Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на консулското длъжностно лице на Р. Б в Анкара, Р. Т, чрез процесуалния представител юрисконсулт Димитрова срещу решение №6498 от 04.11.2019г., постановено по адм. дело №6030 по описа за 2019г. на Административен съд София град /АССГ/. С него по жалба на чужденеца е отменен отказ с рег. № АNK 19001387 за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – тип „D“ на А.Д, [гражданство]. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209 т. 3 от АПК. Развива подробни доводи в касационната жалба и иска да бъде отменено съдебното решение като се постанови решение по същество, с което се отхвърли жалбата на лицето срещу постановения отказ за дългосрочно пребиваване. Излагат се допълнителни аргументи в представена по делото писмени бележки от 09.06.2020г., както и в съдебно заседание. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
По делото е постъпил отговор на касационната жалба от 27.12.2019г. от А. А./ вписан в отговора като А./ Дхамин, [гражданство], чрез процесуалния представител адвокат Бекирска. Счита решението на АССГ за правилно, касационната жалба за неоснователна и се излагат подробни доводи в тази насока. Развиват се мотиви и в представени по делото писмени бележки от 09.06.2020г. Претендира присъждане на разноски по делото по представен списък.
Върховна административна прокуратура, чрез участващия в производството прокурор дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.
Върховен административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна по следните съображения:
Предмет на първоинстанционен контрол пред АССГ е бил отказ с рег № АNK 19001387 за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – тип „D“ на А.Д, [гражданство], от консулското длъжностно лице на Р. Б в Анкара, Р.Т.П за искането за дългосрочно пребиваване е бил сключен граждански брак с българска гражданка. Приети са писмените доказателства към преписката, събрани са допълнителни писмени такива, както и свидетелски показания. Съдът е разпитал двама свидетели – единият от които е посочената като съпруга И.Б. В резултат е приел, че в тежест ответника е било доказването, че бракът е сключен с цел заобикаляне на нормите, регламентиращи режима на чужденеците в Р. Б получаване на разрешение за пребиваване. Едновременно с това признава липсата на връзка между двамата съпрузи за повече от три години, както и липсата на каквато и да било информация относно близките на чужденеца.
Решението е неправилно. Постановено е в разрез с данните по делото, събрани от представените в административната преписка доказателства и събраните такива в съдебното производство.
Касационните оплаквания са сведени до оспорване преценката на съда по отношение на фактическите установявания и тези оплаквания са основателни.
Няма спор за подаденото заявление от чужденеца за издаване на виза за дългосрочно пребиваване и основанието за това. Не се спори по приложимите норми. Спорни са фактите, които двете страни интерпретират.
Отказът е издаден на основание чл. 15 ал. 1 вр. с чл. 24 ал. 1 т. 18 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ). Същият е мотивиран с факти относно липсата на основна лична информация от страна на посочената като съпруга, продължителен период на раздяла, почти от сключване на брака, липса на контакт.
Видно от представеното удостоверение за граждански брак, няма спор, че такъв е сключен в България от лицето, посочено в удостоверението като А. Дамен /А.Д/, р. на [дата на раждане] макар да няма данни за идентичност на имената, и И.Б, р. [дата на раждане], сключен на 25.6.2014г. Според данните от преписката и разпита й като свидетел в съдебното заседание от 16.8.2019г. се установява, че те не са се виждали повече от три години – от 2016г. След сключването на брака са живели известно време заедно. Видно от данните при разпита и при интервюто, проведено от администрацията на СДВР отдел „Миграция“ Бобекова не знае основни неща от живота на чужденеца. Семейството се състои само от двамата, без да има представа той къде е в момента и с какво се занимава. Настъпилото отчуждение, ако се приеме, че е имало близост непосредствено след сключване на брака, е трайно в продължение на повече от три години. Съдът не може да обоснове съдебния си акт на предположение. Не може да се приеме изложеното от него, че в тежест на органа е да докаже сключване на брака с цел заобикаляне на закона. Издаването на виза за дългосрочно пребиваване в страната предполага желание на лицето-чужденец да бъде в страната по една или друга причина. В случая изтъкнатата причина е съществуващия брак, за който обаче са налице сериозни съмнения, че е наличен. Напротив – не съществува почти никаква връзка между двамата съпрузи, нито емоционална, нито друга, която би могло да се приеме, че сключването му се дължи на желанието двама души да са заедно, да споделят житейските и битови отговорности. Представените данни в удостоверението на отдел „Миграция“, представеното интервю, сведенията от разпита, отсъствието на чужденеца от страна, желанието му да си търси работа извън България, където се намира твърдяното от него семейство – И.Б, водят до извода за формалност на отношенията и съмнения за желание да се поддържа такава връзка. Както и, че сключения брак не следва вменените му ценности, поради което сключването му е целял друг тип облагодетелстване, което е несъвместимо с принципите и изискванията на Закон за дългосрочно пребиваване в страната. Създадената правна връзка е формална и празна от съдържание. От всичко изложено е достатъчно да се приеме, че е налице желание за заобикаляне изискванията на Закон за пребиваване на чужденци. Не може да има позоваване и на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека, конкретно личните отношения с близките, тъй като такива с посочената му като съпруга българска гражданка не съществуват.
Решението като неправилно следва да бъде отменено и да се постанови решение по същество, с което жалбата на лицето срещу постановения отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в страната тип „D“ да бъде отхвърлена.
На касатора се дължат разноски и за двете инстанции, но видно от стр. 4 на писмените бележки от 9.6.2020г., което може да се приеме за списък за разноски, се прави конкретното искане да бъдат заплатени разноски само 70 лв., представляващи държавна такса пред Върховен административен съд.
По изложените съображения и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №6498 от 04.11.2019г., постановено по адм. дело №6030 по описа за 2019г. на Административен съд София град /АССГ/ и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалба на А.Д, [гражданство] срещу отказ с рег № АNK 19001387 за издаване на виза за дългосрочно пребиваване – тип „D“ на А.Д, [гражданство].
ОСЪЖДА А.Д, [гражданство] да заплати на Консулството на Р. Б в Ангара, Р. Т сумата 70 лв. разноски за тази инстаанция, представляващи държавна такса пред Върховен административен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно.