Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., гр. В., ул. „Ц. К“ №2 срещу Решение № 1592 от 20.07.2018 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело № 1477/2018 г.
С обжалваното решение съдът отменя Заповед № 365з-1526 от 18.04.2018 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., с която на основание чл. 39а, ал. 2, т. 2 и чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) на Е.М, [гражданство], е приложена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“.
Касационният жалбоподател - директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приема, че органът не е спазил разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ). Не е отчел, че въпреки обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ не може да предостави законен статут на чуждия гражданин, поради което той се счита незаконно пребиваващ на територията на страната. Сочи, че държавата има суверенно право да контролира влизането и продължителното пребиваване на територията си, като няма правна норма, която да гарантира това право на чуждия гражданин.
С оглед на това моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Г.Г.
Ответникът по касационната жалба – Е.М, счита същата за неоснователна. Съдът правилно е приел, че е уязвимо лице по смисъла на §1, т. 4б ЗЧРБ, поради което органът е бил длъжен да съобрази разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Съдът правилно е приложил задължителните правила и съдебната практика. Сочи, че съгласно съображение 13, член 4, параграф 4 и член 11, параграф 2 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115) прилагането на принудителните мерки следва да бъде подчинено на принципите на пропорционалността и ефективността.
Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. Е.К, Адвокатска колегия, гр. В..
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е приложил чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ като е отчел, че органът е следвало не само да установи относимия факт по чл. 44, т. 4 ЗЧРБ, но и да съобрази изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:
1. Е.М, [дата на раждане], [гражданство], влиза в България като турист на 21.06.1999 г., заедно с майка си, като остава в страната, където вече се е намирал и баща й. Е.М завършва основно образование в страната и девети клас в Професионална гимназия по текстил и дизайн, гр. В.. Родителите й и двамата й братя пребивават на територията на страната. Към датата на издаване на Заповед № 365з-1526 Е.М живее на семейни начала с български гражданин, бременна е, работи във Фондация“ Лъки хънт фондейшън“, полагаща грижа за безпризорни животни.
2. На 20.08.2013 г., с Решение № 1347 председателят на Държавната агенция за бежанците отказва предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на г-жа Е.М.
3. На 08.04.2014 г., с Решение № 2875, постановено по административно дело № 1514/2014 г., Административен съд, София град, отхвърля жалбата на г-жа Микаелян срещу Решение № 1347.
4. На 17.03.2015 г., с Решение № 2875, постановено по административно дело № 7290/2014 г., Върховният административен съд оставя в сила Решение № 2875.
5. На 02.02.2016 г., с Решение № 145, заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците отказва предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на г-жа Микаелян.
6. На 20.06.2016 г., с Решение № 4265, постановено по административно дело № 4825/2016 г., отхвърля жалбата на г-жа Микаелян срещу Решение № 145.
7. На 05.12.2017 г., с Решение № 14820, постановено по административно дело № 9587/2016 г., Върховният административен съд оставя в сила Решение № 4265.
8. На 18.04.2018 г., началник сектор „Миграция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., предлага на директора на дирекцията да издаде заповед, с оглед на която да приложи на г-жа Микаелян принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ. В предложението са изложени всички факти относно влизането, пребиваването и статута на г-жа Микаелян.
9. На 18.04.2018 г., със Заповед № 365з-1526, издадена на основание чл. 39а, ал. 1, т. 2 и чл. 41, т. 4 ЗЧРБ прилага на г-жа Микаелян принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ като й предоставя 30-дневен срок за доброволно изпълнение.
Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон – чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Съдът приема, че за законосъобразността на принудителната мярка не е достатъчно по отношение на лицето да е налице влязъл в сила отказ за предоставяне на международна закрила или убежище. Необходимо е органът да прецени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. В случая, органът не е сторил точно това. Не е отчел, че г-жа Микаелян е уязвимо лице по смисъла на §1, т. 4б ЗЧРБ, в страната е от 18 години, живее на семейни начала с български гражданин и очаква дете, както и че няма никакви връзки със страната си по произход.
Въз основа на това съдът прави извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед и я отменя. Изводът на съда е правилен.
Касаторът счита обжалваното решение за страдащо от порока неправилност, поради нарушение на материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок, са свързани с приложимостта на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ.
По делото е безспорно, че г-жа Микаелян е незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държа. С оглед на това тя, по принцип, може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, тъй като с приключване на съдебното обжалване на отказа да й бъде предоставена международна закрила или убежище престава да има право на пребиваване на територията на страната, предоставено й за целите на търсената закрила, а няма данни, на каквото и да е друго основание, да притежава право на пребиваване.
Безспорно е също, както сочи и касаторът, че няма правна норма, която да гарантира на всеки гражданин на друга държава правото на продължително пребиваване в страната. Именно поради това и няма процесуално средство, чрез което да се гарантира защитата на това право. Но както обосновано сочи съдът разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ задължава административния орган, при прилагане на принудителната мярка, в т. ч. и на принудителната мярка „връщане“, да отчита всички релевантни за индивидуалната преценка факти и обстоятелства като спазва принципите на пропорционалност и ефективност.
Видно от доказателствата по делото г-жа Микаелян се е установила в България, когато е била на седем години – през 1999 г., и вече повече от 18 години живее в страната. Тук е завършила образование, тук са родителите й и братята й. Няма връзка с родината по произход. Нещо повече. Г-жа Микаелян живее на семейни начала с български гражданин и очаква дете. Тези факти, изложени и от органа в предложението за издаване на оспорената заповед, сочат безспорно, че г-жа Микаелян има качеството на уязвимо лице по смисъла на §1, т. 4б ЗЧРБ.Стелно, по отношение на г-жа Микаелян са налице обстоятелства, които изключват прилагането на принудителната мярка „връщане“, тъй като тази мярка би довела до нарушаване на основното й право на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Нарушението на основното право на личен живот е гарантирано от конвенцията право, което органът е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право, и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Нито една от сочените хипотези в случая органът не твърди, че е налице.
С оглед на това, и при отчитане на множеството факти и обстоятелства, които доказват непропорционалността на приложената принудителна мярка по отношение на основното право на личен живот на г-жа Микаелян, изводът на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед е правилен, постановен в съответствие с материалния закон. Това прави обжалваното съдебно решение правилно и съдът следва да го остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №1592 от 20.07.2018 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело №1477/2018 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.