Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК)
Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи, подадена чрез упълтномощен юрисконсулт Терзийска против решение № 7229 от 22.11.2019 година на Административен съд - София - град, I отделение, 43-ти състав, по адм. д. № 9283/2019 година, с което е отменен отказът му за предоставяне право на постоянно пребиваване в Р. Б с рег. № 5364р – 11810/25.06.2019г. на Б. Гидеон, [гражданство]. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Развива тезата, че нормите на чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са императивни и издателят на акта не разполага с дискреционна власт да први преценка и да съобразява поведението си с конкретния случай. Претендира отмяна на обжалваното решение и съдът да потвърди оспорения отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Р. Б на чужденец. Прави искане за присъждане на разноски - юрисконултско възнаграждение.
Ответникът – Б. Гидеон, [гражданство], оспорва касационната жалба чрез адв.. И, която с писмен отговор и в писмена защита изразява становище, че обжалваното решение от АССГ е правилно и законосъобразно, съответства на материалния закон, както и на приложимото право на ЕС, същото е обосновано и постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Заявява искане за заплащане на разноски за касационното производство разноски в размер на 500 лева с представен списък за тях.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото са обосновани изводите на съда за наличие на отменително по чл. 146, т. 3 АПК основание спрямо оспорения индивидуален административен акт поради неспазване от страна на административния орган на административнопроизводствените правила, тъй като не е извършил проверка, съобразно разпоредбите на чл. 35 АПК и чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ касателно обстоятелствата дали ответникът и съпругата му живеят заедно и какъв е приносът му към брачните задължения. Според участващия по делото прокурор административният орган не е провел интервю със съпругата на ответника, не е било осъществено посещение на място на адреса дали семейството им живее заедно, не са били изслушани засегнатите лица, не е изследван и въпроса с евентуалното наличие на стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства за издръжка налицето на територията на Р. България, в размер не по-малък от минималната месечна работна заплата или минималната пенсия за страната, без в случая да се прибягва до системата за социално подпомагане.
Като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият съдебен състав, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
С обжалваното решение № 7229 от 22.11.2019 г. е отменен отказът за предоставяне право на постоянно пребиваване в Р. Б с рег. № 5364р – 11810/25.06.2019г., издаден от директора на Дирекция "Миграция" при МВР.Пстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е постановен от компетентния за това адм. орган и предвидената в закона писмена форма, но в случая не са били спазени административнопроизводствените правила, което е довело до постановяване на акт в протворечие с материалния закон. В мотивите на съдебното решение е отразено, че предоставянето на право на постоянно пребиваване на заявеното правно основание - чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ изисква наличието на две кумулативни предпоставки: чужденецът да е член на семейството на български гражданин и да е пребивавал непрекъснато на територията на Р. Б през последните пет години. В конкретната хипотеза административният орган е приел, че тези условия са налице, но е постановил отказ, позовавайки се на чл. 10ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, като не е извършил дължимата проверка и не е спазил процедурата, визирана в чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ.
Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставлаващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл. 26, ал. 5 ЗЧРБ, според която данните относно характера на семейните отношения могат да се установяват, чрез провеждани интервюта от служители на службите за административен контрол на чужденците, от изявления на засегнатите или на трети лица, по документален път или при извършени от държавни органи проверки и разследвания. Службите за административен контрол на чужденците задължително следва да изслушат засегнатите лица. В случая такава проверка не е била извършена, а засягането на правото на личен и семеен живот, което е удостоверено с документ за сключен граждански брак е единственото основание, на което са отменени предходните заповеди за налагане на ПАМ, при наличие на същите предпоставки на чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ.Стелно от страна на издателя на процесния адм. акт е било необходимо спазване на процедурата по чл. 26, ал. 4, ал. 5 ЗЧРБ за доказване характера на семейните отношения. Видно от доказателствата по делото, чужденецът има сключен граждански брак с М.Т, което обстоятелство не е взето предвид при постановяване на атакувания отказ. Не може да бъде споделено становището на касационния жалбоподател, че при прилагане нормите на чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ издателят на акта не разполага с дискреционна власт да први преценка и да съобразява поведението си с конкретния случай. Разпоредбата на чл. 12, § 3 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003г., относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (Директива 2003/109), изисква при вземане на решение от административния орган, да се отчетат възрастта на лицето, последствията за него и членовете на неговото семейство, което не е било направено от административния орган. Тези обстоятелства е следвало да бъдат обсъдени и във връзка със срока на забраната за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз. Настоящият съдебен състав намира, че решаващият състав на Административен съд - София - град правилно е преценил, че административният орган не е изложил мотиви за наличие на доказателства за стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства за издръжка, без да се прибягва до системата за социално подпомагане и в размер, не по-малък от минималната месечна работна заплата или минималната пенсия за страната. Не е било установено и дали за предходните 5 години чужденецът е полагал труд по сключен трудов договор. Също така не е изпълнено изискването на чл. 34, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ за изследване наличието на стабилни, редовни и предвидими доходи и от каква дейност са. Относно съпругата на заявителя, която е декларирала, че ще го издържа, е следвало да се изискат данни от НОИ за осигурителен доход. С оглед на това са законосъобразни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, че административният орган не е установил всички относими факти и обстоятелства, а постановеният отказ е единствено въз основа на данни за осъждане на лицето за извършено умишлено престъпление на територията на Р. Б, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода. Касационният съдебен състав счита, че правилно първостепенният съд е приел, че при преценка на правото на лицето на семен живот във връзка с мотивите на присъдата, следва да се изведе заключение относно несъразмерността на наложената мярка с процесния адм. акт. В този смисъл е разпоредбата на чл. 8, § 1 КЗПЧОС, по силата на която всеки има право на зачитане на личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според установения принцип на международното право, държавите имат правото, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да съответства на изискванията и на чл. 8, § 2 КЗПЧОС, който нормативен текст регламентира, че намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустимо, освен в предвидени в закона случаи, необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, § 2 КЗПЧО са очертани рамките за спазване принципа на съразмерност, в които е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Необсъждането на всички тези относими за законосъобразното прилагане на закона релевантни факти и обстоятелства прави оспореният акт постановен в нарушение на изискуемите административнопроизводствени правила. В случая допуснатото нарушение е същество, защото неизясняването на фактите от значение за спора е повлияло върху съдържанието на постановения отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване. Установеното от първоинстанционния съд нарушение не дава възможност на съда да прецени дали в конкретната хипотеза издаденият акт е пропроционален на твърдяната заплаха и доколко с нея се засягат в недопустима степен правата начужденеца, гарантирани от КЗПЧОС и от приложимата Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003г.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци отм. енителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.
С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, се оставя без уважение. На основание чл. 143 АПК касаторът следва да заплати своевременно заявените от ответника по касационната жалба разноски с представен списък за тях - адвокатско възнаграждение, възлизащо на 500 лв.
На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 7229/22.11.2019 година, постановено от Административен съд - София - град, I отделение, 43-ти състав, по адм. д. № 9283/2019 година.
ОСЪЖДА Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи, да заплати на Б. Гидеон, [гражданство], направените по делото разноски в размер на 500 /петстотин/ лева, представляващи адвокатско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.