Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Ш., от [населено място], общ. С., обл. [област] - непълнолетна, действаща със съгласието на баща си Р. Р. Ш., срещу решение № 828 от 10.06.2016 г., постановено по адм. дело № 133/2016 г. по описа на Административен съд (АС) - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед № 122/07.03.2016 г. на директора на Средно общообразователно училище (СОУ) "[ЮЛ]" – [населено място], обл. [област] за налагане на наказание "преместване в друго училище" за учебната 2015 - 2016 г.

С подадената касационна жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на съдебното решение, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК.

Ответникът - директорът на СОУ "[ЮЛ]" - [населено място], оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли първоинстанционният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Ответникът - Дирекция "Социално подпомагане", отдел "Закрила на детето", [населено място], не изразява становище по постъпилата жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок от надлежна страна – участник в първоинстанционното производство. Като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира същата за неоснователна.

С атакуваното решение АС – Благоевград е отхвърлил жалбата на Е. Р. Ш. срещу заповед № 122/07.03.2016 г. на директора на СОУ "[ЮЛ]" – [населено място], обл. [област], с която на основание чл. 147, ал. 1, т. 8, чл. 139, ал. 1 от 4 от Правилник за прилагане на ЗНП (ЗАКОН ЗА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА) (ППЗНП), чл. 52, ал. 1, т. 4 от Правилник за дейността на училището и решение на Педагогическия съвет по Протокол № 6 от 23.02.2016 г., на жалбоподателката е наложено наказание "преместване в друго училище" за учебната 2015 - 2016 г., считано от датата на връчване на заповедта.

За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган съобразно чл. 147, ал. 1, вр. чл. 148, ал. 1 ППЗНП, в надлежна форма, при спазване на административнопроизводствените правила, правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Преценил е, че в своята съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства сочат на наличие на посочените в заповедта фактически и правни основания за упражняване на регламентираното в чл. 147, ал. 1, т. 8 ППЗНП правомощие на директора на СОУ "[ЮЛ]", [населено място]. Счел е, че установените по делото обстоятелства обосновават поведение на Е. Ш., противоречащо на регламентираните в ППЗНП и Правилник за дейността на училището задължения на учениците да се въздържат от действия, уронващи авторитета на училището и да се явяват в облекло и вид, съответстващи на нормативно установените правила (чл. 135, ал. 1, т. 3 ППЗНП, във вр. с чл. 47, ал. 3, т. 4 от Правилник за дейността на училището 2015/2016 г.).

При преценката на материалната законосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционният съд е отчел необходимостта от постигане на баланс между конституционно признатото право на образование по чл. 53, ал. 1 от Конституцията на Р. Б (КРБ), което държавата следва да съблюдава и да създава условия за свободното му упражняване и развитие (чл. 4, ал. 2, чл. 53, ал. 6 КРБ), и правото на избор на вероизповедание и на религиозни възгледи съгласно чл. 37, ал. 1 КРБ. Съдът е аргументирал акта си с мотивите на решение № 7/04.06.1996 г. на КС на РБ по конст. дело № 1/1996 г., позовал се е на чл. 7 от ЗВ (ЗАКОН ЗА ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА) (ЗВ), в т. ч. и на международни договори, по които България е страна и които, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 4 КРБ са част от вътрешното право на страната - чл. 18, ал. 3 от МПГПП (МЕЖДУНАРОДЕН ПАКТ З. Г. И ПОЛИТИЧЕСКИ ПРАВА) (ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г., в сила от 23.03.1976 г.) и чл. 9, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, ратифицирана със закон на НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г.), а също и с Хартата на основните права на Европейския съюз – чл. 52, ал. 1, Конвенцията за правата на детето, и в частност чл. 14, ал. 3, по силата на който свободата на изразяване на собствената религия или вярвания от децата може да подлежи на ограничения, които са предвидени в закона и са необходими за защита на обществената сигурност, ред, здраве или морал или на основните права и свободи на другите. Посочил е, че светският характер на образованието в Р. Б съгласно чл. 5 от ЗНП (ЗАКОН ЗА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА) отм. и чл. 4, ал. 1 ППЗНП, поражда необходимост от налагането на ограничения в свободата на изразяване на принадлежност към определена религия или религиозна общност. Това ограничение съдът е обосновал като пропорционално в хипотези като настоящата, позовавайки се на практиката на КС и ЕСПЧ и по-специално посоченото по-горе решение на Конституционния съд, решение на ЕСПЧ по дело Kokkinakis v. Greece, App. no. 14307/88, Series A no 260-A, 25 May 1993, р. 17 и др. Съдът е приел още, че изборът на облекло в учебните заведения е свободен при условие, че не е в противоречие със светския характер на образованието – чл. 5 ЗНП отм. и не нарушава действащото законодателство и добрите нрави – чл. 135, ал. 1, т. 3 ППЗНП. Посочил е, че в съответствие с тези разпоредби са приетите с Правилник за дейността на училището правила относно облеклото на учениците, според които се забранява носенето на "шапки, забрадки, бурки и слънчеви очила" в сградата. Преценил е, че право на всяко училище е да въвежда определени изисквания към облеклото на учениците (чл. 135, ал. 2 ППЗНП). Конкретното правило от Правилник за дейността на училището, което забранява на учениците да носят забрадки в сградата на училището, не е насочено към ограничаване правото на свобода на религията, а съответства на действащите закони (чл. 5 ЗНП, отм. ) и подзаконови нормативни актове (чл. 135, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2 ППЗНП).

