№ 36

гр. София, 28.01.2022 год.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2541 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.

С решение № 14 от 29.01.2021 год. по гр. д. № 484/2020 год. Бургаският апелативен съд, като въззивна инстанция при повторно разглеждане на делото след отмяна на предходното въззивно решение с решението № 84 от 19.11.2020 год. по гр. д. № 2789/2019 год. на ВКС, І г. о., е обезсилил първоинстанционното решение № 260 от 26.07.2018 год. по гр. д. № 840/2017 год. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е уважен иска по чл. 108 ЗС, вр. с чл. 134 ЗЗД на „Д. П. Г. ООД, в качеството му на процесуален субституент на „С. С. ООД, в несъстоятелност и с негово участие като съищец, срещу „С. П. ЕООД, като е прието за установено, че „С. С. ООД, в несъстоятелност е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 66528.4.254.3.16, подробно описан в решението и ответното дружество е осъдено да предаде владението върху този имот и прекратил производството по делото в тази му част; потвърдил първоинстанционното решение във всички останали части, вкл. в частта за разноските и осъдил ответника „С. П. ЕООД да заплати на ищеца направените във въззивното и касационното производство съдебни разноски в размер на 2 412.40 лв.

Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ответното дружество „С. П. ЕООД, чрез пълномощника му адвокат В. В. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неговата неправилност в потвърдителната му част, с която исковете за собственост са уважени, с твърдения за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му в тази част и вместо това същите бъдат отхвърлени и поради изтекла в полза на касатора придобивна давност по отношение на процесните имоти. Каасторът претендира присъждане на направените разноски.

Ответникът по жалбата – „Д. П. Г. ООД, чрез пълномощника му адв. Ив. Н., оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното при повторното разглеждане на делото въззивно решение, респ. оспорва жалбата като неоснователна по подробно изложените съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Не е постъпил отговор на подадената касационна жалба от „С. С. ООД.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, по предмета на производството по чл. 288 ГПК взе предвид следното:

При новото разглеждане на делото въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 294 ГПК относно задължителността на указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, съдържащи се в отменителното решение № 84 от 19.11.2020 год. по гр. д. № 2789/2019 год. на ВКС, приел, че не е налице пълна идентичност в предмета на настоящето дело и този по предходното гр. д. № 127/2013 год. на БОС, по което е формирана сила на пресъдено нещо между страните, като приел, че исковете не са недопустими поради забраната по чл. 299 ГПК. Изложените съображения за недопустимост на иска по отношение на един от самостоятелните имоти, за който ищецът е поддържал в исковата молба, че преди предявяването й този обект е бил продаден на трето лице, в чието владение се намира, с оглед на което и ответното дружество се явява ненадлежен ответник по иска. В тази част въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното решение и производството по иска за този обект /апартамент/ е прекратено, не е обжалвано.

Относно останалите предявени искове за собственост, въззивният съд се е позовал на отменителното решение при първата касация, с което ВКС косвено е възприел неоснователността на възраженията на ответното дружество и съищеца по делото относно недопустимост на исковете по твърденията им за липсата на качеството на кредитор на ищцовото дружество към момента на предявяване на исковете на основание релевираните вземания по договор за заем и поради погасяването им по давност, в контекста на представените по делото писмени доказателства в тази насока. Съдът приел, че в производството по чл. 134 ЗЗД процесуалният субституент не е необходимо да доказва ликвидността и изискуемостта на своите вземания, а и същите не са отречени със сила на пресъдено нещо. Качеството на кредитор на ищцовото дружество за вземанията му към конституираното като съищец „С. С. ООД е установено по делото и въз основа на приетите при новото разглеждане на делото доказателства.

Проследявайки фактите относно собствеността на процесните имоти от придобиването им през 2003 и 2004 год. от тогава съществувалото „Р. Л. ООД, впоследствие с променено наименование „С. С. ООД с приемането на ищцовото дружество за съдружник през 2006 год., построяването на три жилищни сгради в един от имотите с множество самостоятелни обекти, апорта им в капитала на новоучредено дружество „С. С. АД, съдът е посочил, че по предявен от него иск с влязло в сила на 6.04.2012 год. решение по т. д. № 361/2007 год. на БОС е прогласена нищожността на апорта, на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Поради прехвърляне на търговското предприятие на „С. С. АД на „Кианоре” ЕООД, по предявения срещу последното дружество иск за собственост, предявен от настоящия ищец като кредитор на бездействащия собственик „Синеморец сънрайз“ ООД, на основание чл. 134 ЗЗД, същият е уважен с влязло в сила на 4.08.2017 год. решение /по гр. д. № 127/2013 год. на БОС/.

След предявяването /на 5.06.2012 год./ на този иск срещу „Кианоре” ЕООД, по партидата на това дружество на 30.10.2012 год. е вписано прехвърляне на търговското му предприятие, вкл. и процесните имоти , на „С. П. ЕООД, по договор между тях от 22.10.2012 год. Последното дружество е ответник по настоящето дело, и тъй като е придобило имотите преди вписване на исковата молба срещу праводателя му по предходното дело /вписването е от 11.01.2013 год./, поддържа, че влязлото в сила решение по предходното дело срещу праводателя му не го обвързва.

