Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

С решение № 6562/09.11.2018 г. по административно дело № 7288/2018 г. Административен съд – София-град е: 1) прогласил нищожността на отказ на заместник-министъра на здравеопазването да разреши възстановяване на сума за спешно лечение в страна извън Европейския съюз – К. М, на А.Д от [населено място] от бюджета на Министерство на здравеопазването, обективиран в писмо рег. № 94-685/14.06.2018 г.; 2) изпратил административната преписка на министъра на здравеопазването за произнасяне съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението, в срок от един месец от влизане в сила на същото; 3) осъдил Министерство на здравеопазването да заплати на А.Д сума в размер на 610 лева за разноските за първоинстанционното производство.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от заместник-министъра на здравеопазването, действащ чрез процесуалния представител юрисконсулт Стоименова. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска решението на Административен съд – София-град да бъде отменено и да се отхвърли оспорването срещу отказа на заместник-министъра, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание жалбата се поддържа от другият касаторов повереник юрисконсулт Генков.

Ответникът по касация - А.Д от [населено място];, действащ чрез пълномощника адвокат Николова, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното с нея решение да се потвърди като правилно. Възвежда и претенция за присъждане на направените разноски за производството пред касационната инстанция.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага оставянето му в сила.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав приема за установено следното:

Решението на Софийския градски административен съд, с което жалбата до него е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. За да обяви нищожността на отказа за възстановяване на сума за спешно лечение в страна извън Европейския съюз – К. М, от бюджета на Министерство на здравеопазването, обосновано първоинстанционният съд е приел, че заместник-министъра на здравеопазването не разполага с материална компетентност по чл. 5, ал. 1 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) (ЗЗ), която в случая е в правомощията на министъра на здравеопазването. Издаденият при липса на материална компетентност отказ, обективиран в процесното писмо, е нищожен на основание чл. 146, т. 1 от АПК, поради което в производството по оспорването му първоинстанционният съд правилно е констатирал тази нищожност и с решението си по делото я е обявил, съгласно чл. 172, ал. 2, предл. 1 от АПК, като съобразно правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК е разпоредил изпращане на преписката на компетентния да се произнесе по нея административен орган със съответните задължителни указания (адекватно формулирани в мотивите на проверяваното решение) по тълкуването и прилагането на закона. Поради така изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК настоящият състав не намира за необходимо преповтарянето на обстойните мотиви в първоинстанционното решение и препраща към тях.

Доводът, развит в касационната жалба, че финансирането на спешна помощ в Р. Б се осъществява по реда и методиката, определени от министъра на здравеопазването, в рамките на средствата, предвидени в бюджета на Министерството на здравеопазването за съответната календарна година съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ) (ЗЛЗ), препращайки и към Методиката за субсидиране на лечебните заведения за 2018 г., е неоснователен. Съгласно чл. 1 от ЗЛЗ териториалният обхват на закона се отнася до устройството и дейността на лечебните заведения в Р.Б.П случай касае оказване на медицинска помощ в лечебно заведение при спешно състояние на български гражданин на територията на държава извън Европейския съюз, който не може да бъде субсумиран по този закон. Не е приложимо нито европейското законодателство, тъй като К. М не е част от ЕС, а както правилно е установено - Наредба № 12/2011 г. за условията и реда за заплащане на лечение на български граждани в чужбина по чл. 82, ал. 1, т. 8 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО), също е неотносима, доколкото е неприложима по отношение на спешни случаи като процесния. Законът за здравето и конкретно чл. 99, ал. 1 и следв. от същия се явява lex specialis, тъй като няма друга относима правна регламентация. Правилно първоинстанционният съд е установил, че след като случая е спешен, то приложим е чл. 99, ал. 1 от ЗЗ, според която разпоредба държавата организира и финансира система за оказване на медицинска помощ при спешни състояния, а компетентен орган съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗ е министърът на здравеопазването, тъй като съгласно приложената по делото заповед № РД-01-394 от 16.11.2017 г. не са делегирани правомощия на зам. министъра на здравеопазването по отношение на заповеди за разрешаване или отказване за възстановяване на средства, заплатени за спешна медицинска помощ в трети държави, което е потвърдено и в самата касационна жалба. От така изложеното следва, че касационните оплаквания са неоснователни, а изводът на съда, че министърът на здравеопазването в ролята си на компетентен орган следва да уважи или да откаже възстановяването на търсената сума за проведено спешно лечение с нормативно предвидените задължителни мотиви и след проверка за точния размер на остатъка и непрекъснатостта на здравноосигурителните права на Добранов, е правилен.

Предвид изложеното, като е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователна и не следва да бъде уважена, а искането на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция, е основателно. Страната е представлявана от адвокат и искането е направено своевременно. Следва да бъде присъдено заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 18.12.2018 г. за настоящето административно дело пред ВАС.Оорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като в случая е налице приложното поле на чл. 143, ал. 1 във връзка с чл. 228 от АПК.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6562/09.11.2018 г. по административно дело № 7288/2018 г. на Административен съд – София-град.

ОСЪЖДА Министерство на здравеопазването да заплати на А.Д, [ЕГН], адрес [населено място], [адрес], сума в размер на 500 (петстотин) лева за деловодните разноски в касационното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.