61О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 69

гр. София, 02.02.2022 година

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия С. Ч. гр. дело № 2378 по описа за 2021 година.

Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби на Столична община чрез кмета Й. А. Ф. – кмет на СО /Столична община/ и на Г. И. Ц. против решение № 10181 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 2975/2019 г. на САС /Софийски апелативен съд/, гражданска колегия, Х – ти състав.

В отговорите по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните поддържа по отношение жалбата на насрещната страна становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол.

И двете жалби са подадени срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, в срока по чл. 283 ГПК, от активно легитимирани страни по делото, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което производството е процесуално допустимо. СО обжалва решението в частта, с която е уважен иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен против нея от Г. И. Ц. в размер на сумата 10000 лв., а Г. И. Ц. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му за разликата между 10000 лв. и 30000 лв.

ВКС, гражданска колегия, трето отделение в настоящия си състав намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби поради следните съображения:

С цитираното въззивно решение, състав на САС е потвърдил решение № 2699 от 12.04.2019 г. по гр. дело № 14819/2015 г. на СГС /Софийски градски съд/, І гражданско отделение, 9 състав, с което СО е осъдена да заплати на Г. И. Ц. сумата 10000 лв., ведно със следващата се законна лихва от 12.11.2008 г., по иск с правно основание чл. 45, ал. 1, вр. чл. 49 ЗЗД, съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради неупражняване контрол като орган по настойничество и попечителство върху дейността на настойника, а искът до пълния му предявен размер от 30000 лв. е отхвърлен. За да постанови този резултат съдът е приел, че жалбите на страните са неоснователни. Разгледани са елементите от фактическия състав на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД и в тази връзка е констатирано, че служителите, в чиито преки задължения се е включвала грижата за поставения под пълно запрещение ищец, включително и назначаването на настойник и осъществяването на контрол върху дейността на настойника в съответствие с нормативните изисквания са били служители на СО. Разгледани са норми на СК, съгласно които орган по настойничеството и попечителството е кметът или определено от него длъжностно лице, както и разпоредби относно правомощия на органа по настойничеството и попечителството във връзка с конституиране на настойнически съвет, извършване на промени в него, задължения за общината да съдейства на настойника и на попечителя при изпълнение на задълженията им и да осъществява надзор над действията на настойника, включително да изисква периодично отчет за действията му. Прието е, че СО не осъществявала изобщо или осъществявала некачествено и несвоевременно задълженията си, както и че съществувало противоречие в отношенията между ищеца и неговия настойник – д–р Л.. В мотивите липсва изложение, в какво се изразява това противоречие, посочено е единствено, че и двете страни – ищеца и д-р Л. възприемали „тези противоречия“, а отговор от СО като орган по попечителство на молбите на ищеца и настойника му не бил даван. Констатирано е още, че органът по настойничество изисквал формални отчети. По – нататък в мотивите е отразено, че органът по настойничество следвало да отстрани настойника, но такива действия не били предприети. Общо и лаконично е отразено, че СО не е осигурила хуманно и неунизително отношение при настаняване на ищеца в ДВУИ, [населено място], без да са изложени фактите, очертаващи неосигуряването на хуманно и неунизително отношение при настаняване на ищеца в ДВУИ, [населено място]. В заключение са направени няколко констатации, за наличие на осъществен състав на чл. 45 ЗЗД, за репариране на вредите в размер на сумата 10000 лв., който размер е аргументиран отново лаконично с изброяване на два критерия за определяне на болките и страдания, претърпени от ищеца, а именно интензивност и продължителност, като е посочено, че размерът е съобразен със задължителна съдебна практика /непосочена в мотивите/, включително с ППВС № 4/1968 г. и с обществено - икономическите условия в страната към периода на настъпване на вредата и с практиката на СЕС /също така непосочена в мотивите/. Други съображения не са изложени.