Въз основа на така изложените съображения съдът е обосновал краен извод, че наложеното наказание не е с оглед религиозните убеждения на жалбоподателката, а резултат от отказа на същата да изпълни произтичащи за нея като ученик задължения по ЗНП отм. , ППЗНП и Правилник за дейността на училището 2015/2016 г., с които е била запозната от класния ръководител в началото на учебната 2015/2016 г. Ето защо приложената от директора на СОУ "[ЮЛ]" мярка е обоснована и съразмерна на преследваните цели – защита на светското начало, равенството и неутралност на държавното образование. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователно е релевираното с касационната жалба възражение за недопустимост на съдебния акт, който в съответствие с чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция преценява за валиден, като постановен в рамките на правораздавателната компетентност, страните и предмета на спора, с който съдът е сезиран.

По отношение на направеното с касационната жалба искане за прогласяване нищожността на разпоредбите на чл. 47, ал. 3, т. 4, изр. последно и на чл. 51, ал. 1 от Правилник за дейността на СОУ "[ЮЛ]", [населено място], обл. [област], следва да се посочи, че в рамките на касационното производство по АПК инцидентният контрол за законосъобразност на подзаконов нормативен акт е недопустим. В този смисъл настоящият състав не разполага с правомощието да преценява валидността и законосъобразността на разпоредба от подзаконов нормативен акт с цел отмяна/прогласяване нищожността на същата. Дефинираният в Решение № 78/12.07.1973 г. по гр. дело 58/73 г. на ОСГК на ВС инстититут на косвения съдебен контрол, като правомощие в рамките на задължението за преценка на правопораждащите факти, дава възможност на съда да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, имащ за предмет граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение. Израз на необходимостта за установяване на относимите към гражданскоправния спор факти е създаването на изричната правна норма на чл. 17 ГПК. Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, т. к. възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни. Поради това и при наличие на процесуалната възможност по реда на чл. 149, ал. 5 АПК, произнасяне по действителността на разпоредби от действащия Правилник на СОУ "[ЮЛ]", [населено място], обл. [област] е недопустимо. Все пак, ако съдът установи, че дадена разпоредба противоречи на акт от по-висш нормативен ранг, следва да остави същата неприложена. По този въпрос настоящият състав дължи произнасяне имплицитно, с оглед контролно отм. енителните си правомощия по съществото на спора.