Въззивният съд приел, че този въпрос е решен с постановеното определение по чл. 288 ГПК при първата касация /№ 149 от 7.04.2020 год. по гр. д. № 2789/2019 год. І г. о. на ВКС/. С него е възприето приетото в цитираното решение № 88 от 29.07.2016 год. по гр. д. № 5719/2015 год. на І г. о. на ВКС в отговор на процесуалноправния въпрос: обвързан ли е правоприемникът от решението, с което искът по чл. 108 ЗС е уважен, ако е придобил имота от ответника по ревандикационния иск преди да бъде вписана исковата молба по приключилото дело, че лицето, което е придобило владението върху имота от ответника по време на висящ процес по иска по чл. 108 ЗС е обвързано от силата на пресъдено нещо на решението, с което искът е уважен, като задължителното действие на решението произтича от чл. 226, ал. 3 ГПК и не е обусловено от вписването на исковата молба по чл. 108 ЗС, съответно на решението, с което искът е уважен. Прието е, че действието на вписването на исковата молба по чл. 108 ЗС е само оповестително – да се даде гласност на съдебния спор за собственост относно имота /чл. 114, б. „а”, изp. посл., вр. чл. 112, б. „а” in fine ЗС/.

С оглед на това, въззивният съд приел за неоснователни възраженията на ответника относно това, че влязлото в сила решение по гр. д. № 127/2013 год. на БОС не го обвързва, зачел е обвързващата сила на пресъдено нещо на решението по него спрямо настоящия ответник „С. П. ЕООД, като правоприемник на ответника по предходното дело, и приел, че поради придобиване на имотите от несобственик – „Кианоре” ЕООД, спрямо „Д. П. Г. ООД и съищеца „С. С. ООД приобретателят „С. П. ЕООД, сега касатор, не се легитимира като собственик на основание разпоредителните сделки.

Въпреки произнасянето при първата касация в горния смисъл, касаторът отново поставя същите въпроси в изложението към касационната жалба, обосновавайки наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод за противоречие в произнасянето по тях със съдебната практика - ТР № 319.07.2010 год. по т. д. № 3/2009 год. на ОСГК на ВКС, решение 27 от 24.02.12 год. по гр. д. № 845/11 год. ІІ г. о., решение № 332 от 27.12.12 год. по гр. д. № 1175/11 год. на І г. о., решение № 281 от 29.10. 12 год. по гр. д. № 130/12 год на І г. о.

По тези въпроси, отнасящи се до действието на вписването на исковата молба по иск по чл. 108 ЗС и субективните предели на силата на пресъдено нещо в хипотеза на прехвърляне на спорното право в хода на производството по предявен ревандикационен иск, е налице произнасяне при първата касация по подадената от настоящия касатор жалба. Прието е, че същите са по приложението на чл. 226, ал. 3 ГПК и разрешаването им не е в противоречие, а в съответствие със съдебната практика, съгласно подробните съображения в постановеното определение по чл. 288 ГПК по гр. д. № 2789/2019 год. на ВКС, І г. о.

Поради това и поставените повторно в настоящето изложение въпроси, по които не е допуснато касационното обжалване при първата касация, не могат да обосноват наличие на основание за касационно обжалване и в настоящето производство. В подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК, предвиждаща възможност за обжалване на второто решение на въззивната инстанция за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото.

Предходното въззивно решение по спора е отменено с решението на ВКС поради наличието на факт, настъпил след приключване на съдебното дирене по предходното дело, релевиран с правоизключващо възражение на ответника срещу предявения иск за собственост, което изключва извод за обективен идентитет на делата. За произнасяне по евентуалното възражение на ответното дружество за придобивна давност, делото е върнато за ново разглеждане, при което същото е намерено за неоснователно. Въззивният съд приел на първо място за недоказано твърдението на ответника, че праводателят „С. С. АД е започнал да владее имотите от 27.07.2007 год., а предвид установеното по делото обстоятелство за предявения иск по чл. 108 ЗС срещу неговия правоприемник „Кианоре” ООД на 5.06.2012 год., може да се приеме, че към тази дата това дружество е владяло процесните имоти, макар и точната дата на установяване на това владение да не е доказана.

С оглед обвързващата и настоящия касатор сила на пресъдено нещо на решението срещу „Кианоре” ООД по гр. д. № 127/2013 год. на БОС, въззивният съд приел, че това владение е ирелевантно поради преклудиране на защитните възражения на ответника по това дело към датата на влизане в сила на решението /на 4.08.2017 год. с постановяване на определение № 469 по гр. д. № 5739/2015 год., съединено с гр. д. № 5494/2016 год. на ВКС, І г. о. за недопускане на касационно обжалване на решение № 10 от 10.02.2015 год. и решение № 470 от 16.09.2016 год. по гр. д. № 342/2014 год. на Бургаския апелативен съд/. И след тази дата са налице пречки за придобивна давност с оглед висящността на спора за собственост и липсата на добросъвестност по смисъла на чл. 70 ЗС, с оглед знанието, че праводателят не е собственик. Поради това е обоснован извод за неоснователност на възражението за придобивна давност в полза на касатора, ответник по иска за собственост, вкл. и по присъединяване на владението на праводателя.

В приложеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се поставя правен въпрос във връзка с произнасянето по възражението за придобивна давност. С оглед приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС касационният съд не може служебно да се произнася, без да е поставен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, който определя рамките, в които касационният съд се длъжен да селектира жалбите. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. При липса на правен въпрос съгласно тези изисквания не е налице общото основание за допускане на касация, което е достатъчно да не се допусне разглеждане на касационната жалба по същество. В случая касаторът е поставил същите въпроси, по които касационната инстанция се е произнесла при първата касация, поради което и те не могат да обосноват наличие на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, при първата касация е прието, че не е налице противоречие със сочената съдебна практика, напротив – произнасянето по тези въпроси съответства с нея.

Въпреки изхода на делото и заявеното искане на ответното дружество за разноски, такива не му се присъждат поради липсата на доказателства.

Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 14 от 29.01.2021 год. по гр. д. № 484/2020 год. на Бургаския апелативен съд по подадената от „С. П. ЕООД, чрез адвокат В. В.

касационна жалба.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: