7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4708

София, 18.10.2024 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 5180 по описа за 2023 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. П. Б., чрез адвокат Б. М., срещу въззивно решение № 793 от 12.06.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд, по въззивно гр. д. № 2992/2022 г., в частта, с която е отхвърлен искът му против на Прокуратурата на Р. Б. за заплащане на обезщетение за разликата над 2000 лв. до 20 000 лв. , на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 04.10.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Моли да се присъди обезщетение „до размера на исковата претенция или поне с 2-3000 лв. над присъденото от окръжния съд обезщетени, т. е около 10 000 лв.“.

Искът е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. Първата инстанция е уважила претенцията до 7 000 лв. и е отхвърлила за разликата над тази сума до претендираната от 50000 лв. По насрещни жалби, въззивният апелативен съд се е произнесъл по иска в рамките на претендирано обезщетение до 20 000 лв., като изрично е постановил, че в необжалваната част, с която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до 50 000 лв. първоинстанционното решение е влязло в сила.

Следователно, недопустимо е в касационната жалба да се претендира присъждане на обезщетение до размера на исковата сума от 50 000 лв.

Въззивното решение, с което искът е уважен в размер на 2 000 лв. е влязло в сила – липсва жалба от ответника Прокуратурата на РБ. Предмет на касационното производство може да бъде единствено въззивното решение в частта, с която искът на Г. Б. е отхвърлен за сумата над 2 000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.10.2018 г., както и съдебноделоводните разноски.

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост (пороците на въззивното решение са бланкетно посочени).

Насрещната страна Прокуратурата на Р. Б. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Софийски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Г. П. Б. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди, в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.10.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Отхвърлил претенцията за разликата над 2 000 лв. до 20 000 лв.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с постановление от 18.01.2012 г. на разследващ полицай, ищецът Г. Б. е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършен грабеж с още трима съучастници. По отношение на Б. е наложена мярка за неотклонение “подписка“ за периода от 18.01.2012 г. до 18.07.2013 г. Наблюдаващият прокурор е внесъл обвинителен акт, с който на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Образувано е н. о. х. д. № 230/2012 г. по описа на Софийски окръжен съд. По това дело са сключени две споразумения по чл. 384 от НПК, с които други двама подсъдими са признати за виновни за това, че като изпълнители, в съучастие с ищеца Г. Б., са извършили грабеж на възрастна жена в нейния дом, в тъмната част на денонощието, като противозаконно са отнели намерената парична сума от 30 лева. Това наказателно дело е прекратено и изпратено по подсъдност на Районен съд - Костинброд. Там е образувано н. о. х. д. № 288/2012 г. по описа на РС-Костинброд, по което е постановена оправдателна присъда по отношение на ищеца Б.. С решение по въззивно НОХД № 392/2013 Г. на Софийския окръжен съд, присъдата на първата инстанция е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. С присъда № 19/04.02.2015 г. РС Костинброд признал Г. Б. за виновен по повдигнатото обвинение. Тази присъда е изменена с решение от 21.07.2015 г. от Софийски окръжен съд по ВНОХД № 234/205 г., като наказанието е определено при условията на чл. 54 ННК и е увеличено наказанието „лишаване от свобода“ на три години, увеличен е и изпитателния срок на пет години. С решение № 392 от 23.11.2015 г. по НД № 936/2015 г., по реда за възобновяване на наказателни дела, Софийският апелативен съд е отменил горното решение на Софийския окръжен съд и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Образувано е ВНОХД № 680/2015 г., по което е постановена оправдателна присъда за Г. Б.. Тя е била протестирана, но е оставена в сила с решение № 184 от 24.10.2016 г. по НД № 1379/2015 г. на ВКС.

Съдът изяснил, че Б. не е работил по трудово правоотношение към започване на наказателното производство и след това; наказателното преследване не е било пречка да си намери работа в периода от привличането му като обвиняем да влизане в сила на оправдателната присъда; наказателното преследване не му е създало неврологичен проблем, нито е установено по надлежен начин, че той е приемал антидепресанти. Съдът още установил, че спрямо Б. не е била наложена мярка за процесуална принуда забрана да напуска пределите на страната без разрешението на прокурора или на съда, а още, че наказателното преследване не е било медийно отразявано.

В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено тежко престъпление от общ характер); възрастта на ищеца, неговото обществено положение и степен на завършено образование; характера на престъплението като “тежко“, неговата продължителност, изпълняваната мярка за неотклонение като време и вид; липсата на медийна или друга обществена разгласа, липсата на пречки в развитието на ищеца в професионален и образователен план поради наказателното преследване, липсата на негативно влияние върху физическото и психическо здраве на Б.. Съдът се обосновал и с това, че установените вреди са обичайните, които съпътстват всяко едно наказателно преследване, а още и, че осъждането само по себе си съдържа признание за незаконност в действията на прокуратурата и има характера на вид морално обезщетение.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите:

Извършена ли е задължителна преценка и анализ от въззивния съд на всички конкретни, установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към която препраща чл. 4 ЗОДОВ; по какви критерии съдът е преценил, че доброто име на ищеца не е пострадало и той не е понесъл тежки неимуществени вреди, тъй като според съда репутацията му е била дискредитирана в най-тесен кръг близки и роднини, и как е преценил, че “обичайно“ сред този кръг лица е по-трудно да бъде злепоставена личността му; правилно ли едва в мотивите на решението въззивният съд е възложил на ищеца доказателствената тежест относно обстоятелството, че не е доказал промени в личния си живот; въззивният съд следва ли да уведоми страните за становището си по разпределение на доказателствената тежест пред въззивната инстанция и да им даде указания преди разглеждането на делото в открито заседание предвид разпоредбата на чл. 10 ГПК.

