Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „КТБ” АД /н/ срещу определение № 239 от 17.12.2020г. по т. д. № 1828/2019г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, молба вх. № 9862/14.12.2020г. на банката за допускане на обезпечение на предявения от тях иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН срещу „Г. П. С“ ЕООД чрез налагане на обезпечителна мярка спиране на изпълнителното производство по изп. дело № 20197010400177 по описа на ЧСИ Ал. Ц., рег. № 701, с район на действие ОС – Благоевград, на основание чл. 389, ал. 1 ГПК вр. чл. 53, ал. 2 ЗБН.

Частният жалбоподател моли да се отмени атакуваното определение, като неправилно. Излагат се съображения, че при постановяване на позитивно решение по чл. 60а ЗБН банката ще стане собственик на възбранените недвижими имоти срещу които е насочено изпълнението по изпълнителното дело и ще бъдат продадени имоти, които не са собственост на длъжника, а на кредитора. С оглед на това се поддържа, че обезпечителната мярка е подходяща с оглед предмета и целта на исковото производство. Макар чл. 389, ал. 1 ГПК да предвижда искането за обезпечение да може да се направи до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, се иска отчитане на спецификата на направеното искане, а именно, че то се прави във връзка с текущи действия на ЧСИ, които значително биха затруднили осъществяването на претендираните в исковото производство права. От друга страна, се поддържа, че процедурата по обезпечаване на исковете, с които се цели попълване на масата на несъстоятелността на банката, следва да се подчинява не на правилото на чл. 389, ал. 1, т. 3 ГПК, а на чл. 53, ал. 2 ЗБН, като последната норма е специална спрямо общата разпоредба на ГПК и ЗБН не ограничава възможността за искане за обезпечение в зависимост от фазата на развитие на съответното съдебно производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.

За да остави без разглеждане подадената молба за обезпечение, първият тричленен състав на ВКС е приел, че молба за допускане на обезпечение на предявен иск е недопустимо да се подаде пред ВКС, вкл. и във фазата на допуснато до касационно обжалване въззивно решение. Съставът се е позовал на разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК, според която молба за обезпечение на висящ иск може да се подаде във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство от ищеца до съда, пред който е висящо производството. Посочено е, че ВКС се произнася по определения за обезпечение на иска в две хипотези: на осн. чл. 396, ал. 1 вр. чл. 274, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ГПК - когато обжалваното определение по чл. 389, ал. 1 ГПК е постановено за пръв път от въззивния съд и на осн. чл. 396, ал. 2 вр. чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК – когато се обжалва определение на въззивния съд, постановено като втора инстанция, с което след отмяна на определения на първоинстанционния съд се допуска обезпечение на иска. Изложени са и съображения, че нормата на чл. 53, ал. 2 ЗБН предвижда кои лица са легитимирани да подадат молба за допускане на обезпечение на иск, с който се цели попълване масата на несъстоятелността, и при какви условия се допуска обезпечение на такъв иск. С нея не се създава специален процесуален ред в отклонение от този по чл. 389, ал. 1 ГПК относно момента, до който може да бъде упражнено правото на молба за обезпечение на предявен иск и подсъдността за разглеждане на тази молба.

Определението е правилно.

Извършената от първия тричленен състав на ВКС преценка относно допустимостта на молбата за обезпечение е в съответствие с разпоредбата на чл. 389, ал. 1 ГПК, която предвижда, че крайният момент, до който ищецът може да направи искане за допускане на обезпечение, е до приключване на съдебното дирене във въззивното производство чрез сезиране с молбата по чл. 389 ТЗ на въззивния съд. Приложението на чл. 389, ал. 1 ГПК не може да се дерогира въз основа на преценка за наличие на обезпечителна нужда. Нормата на чл. 53, ал. 2 ЗБН не установява специален ред относно подаване на искането за допускане на обезпечение, процедурата за разглеждането му и компетентния да се произнесе по молбата съд. С оглед на това при допускане на обезпечения на искове за попълване на масата на несъстоятелността на банка субсидиарно приложение намират процесуалните правила на ГПК, доколкото в ЗБН няма специални норми. Както правилно е посочил първия състав на ВКС, чл. 53, ал. 2 ЗБН съдържа специални правила единствено относно това кои са легитимираните лице да подадат молба за обезпечаване на иск за попълване на масата на несъстоятелността на банка и условията за допускане на обезпечението на иска. Законодателят не е предвидил в ЗБН други отклонения от процесуалните правила на ГПК за допускане на обезпечение по висящ иск, нито е регламентирал процедура за допускане на обезпечението, която може да замести тази по ГПК, поради което извън правилата за легитимираните лица и условията за допускане на обезпечението, приложение намират останалите разпоредби на Част четвърта ГПК, включително и правилото на чл. 389, ал. 1 ГПК.

Предвид изложеното, определението на първия тричленен състав на Върховния касационен съд, като правилно, следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК

ОПРЕДЕЛИ

ПОТВЪРЖДАВА определение № 239 от 17.12.2020г. по т. д. № 1828/2019г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.