О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
гр. София, 26.01.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Мадлена Желева
при секретаря ......................................, след като изслуша докладваното от съдия Николова, т. д. № 318 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Алт контрол“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 266/28.01.2020г., постановено по т. д.№2775/2019г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 621/02.04.2019г. по т. д.№ 8380/2016г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, предявен от касатора срещу „В. Р. 2000“ ООД, /н./, [населено място], за установяване съществуването на предявено, но неприето в производството по несъстоятелност на „В. Р. 2000“ ООД, /н./ парично вземане за разликата над 600 лв. до пълния предявен размер от 122372, 80 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на несъстоятелния длъжник във връзка с в. т.д.№ 3992/14г. на САС и в. т.д.№493/15г. на САС.
Ответникът „В. Р. 2000“ ООД, /н./ и синдикът Х. И. С. оспорват жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на спора по предявения положителен установителен иск по чл. 694 ТЗ е установяване на съществуването на цедирано от Н.А. в полза на ищеца – „Алт контрол“ ЕООД вземане в размер на 122372, 80 лв. – адвокатско възнаграждение, определено от Софийски адвокатски съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА за процесуално представителство на несъстоятелния длъжник във връзка с в. т.д.№ 3992/14г. на САС и в. т.д.№ 493/15г. на САС. В случая адвокатското възнаграждение не е било определено с договор, а от Адвокатския съвет по реда на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изложени са съображения, че приложение следва да намери нормата на чл. 7, ал. 1, т. 4 (относима за неоценяемите искове), а не тази на чл. 7, ал. 3 от наредбата. Адвокатските възнаграждения по двете търговски дела са били за осъществяване на представителство във фазата на разглеждане на молба за откриване на производство по несъстоятелност, респ. по чл. 630, ал. 2 ТЗ за обявяване на длъжника в несъстоятелност, поради което е счетено, че възнаграждението следва да е общо в размер на 600 лв. – по 300 лв. за всяко от делата. Решаващият състав се е аргументирал с липсата на сила на пресъдено нещо на решението по чл. 630 ТЗ относно вземанията, поради което адвокатското възнаграждение не е изчислено съобразно стойността на предявени по – късно в производство вземания на кредитори. Приел е, че правилото на чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1/2004г. се прилага в хипотезата на осъществена правна защита в етапа на предявяване и приемане на вземанията в производството по несъстоятелност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, като въвежда въпроса: „В делата в производството по несъстоятелност дължи ли се адвокатско възнаграждение на адвоката на длъжника и как следва да бъде определен размерът му?“, а по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпроса: „Делата, образувани пред въззивния съд срещу първоинстанционно решение за откриване на производство по несъстоятелност и/или обявяване на несъстоятелността оценими ли са? Имат ли материален интерес и върху каква основа се формира той, след като на този етап от производството всички кредитори са предявили вземанията си и е формирана масата на несъстоятелността?“. Заявено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, без същото да е мотивирано с аргументи, извън заявените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените правни въпроси по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК са от значение за спора и са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд, но не са обосновани от касатора допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл правото на адвоката на длъжника за заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуално представителство по чл. 36 от ЗА, като в частта, с която е признато съществуването на вземане за такова възнаграждение обжалваното решение е влязло в сила. Спорният въпрос е за размера на възнаграждението в производството по обжалване на решението за откриване на производство по несъстоятелност във всички инстанции и дали при определянето му е приложима нормата на чл. 7, ал. 1, т. 4 (за неоценяемите искове) или на чл. 7, ал. 3 (според стойността на предявените в производството по несъстоятелност вземания) от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В частта относно дължимото възнаграждение за образувано пред въззивния съд дело по жалба срещу първоинстанционно решение за обявяване в несъстоятелност, въпросът не се явява обуславящ за изхода на производството. Предмет на настоящото производство е само вземането на касатора за адвокатско възнаграждение за производството по жалбата срещу решението №1010/30.06.2014г. по т. д.№5019/2013г. на СГС, ТК, 5 състав, с което е открито производството по несъстоятелност на „В. Р. 2000“ ООД. Претенция за определеното на адв. Н. А. възнаграждение за защита на длъжника в производството по жалбата срещу решението по чл. 630, ал. 2 ТЗ за обявяване на длъжника в несъстоятелност, не е предмет на настоящия спор.
По уточнения от състава правен въпрос съществува практика на ВКС, обективирана в решение № 70/25.08.2014г. по т. д.№ 3560/2013г. на ВКС, І т. о. В решението са изложени съображения, че производството по несъстоятелност е многофазно, като всяка фаза от него завършва с краен съдебен акт. В трайната и безпротиворечива практика на съдилищата се приема, че във фазата на разглеждане на молбата по чл. 625 от ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност вземанията на кредитора, съответно присъединения кредитор, не се установяват със сила на пресъдено нещо с решенията по чл. 630 от ТЗ и по чл. 632, ал. 1 от ТЗ, тъй като не са предмет на спора, който обхваща наличието или липсата на състоянието на неплатежоспособност, съответно свръхзадълженост. С оглед така очертания предмет, при определяне на минималното адвокатско възнаграждение за осъществено представителство във фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, приложение намира разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, относима за неоценяемите искове. Правилото на чл. 7, ал. 3 от същата наредба за определяне на минимума на адвокатското възнаграждение на база на стойността на предявените вземания за защита по дела за несъстоятелност е приложимо в хипотеза на осъществена правна защита в етапа на предявяване и приемане на вземанията, но не и в предхождащата го фаза на разглеждане на молбата за откриване на производството по несъстоятелност. Стадият на предявяване и приемане на вземанията в делото за несъстоятелност е предпоставен от откриване на производството по несъстоятелност, поради което, когато делото е все още във фазата на разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност база за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение не може да бъде стойността на предявените вземания.
Обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС, поради което касационното обжалване не се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивният акт е в съответствие изключва допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, както и приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Разноски на ответника по касация „В. Р. 2000“ ООД, /н./, не следва бъдат присъждани, тъй като от представения по делото договор за правна защита и съдействие не се установява уговореното адвокатско възнаграждение да е изплатено към момента на сключване на договора.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №266/28.01.2020г., постановено по т. д.№2775/2019г. от Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.