По делото няма спор за факти, поради което фактическата обстановка, приета за установена от административния съд, се възприема изцяло от настоящия състав. Същата се подкрепя от събрания в хода на съдебното производство доказателствен материал. Предвид подробно изложените от АС - Благоевград релевантни за спора факти, настоящият състав намира, че същите не следва да се възпроизвеждат повторно, още повече, че предмет на касационно оспорване са само направените въз основа на правилно установените фактически положения правни изводи на решаващия съд досежно съответствието на постановената заповед с правни норми на вътрешното и общностното право, както и наличие на ограничителен ефект на приложената мярка спрямо конституционно установените и защитени права на образование и на избор на вероизповедание и на религиозни възгледи (чл. 53, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 КРБ).

Конституционноустановеният правов ред в Р. Б изисква зачитане на равенството на хората, тяхното достойнство и права (чл. 6, ал. 1 КРБ). И доколкото ал. 2 на същата норма не допуска ограничения на правата или привилегии, основани на религия, образование, убеждения и т. н., то и по аргумент от противното, Конституцията не допуска създаване на привилегии на база на посочените признаци в полза на едни обществени групи или отделни граждани за сметка на други.

Отправна точка за разрешаване на поставения пред настоящата инстанция правен спор е разпоредбата на чл. 5 ЗНП отм. , според която образованието е светско. Това важи и за общинското училище СОУ "[ЮЛ]", [населено място], обл. [област] и то не само по отношение на предметите, които се изучават, но и за цялостната организация на учебно-възпитателния процес. С. чл. 4, ал. 1 ППЗНП светското образование не допуска налагането на учениците на идеологически и религиозни доктрини. Правилникът за дейността на СОУ "[ЮЛ]", [населено място], изрично забранява на ученика да изразява чрез облеклото си етническа, верска или религиозна принадлежност. Цитираното правило не противоречи на Конституцията. То е в съответствие с останалите национални нормативни актове от по-висока степен и намира потвърждение в редица решения на ЕСПЧ, в които е обоснован извод, че не следва да се абсолютизира правото на субектите да се държат в обществото по начина, предписан им от религиозните правила.

Свободата в духовната сфера, още по-стриктно казано - свободата на упражняване на религия, където преживяванията са от интимно духовно естество, не подлежат на доказване и анализ пред държавни органи, поради което не могат да се оценяват със средствата, познати на светските институции. Съдът при упражняване на правораздавателната си власт следва да се ръководи при преценката си за нарушаване на законодателството от конституционния императив за отделеността (автономността) на вероизповеданията от държавата и да не се намесва в разрешаването на спорове, за които установи, че са от религиозно-духовен, а не от светски характер. Това разбиране е отдавна установено според изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта и е пряко свързано със задължението да се не възпрепятства упражняването на верските убеждения и практиките на различните вероизповедания като част от духовната страна на живота на обществото. Съдът намира за естествени различията между отделните вероизповедания относно въпросите на практикуването на вярата, поради което държавата (и съдът като държавна институция) са обвързани от задължението да не се намесват отвъд границата на духовната самостоятелност на отделните религиозни общности.

Анализът на въпроса за отношението между държавата и религиите налага да се отчете баланса, който трябва да бъде постигнат между различните засегнати интереси – правата и свободите на субектите, изискванията на обществения ред и плурализма (вж. Решение на ЕСПЧ по делото Манусакис и др. срещу Гърция, Manoussakis and Others v. Greece, решение от 26 септември 1996 г.). В Решение от 29 юни 2004 г. по дело "Л. С срещу Турция" по жалба № 44774/98, съдът в Страсбург отбеляза, че "принципът на светската държава е основата за забрана на носенето на религиозни символи в университетите в Турция. В този контекст, когато ценностите на плурализма, зачитането на правата на другите, и по специално, на равенството на мъжете и жените са били преподавани и прилагани на практика, напълно разбираемо е, че съответните органи са се стремили да запазят светския характер на обучението в съответното учебно заведение". В едно демократично общество държавата има право да въвежда ограничения върху носенето на ислямското забраждане, ако то е несъвместимо с преследваната цел – защита на правата и свободите на другите, обществения ред и обществената сигурност (виж. Решения на ЕСПЧ по делата Karaduman v. Turkey, no. 16278/90, решение на комисията от 3 май 1993 г., DR 74, p. 93, Dahlab v. Switzerland, no. 42393/98, ECHR 2001-V).