По процесуалната допустимост на въззивното решение касационната инстанция упражнява служебно контрол, независимо от доводите в жалбите и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка съставът на касационния съд констатира данни за вероятна недопустимост на постановения акт, произтичаща от разглеждане на предявения иск при липсата на предпоставки за произнасяне по същество. По - конкретно ищецът е сезирал съда с нередовна искова молба. От данните по делото се установява, че с решение № 11745 от 06.11.2015 г. по административно дело № 13848/2014 г., състав на Върховния административен съд, трето отделение е обезсилил решение № 5060 от 21.07.2014 г. по административно дело № 11315/2013 г. на Административен съд – София-град в частта, с която Административен съд – София-град е отхвърлил исковата молба на Г. И. Ц. против Столична община, с която се претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000 лв. за периода от 30.07.2002 г. до 31.12.2007 г., ведно със законната лихва в размер на 500 лв. за периода от 12.11.2008 г. до 22.11.2013 г. /деня на предявяването на исковата молба/ и от деня на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, прекратил е производството по делото, след което е постановил изпращане по подсъдност на СГС на копие от исковата молба в тази част. Същевременно съставът на Върховния административен съд е оставил в сила цитираното решение в останалата част, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 1 ЗОДОВ /Закон за отговорността на държавата и общините за вреди/, предявен от ищеца Ц. срещу същия ответник – Столична община за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Копие от исковата молба /оригинала е приложен към административно дело № 11315/2013 г. на Административен съд – София-град, който е първоначално сезирания съд/ е изпратено, съгласно решението на Върховния административен съд на СГС. От съдържанието на исковата молба се установява, че обстоятелствата, относими към различните искове, които първоначално са били насочени освен срещу Столична община, още и срещу Агенция за социално подпомагане не са разграничени. Така спрямо АСП /Агенция за социално подпомагане/ са се претендирали на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ обезщетения за неимуществени вреди, както следва: сумата 100000 лв., болки, страдания и унижение за период от 30.07.2002 г. до 31.12.2007 г., в който ищецът е бил оставен въпреки волята си да живее в ДВУИ /Дом за възрастни с умствена изостаналост/ в [населено място]; обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10000 лв. за период от 01.12.2007 г. до 12.11.2008 г., за това че въпреки многократните му молби, отправяни чрез различни институции не му е била предоставяна алтернативна социална подкрепа; обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10000 лв. за период от 01.01.2012 г. до 20.11.2013 г., за това че АСП не му е предоставяла адекватна социална подкрепа. В исковата молба са изложени твърдения относно условията, при които ищецът е пребивавал в ДВУИ от 30.07.2002 г., които съвпадат с твърденията, с които са очертани обстоятелствата, относими към претенцията по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу АСП – неосъществен контрол за спазване на стандарти и критерии по предоставяне на социални услуги, описани като непредлагане на грижа за соматични и неврологични заболявания, липса на социални занимания, отношение към хората, включително към ищеца, квалифицирано като „унизително и нечовешко“, обтегнати отношения с настойника, д-р Л. /същите не са конкретизирани/. Изложени са твърдения за това, че „Никой не контролира дейността на д-р Л., никой не следи за последиците, които тежкия конфликт на интереси има върху г-н Ц.“, без тези твърдения да са конкретизирани /да е посочено в какво се състои конфликта на интереси между ищеца и неговия настойник/, както и да са свързани с контрола, който според ищеца Столична община е трябвало да упражнява по отношение на назначения настойник. След като делото е било изпратено по компетентност на СГС и е продължило по общия исков ред, процесуалният представител на ищеца - адвокат А. Г. е подала молба вх. № 163850/19.12.2016 г. по регистъра на СГС, с която е изложила становище със следното съдържание:: „Депозирана е също така и конкретизация на исковата молба, която касае и частта от иска, висящ пред СГС“. Първоинстанционният съд е съставил и обявил проект за доклад по делото, без да изясни обстоятелствата, относими към предявения иск, като даде възможност на ищеца да посочи твърденията, формиращи основанието на иска против Столична община чрез очертаване съдържанието на реализираното през исковия период поведение на ответника и по – конкретно на действията и бездействията на неговите служители, обективиращи неупражнен контрол по отношение дейността на настойника –д-р Л., както и съдържанието на произтичащия според разбирането на ищеца конфликт на интереси, формиран в резултат на назначаването на д-р Л. за настойник на ищеца. Тук следва да се отбележи, че с препращането, което пълномощницата на ищеца е отразила в споменатата по - горе молба към административно дело № 11315/2013 г. на Административен съд София – град, недостатъците на исковата молба не са отстранени както поради това, че молбата по административното дело също така не съдържа яснота по посочените обстоятелства, тъй като препраща към исковата молба, в която както се отрази обстоятелствата по отношение на Столична община не са конкретизирани, така и поради това, че страната сочи като конфликт на интереси обстоятелството, че д-р Л. изпълнява две функции – директор на ДВУИ и настойник на ищеца, без да изяснява как според нея изпълнението на двете функции създава конфликт на интереси, респективно по какъв начин изпълнението на тези функции е причинило претендираните неимуществени вреди. Неизяснен е останал и петитума на исковата молба. Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 30000 лв., като в т. 5 от исковата молба се препраща към „т. 1 от петитума на настоящата искова молба“, а т. 1 съставлява петитум, с който се претендира да бъде осъден друг ответник - АСП да заплати обезщетение за нематериални блага, но по друг иск - чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по който са налице други основания, засягащи други фактически състави /ищецът е бил оставен въпреки волята си да живее в ДВУИ, въпреки многократните му молби, отправяни чрез различни институции, не му е била предоставяна алтернативна социална подкрепа, не му е предоставяна адекватна социална подкрепа и др./, различни от основанието по чл. 49 ЗЗД /действията и бездействията на служители на Столична община, обективиращи неупражнен контрол по отношение дейността на настойника –д-р Л., както и конфликт на интереси, формиран в резултат на назначаването на д-Л. за настойник на ищеца/. От изложеното следва, че различните фактически състави на посочените искове обуславят различен кръг на засегнатите нематериални блага, които подобно на обстоятелствената част на иска не са изяснени. Първоинстанционният съд не е провел производство по чл. 129, ал. 2 ГПК, поради което е разгледал спора, без преди това да отстрани нередовностите на исковата молба. Въззивният съд като съд по съществото на спора е имал същото процесуално задължение, което не е изпълнил. По този начин произнасянето е направено при условия, които не отговарят на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Следвало е въззивният съд като съд по съществото на спора да проведе производство по чл. 129, ал. 2 ГПК, за да обезпечи редовност на сезирането. Редовното сезиране обезпечава процесуалните възможности за страните да се защитят чрез формиране на доводи и предявяване на доказателствени искания по насрещните твърдения.

Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, какъвто е разглеждания случай, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Затова настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.

Въпросът относно вероятната недопустимост на въззивното решение предхожда въпросите, засягащи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което следва да се допусне касационен контрол само на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и по двете касационни жалби.

Държавна такса следва да се внесе от Столична община в размер на сумата 200 лв. Другият касатор - Г. И. Ц. е освободен от внасяне на държавна такса.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10181 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 2975/2019 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, Х – ти състав в обжалваните части, по касационни жалби на Столична община и на Г. И. Ц..

УКАЗВА на жалбоподателя - Столична община да внесе държавна такса в размер на сумата 200 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представят документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд.

Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: