Б.П е подал касационна жалба срещу решение № 3611/31.05.2018 г. по адм. дело № 1847/2018 г. по описа на Административния съд – София град, в частта, в която е отхвърлена подадената от него жалба срещу заповед № РД-22-002/11.01.2018 г. на областния управител на област С. и е осъден да заплати една трета част от разноските по делото, общо в размер на 100 лева. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено.
Областният управител на област С. е поискал отхвърлянето на жалбата. Ответниците К.М и А.П не са взели становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, като провери правилността на решението в обжалваната част с оглед направеното касационно оплакване намира, че жалбата е неоснователна.
Производството по делото е образувано по жалбата на Б.П, К.М и А.П срещу заповед № РД-22-002/11.01.2018 г. на областния управител на област С., с която е отказано признаването на правото на обезщетение с компенсаторни записи на Б.П, К.М и А.П, наследници на С.П и К.К, за части от имот, находящ се в град София, район “Витоша“, квартал “Княжево“, вилна зона “Килиите“, отчужден по реда на Закон за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост през 1949 г., целият с площ от 24 дка. Искането за обезщетяване е направено за част от имота с площ от 960 кв м и за част от 370 кв м, попадащи в улица.
Административният съд установил, че със заявление № 97/396/2001 от 4.05.2016 г., подадено до областния управител на област С., Б.П, К.М и А.П поискали да бъдат обезщетени с компенсаторни записи за част от 960 кв м, попадаща в път, и част от 370 кв м от имот, бивша собственост на С.П и К.К, целият с площ от 24 дка, находящ се в град София, район “Витоша“, квартал “Княжево“, вилна зона “Килиите“, отчужден по Закон за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост.
Със заповед № РД-22-002/11.01.2018 г. областният управител на област С. отказал да признае на заявителите право на обезщетяване с компенсаторни записи за посочените в заявлението части от имота. Според изложените от органа мотиви въпросът за обезщетяването на правоимащите лица за частта от имота от 960 кв м бил решен с влязло в сила съдебно решение. Не се следвало и обезщетение за частта от имота от 370 кв м, тъй като искането за обезщетяване било направено извън предвидения в ЗОСОИ (ЗАКОН ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ) срок.
Административният съд приел, че оспореният административен акт е законосъобразен, тъй като е издаден от компетентен орган, в необходимата форма, при спазване на процесуалноправните и материалноправните норми. Съдът посочил, че искането на Б.П, К.М и А.П за обезщетяване на частта от имота, възлизаща на 960 кв м, попадаща в път, е направено повторно, след постановяването на отказ по писмо №97/27/04 от 20.07.2009 г. на заместник-областния управител на област С., жалбата срещу който е била отхвърлена с влязло в сила решение от 18.06.2010г. по адм. дело №3079/2010г. на Върховния административен съд. Преразглеждането на въпроса било недопустимо, поради което областният управител законосъобразно отказал да се занимае с него.
Като законосъобразен съдът преценил и отказа на областния управител да признае право на обезщетение за отчужданата от наследодателите на жалбоподателите част от имота, възлизаща на 370 кв м. Срокът за подаване на искане за обезщетяване, предвиден в чл. 6, ал. 1 от Закон за обезщетение на собственици на одържавени имоти бил едногодишен, считано от влизане на закона в сила, а искането на жалбоподателите било направено след изтичането му. Съдът се позовал на данните, съдържащи се удостоверение, издадено от ТОА „Витоша“, според които владението на имот, съставляващ - парцел XII в квартал Княжево, е предадено на правоимащите, с изключение на части от 370 кв м и 960 кв м, през които са прокарани пътища.
С оглед направените изводи съдът отхвърлил подадената от Б.П, К.М и А.П жалба. Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта за отхвърляне на жалбата на К.М и А.П.
Касационната инстанция намира, че решението в обжалваната част е постановено в съответствие с материалния закон.
Съдът правилно приел за законосъобразен отказа на областния управител за признаване на право на обезщетение на заявителя Б.П за частта от 960 кв м от имот, находящ се в град София, район “Витоша“, квартал “Княжево“, вилна зона “Килиите“. Повторното произнасяне на административния орган при наличието на влязъл в сила административен акт със същия предмет, между същите страни е недопустимо по аргумент от чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК.
Административният съд приложил точно материалния закон и по отношение на отказа за областния управител да признае на жалбоподателя право на обезщетяване за частта от имота, възлизаща на 370 кв м, попадаща в път. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ (ЗАКОН ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ) предвижда, че исканията за обезщетяване по този закон с посочване на избрания начин за обезщетяване се подават в едногодишен срок от влизането му в сила. Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти е обнародван в Държавен вестник, бр. 107 от 18 ноември 1997 г. и е влязъл в сила три дни след неговото обнародване или на 22.11.1997 г., при което едногодишният срок е изтекъл на 22.11.1998 г. Искането за обезщетяване с компенсаторни записи за площта от 370 кв м по заявление № 97/396/2001 е направено на 4.05.2016 г., поради което не може да бъде разгледано по същество.
При отсъствието на посоченото в касационната жалба отменително основание решението на административния съд в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3611/31.05.2018 г. по адм. дело № 1847/2018 г. по описа на Административен съд – София-град в частта, в която е отхвърлена жалбата на Б.П срещу заповед № РД-22-002/11.01.2018 г. на областния управител на област С. и той е осъден да заплати една трета част от разноските по делото, общо в размер на 100 лева. Решението не подлежи на обжалване.