Бланкетно, без мотиви, касаторът счита, че е налице „касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.“. Вероятно има предвид наличие на основание за допускане на касационно основание, без да посочи кой от въпросите към коя от цитираните хипотези на правната норма се отнася. Към изложението са представени копия от съдебни актове – решени № 40/13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на III г. о. на ВКС, решение № 154/12.11.2018 г. по гр. д. № 728/2018 г. на III г. о. на ВКС, Постановление № 4/23.12.1968 г. на ВС на РБ. Всички те имат отношение към тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД. Приложени са и части от съдебни актове, без началото на същите и данни за тях, като има очертаване на текст, касаещ мярката за неотклонение „задържане под стража“, каквато по настоящото дело не е установено да е налагана.

От поставените въпроси само първият би могъл да бъде отнесен към приложението на чл. 52 ЗЗД, но дори да се приеме, че питането, уточнено от касационната инстанция, е трябва ли въззивният съд, прилагайки принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД да прецени всички конкретни, установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства, няма основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид оплакванията на касатора. Преценката за значението на така поставения въпрос за въззивното решение и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика са в противоречие с възприетото в него, се извършва въз основа на конкретните оплаквания в касационната жалба - кои релевантни установени по делото факти не са съобразени от въззивния съд при определяне на обезщетението. В случая оплакването е, че въззивният съд не е обсъдил продължителността на наказателното производство, тежестта на обвинението и предвиденото за него наказание, възрастта на пострадалия (ищеца), което не отговаря на съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. Също така, твърденията, че апелативният съд не е взел предвид загубата на работата „във фитнеса“, общественото недоволство на хората в [населено място] и [населено място], които третирали Б. заради обвинението „като някакъв изрод, посегнал на почтена и уважавана от всички възрастна жена“, пък не отговарят на приетото от въззивния съд. В обжалваното решение изрично са направени фактически изводи, че Г. Б. никъде не е работил към започване на наказателното производство и след това, както и, че наказателното преследване не е било пречка да си намери работа в периода от привличането му като обвиняем да влизане в сила на оправдателната присъда. Няма никакви фактически изводи на апелативния съд във връзка с отношението на роднини, близки, съграждани и съселяни към личността на Б. след привличането му като обвиняем. Дали съдът е установил всички релевантни факти по делото, обосновани ли са фактическите му изводи или не, касаят евентуално довод за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, какъвто няма въведен по чл. 281 ГПК, нито пък има правен въпрос в изложението към касационната жалба по тълкуването и приложението на цитираните разпоредби. Несъгласието с фактическите заключения, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Няма поставени въпроси нито във връзка с доказателствените средства, нито с обсъждането на всички доказателства, нито с логическите заключения на съда, при които е достигнал до съответните фактически изводи.

Следващите въпроси в изложението не могат да се свържат с приложените от касатора съдебни актове и при липсата на каквато и да е друга мотивировка, съставът на Върховния касационен съд би могъл единствено да предполага, че поддържаното от касатора основание относно тях е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Цитирането само на правната норма, както е в случая, обаче не е равнозначно и не освобождава касатора от задължението да изясни съображенията си за наличие на допълнителните условия за допускане на касационно обжалване. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3, т.1 на същата правна норма. То се извежда допълнително и от въведеното задължително приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител имат юридическа правоспособност ( в този см. ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) Касационният съд може да преквалифицира основанието, но не и да го въведе, вместо самата страна, с изключение на специалните случаи по чл. 280, ал. 2 ГПК или с оглед интереса на някоя от страните по делото или други случаи, когато законът изрично го разпорежда, а казусът не е такъв.

Само поради изложеното, касационно обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнение, въпросите и не отговарят на характеристиките на правни по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК - какви са съображенията на въззивния съд да направи един или друг фактически или правен извод са тези, изложени в съдебния акт, а дали те са обосновани и законосъобразни, съответно при извеждането им въззивният съд дал ли е разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, няма как да се преценява при така формулираните питания. На трето място, правните и фактически изводи, посочени във въпросите от касатора, не са изведени от въззивната инстанция – липсва изобщо правен извод дали доброто му име и репутация са пострадали, нито, че обичайно сред най-тесен кръг от лица е по-трудно да се злепостави личността.

Последните два въпроса в изложението са: правилно ли едва в мотивите на решението въззивният съд е възложил на ищеца доказателствената тежест относно обстоятелството, че не е доказал промени в личния си живот; въззивният съд следва ли да уведоми страните за становището си по разпределение на доказателствената тежест пред въззивната инстанция и да им даде указания преди разглеждането на делото в открито заседание предвид разпоредбата на чл. 10 ГПК. Те също нямат отношение към постановеното от въззивния съд, а и сочат неразбиране относно правомощията на въззивната инстанция – тя не дава указания за разпределение на доказателствена тежест във въззивното производство, освен в изяснените изключения в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В решението си съдът не е „възложил“ доказателствена тежест на ищеца - материалноправната норма го прави; съдът разпределя тежестта на доказване в доклада по чл. 146 ГПК, което се отнася за вида на доказването, което страните следва да осъществят спрямо спорните факти и обстоятелства (пълно главно или пълно обратно ), т. е. коя от тях трябва да установи наличието или липсата на конкретния факт или обстоятелство по начин, който не буди съмнение. Последицата от разпределението на доказателствената тежест е за приемането от съда за осъществен или не на съответния факт или обстоятелство, предвид извършеното доказване. В случая съдът е признал за неустановени обстоятелства, за които изрично е посочил, че липсват надлежни доказателства.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 793 от 12.06.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 2992/2022 г. в частта, с която е отхвърлен искът на Г. П. Б. против на Прокуратурата на Р. Б. за заплащане на обезщетение за разликата над 2000 лв. до 20 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 04.10.2018 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: