Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], подадена чрез изпълнителния директор на дружеството, против Решение № 85/26.05.2017г., постановено по административно дело № 20/2017г. по описа на Административен съд – Сливен, с което е отхвърлена жалбата на касатора против Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 2596-1 от 15.11.2016г. издаден от старши инспектор в отдел “Местни данъци и такси“ при община Н. З, с който по отношение на касатора е установен размер на задължения за периода 01.07.2016г.-31.12.2016г. за ДНИ и ТБО.

Касаторът оспорва решението, като неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон по подробно изложени в жалбата съображения. Иска да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество.

Ответникът по касационната жалба – началник отдел “Местни данъци и такси“, не взема становище по жалбата.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение Административен съд – Сливен е отхвърлил жалбата на [фирма] срещу Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 2596-1 от 15.11.2016г., издаден от старши инспектор в отдел “Местни данъци и такси“ при община Н. З, с който по отношение на касатора са установени дължими задължения за периода 01.07.2016г.-31.12.2016г. за ДНИ и ТБО в общ размер на 2204, 89 лв., от които 2195.74 лв. главница и 9.15 лв. лихва.

За да постанови този резултат първоинстанционният съд е счел, че обжалваният АУЗД е издаден от компетентен орган по чл. 9б ал. 2 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ), при спазване на изискването за форма, както и че определеното задължение е съобразено с нормите на ЗМДТ. Съдът е приел, че по отношение на имота на касатора относно така определените задължения не са опровергани констатациите в АУЗД. Така мотивиран съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна . Решението е правилно.

Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 5 ЗМДТ предвижда, че с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания. Данъчно задължените лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти.

Правилно е прието от съда, че определянето на размера на ДНИ за периода по акта за процесния имот е извършено при спазване на относимите материалноправни разпоредби.

Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 от Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на община Н. З /НОРМДТОНЗ годишният размер на ДНИ за нежилищен имот /какъвто е процесният/ данъкът е 3 на хиляда върху данъчната оценка. Облагаемата основа е данъчната оценка. Последната за недвижимите имоти на предприятията е по-висока в сравнение с отчетната им стойност. Следователно размерът на ДНИ за процесния период е 975 887 х 3 на хиляда : 2, което се равнява на 1463.83лв., както е установено и в АУЗД.

Според разпоредбата на чл. 62 ЗМДТ за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места се заплаща такса, размерът на която се определя по реда на чл. 66 с. з. за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за посочените в същата разпоредба дейности.

Съгласно чл. 71 ЗМДТ не се събира такса за: 1.сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината;2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване – когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива.

По делото няма спор, че дружеството е освободено от заплащане на ТБО за услугите по „сметосъбиране и сметоизвозване“ и „обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения“. Определената ТБО е само за услугата „поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване“.

В съответствие с доказателствата съдът е установил, че процесният имот се намира в границите на [населено място], за което населено място Общината предоставя тази услуга, както и че през процесния период услугата е била реално извършвана по отношение на обществените територии в населеното място на [населено място]. Ето защо правилен се явява и изводът на съда, че ТБО е определена законосъобразно по основание и размер.

Неоснователно е възражението на касатора, че задълженията са определени по неясни методики. Както правилно е приел и съдът задълженията са определени в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби на ЗМДТ и на Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община [община]/НОАМТЦУТОНЗ/, Горното се потвърждава и от заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза.

Неоснователен е и доводът, че неизписването на трите имена на лицето, съставило АУЗД, е съществено нарушение на процесуалните правила. От приложеното и прието като доказателство по делото удостоверение за идентичност на имената се установява, че М. З. Н. и М. З. К. са едно и също лице. Така че, от една страна, компетентността на издателя на акта е безспорно установена, а от друга посочването само на двете имена на издателя на акта не съставлява нарушение на формата на съставения АУЗД.

Предвид изложеното постановеното от Административен съд – Сливен решение е валидно, допустимо и правилно. Същото не страда от визираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 85/26.05.2017г., постановено по административно дело № 20/2017г. по описа на Административен съд – Сливен. Решението е окончателно.