от нормативните актове, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ.

Въз основа на посочената фактическа обстановка съдът е изложил обосновани изводи за липсата на законовите предпоставки за уважаване на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Съгласно чл. 1 и 2 от ЗВСВОНИ (ЗАКОН ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ СОБ. В. О. НЕДВИЖИМИ ИМОТИ), но които не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общините, придобити са добросъвестно от трети лица, или върху тях са извършени, при спазване на действащото законодателство, строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане, имат право на обезщетяване по един от начините, посочени в този член. Съдът обосновано е посочил, че процесният имот не е бил отчужден по някои от нормативните актове, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ. По делото липсват доказателства, апартаментът да е отнет без законово основание или отчужден не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г., съгласно чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

Предвид това правилно съдът приел обжалваният отказ за законосъобразен. Подробно съдът е проследил и законовите срокове за предявяване на заявленията за обезщетение по ЗВСОНИ, от които следва, че заявлението е просрочено.

Съдът е направил обосновани изводи въз основа на тези доказателства и касационната инстанция напълно споделя тези изводи. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3746/02.06.2016 г. по адм. д. № 1759/2014 г. на Административен съд – София-град. Решението е окончателно.