Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 15 от 31.01.2019 г., постановено по адм. д. № 623/18 г. Административен съд Добрич, е отхвърлил жалбата на Д.М, действащ като ЕТ „Д.М“, против ревизионен акт № Р –03000817006538-091-001 /25.05.2018 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 170 от 28.09.2018 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. В., с който на жалбоподателя са определени допълнителни задължения за данък върху доходите по чл. 48, ал. 2 ДДДФЛ за 2012-2016 г.,в общ размер 37 250, 17лв..

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Д.М, в качеството му на ЕТ“Д.М“.

В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са изложени доводи в подкрепа на оплакванията. М. В административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – гр. В. и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира се присъждане на разноски.

Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – гр. В. не се представлява.Лостъпила е молба, с която се изразява становище по съществото на спора. Претендира разноски в размер на 1647, 50лв.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С решението си Административен съд – гр. Д. е отхвърлил жалбата на Д.М, в качеството му на ЕТ“Д.М“, против ревизионен акт № Р –03000817006538-091-001/22.05.2018 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. В., потвърден с Решение № 170 от 28.09.2018 г. на директора на Д "ОДОП" - гр. В., с който на жалбоподателя са определени допълнителни задължения за данък върху доходите по чл. 48, ал. 2 ДДДФЛ за 2012-2016г.

Прието е, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и съдържа фактически и правни основания за неговото издаване. Прието е още, че ревизионният акт е издаден и в съответствие с материалния закон.

Решаващият съд е изложил фактическата обстановка по издаване на акта, като е посочил, че основният спор между страните се свежда до това дали законосъобразно органите по приходите са приели за незаконосъобразен отчетения разход за изплатен наем за ползване на земеделска земя собственост на физическо лице в режим на СИО за правилен.

Първоинстанционният съд е приел, че извършеното преобразуване на финансовия резултат, респективно последиците за определяне на допълнителни данъчни задължения, са извършени в съответствие с материалния закон. Систематизирани, мотивите му в тази насока могат да бъдат сведени до следното: за да възникнат валидни договорни отношения по дефиницията, дадена в чл. 8, ал. 1 ЗЗД, следва да е установено наличието на две /или повече/страни, което в разгледания случай не е налице относно правосубектността на едноличния търговец, която няма как да бъде разделена от тази на физическото лице; липсата на нов и различен правен субект препятства възможността едно и също лице да влезе в договорни отношения със себе си, тъй като договорът предполага насрещни волеизявления на различни правни субекти; едноличният търговец не се е възползвал от възможността, която му дава разпоредбата на чл. 27 ЗДДФЛ /физическото лице да включи в имуществото на едноличния търговец придобитите от него движими и недвижими вещи/, при която хипотеза разходите могат да се признаят за данъчни цели; чрез изплащане на суми за наем /аренда в полза на физическото лице едноличният търговец незаконосъобразно е увеличил разходите за дейността си, поради което законосъобразно този разход не е признат от органите по приходите и с него правилно е преобразуван финансовия резултат на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО и са определени допълнителни задължения за данък общ доход. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт и неоснователност на жалбата.

Решението на Административен съд – Добрич е правилно и законосъобразно.

Основните оплаквания на касатора са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

От данните по делото е видно, че Д.М в качеството си на наемодател е сключил договор за наем на земеделска земя с ЕТ“ Д.М“

В хода на ревизията е установено, че ревизираното лице /едноличният търговец/ е начислил и отчел като разход при формиране на годишната данъчна основа, наем/рента за ползване на земеделска земя за процесните години. Спорният момент в случая е дали така осчетоводеният разход е документално обоснован и по точно допустимо ли е физическото лице и неговият едноличен търговец да договорят помежду си, т. е. договаряне сам със себе си. Органът по приходите е приел, че недопустимо подобно договаряне тъй като става въпрос за едно и също лице, от което е обоснован извод, че извършеният разход не е документално обоснован, което е дало основание да бъде преобразуван финансовия резултат на търговеца за процесните години и върху получената разлика да бъдат определени допълнителни задължения за данък общ доход по чл. 48, ал. 2 ЗДДФЛ и лихви за забава. Първоинстанционният съд е възприел тези констатации на приходния орган и е отхвърлил жалбата.

Решението на административния съд е правилно и законосъобразно.

Съгласно тълкуването на закона, дадено в Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. на Общото събрание на гражданските колегии на Върховния касационен съд по т. д. № 2/2001 г., чрез фигурата на едноличния търговец физическото лице само разширява правосубектността си чрез вписване на това му качество, но то не губи статута си на физическо лице. В същото време едноличният търговец не притежава качеството на юридическо лице, каквито са търговските дружества по ТЗ. При сключването на договори за предоставяне на ползване на земеделски земи физическото лице Ненков е контактувал сам със себе си. Липсата обаче на нов и различен правен субект изключва възможността за подобно договаряне и поради липса на правно валидно съгласие договорът се явява нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Нормата на чл. 27 ЗДДФЛ допуска физическото лице да включи в предприятието на притежавания от него едноличен търговец притежавани от него движими и недвижими вещи, в това число такива, които имат статут на съпружеска имуществена общност /СИО/, тъй като са придобити по време на брака – чл. 27, ал. 1, т. 1 и 2 ЗДДФЛ. В закона е предвиден и редът, по който се извършва включването на такова имущество в предприятието на едноличния търговец – чл. 27, ал. 3 и 4 от същия закон. В случая този ред не е използван и земеделските земи, лична собственост на физическото лице Д.М не са включени в предприятието на ЕТ "Д.М“. Договорът за предоставяне на земеделски земи под наем или аренда по правило е двустранен, т. е. за неговата валидност са необходими две насрещни волеизявления на две различни лица, което по изложените по-горе мотиви не може да стане между физическо лице и неговият едноличен търговец.

След като търговецът не използвал възможността по чл. 27, ал. 1 ЗДДФЛ за включване на земята, която притежава като физическо лице, в предприятието на едноличния търговец, то няма как да му бъдат признати за данъчни цели разходите, свързани с това имущество. След като едноличният търговец не може да договаря сам със себе си като физическо лице, то липсва предмет на стопанската операция, и издаденият счетоводен документ за такава операция е издаден без правно основание и съставлява основание за преобразуване на финансовия резултат по чл. 26, т. 2 ЗКПО.

Следва да бъде посочено, че по същество при постановяване на решението административният съд е съобразил действащата съдебна практика към момента, която е еднозначна и безпротиворечива.

Като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд – гр. Д. е постановил едно правилно съдебно решение, което при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.

Законосъобразни са и изводите на съда по отношение на другия спорен въпрос, а именно налице ли са предпоставките за преотстъпване на корпоративен данък.Правилен е извода на съда, че жалбоподателят не е упражнил надлежно правото си за преотстъпване на данъка за 2013г., т. к. не е доказано в производството пред първоинстанционния съд, че в подадената ГДД за 2013г. е заявил намерение да се ползва от това данъчно облекчение, не е посочен неговия размер, както и основание..

Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 15 от 31.01.2019г. на Административен съд-гр. Д., постановено по адм. д. № 623/18 г.

ОСЪЖДА Д.М, в качеството му на ЕТ“Д.М“ да заплати на Д“ОДОП“-Варна разноски в размер на 1647, 50лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.