Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба подадена от М. И. Д., чрез адв. С. Х., против определение № 521/28.07.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 226/2020 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 1786/26.06.2020 г. по гр. д. № 1037/2020 г. на Бургаски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото.

В частната касационна жалба се релевират оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и разглеждане на предявените искове.

Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулира следните въпроси: 1. „Задължително ли е провеждането на предварително (нарочно) производство, преди разглеждане на исковата претенция с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ?“ и 2. „За точното изпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовности в исковата молба?“, за които сочи, че са разрешени в противоречие с решение № 203/27.02.2019 г. по гр. д. № 5061/2017 г. на ВКС, III г. о. и решение № 192/19.04.2012 г. по гр. д. № 825/2011 г. на ВКС, IV г. о.; 3. „Кой е правовия ред за защита срещу използване на незаконни/недопустими записи в Наказателен процес, като задължение на съда е да подведе иска по съответната законова норма?“; 4. „Задължен ли е решаващият съд да разгледа иск срещу държавата с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ, когато липсва завършено производство и данни за използване на СРС, но в исковата молба се твърди, че такива са използвани незаконно?“; 5. „Има ли нарушение на безпристрастността на съда, както е посочено в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, когато съдия от съд, който е в правен спор с ищец срещу държавата, прекратява иск срещу държавата, без да се произнесе по правното основание и редовността на молбата и да определя правната квалификация?“ и 6. „Задължително ли е гражданина да е уведомен за използвани срещу него СРС?“, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима.

С обжалваното пред настоящата инстанция определение е оставена без уважение частната жалба на М. И. Д. срещу определение № 1786/26.06.2020 г. по гр. д. № 1037/2020 г. на Бургаски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска. Бургаски окръжен съд е сезиран с искова молба подадена от М. И. Д. срещу ОД на МВР – Бургас и Прокуратурата на Р. Б, за осъждане на ответниците солидарно да му заплатят обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства в следните размери: 30 000 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между заплатата, която би получавал като инж. х.-диспечер и тази на сегашната му длъжност – оператор на пулт в ЕОЗ в „Л. Н. Б“ ЕАД за срок от 5 години /60 месеца/; лихва от 500 лв. на месец върху всеки изтичащ месец, считано от 01.01.2017 г. до окончателното изплащане на това обезщетение; както и сумата от 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че условие за допустимост на иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ е използване именно на специални разузнавателни средства с белезите по чл. 2 ЗСРС, а в случая не са изложени такива обстоятелства въз основа на които да става ясно, че в проведените срещу ищеца наказателни производства са използвани веществени доказателства събрани чрез специални разузнавателни средства, поради което не е мотивирано основание за търсене на отговорност по ЗОДОВ. Посочено е, че съгласно обстоятелствата изложени от ищеца, в наказателното производство водено срещу него са били приобщени веществени доказателства, които са били иззети от самия ищец и е била използвана съдържащата се в тях информация, която е била извлечена чрез приложение на технически средства. Фактическите твърдения на ищеца, че е извлечена информация от веществени доказателства, които не са били иззети от него, а са представени като иззети от него от органите на МВР, респ. от Прокуратурата на Р. Б, респ., че от веществени доказателства, иззети от него е извлечена информация, която не се е съдържала в тях, а е била създадена и добавена от съответните органи в периода от време, когато доказателството е съхранявано от тях, и е представена като създадена от него, не сочат за информация събрана чрез СРС, поради което не съответстват на заявения с уточняващата молба петитум по ЗОДОВ. В обобщение, е прието, че искът е недопустим, тъй като ищецът не излага конкретни факти и обстоятелства, че по отношение на него са използвани специални разузнавателни средства, а правната квалификация „специални разузнавателни средства“ не може да замести изложението на обстоятелствата по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. Въззивният съд е посочил и, че разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ сочи, че обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 2а и чл. 2б, ал. 1, може да се търси по този закон, а не по общия ред. За да е допустима претенцията в тези случаи, изложените от ищеца обстоятелства трябва да показват наличието на елементи от съответната хипотеза, на основание на която се претендира обезщетение за вреди. Само твърдението на ищеца, че срещу него незаконосъобразно са използвани СРС не е достатъчно за да обоснове правния му интерес от защита по чл. 7, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, след като от изложените от него в исковата молба и уточняващата молба обстоятелства става ясно, че фактически той цели да проведе последваща защита срещу твърдени други порочни процесуални действия по събиране и преценка на доказателства в приключило наказателно производство, което е недопустимо. Наред с това е посочил, че след извършена служебна справка се установява, че настоящата искова молба е втора по ред с идентично съдържание, като с определение № 71/05.02.2020 г. по ч. гр. д. № 4669/2019 год. по описа на ВКС, III г. о. не е допуснато касационно обжалване на определение № 500/11.10.2019 г. по ч. гр. д. № 332/2019 г. на Апелативен съд-Бургас, с което е била оставена без уважение частната жалба на М. И. Д., против определение № 360/16.08.2019 г. по гр. д. № 214/2019 г. на Ямболския окръжен съд, за връщане на исковата му молба и прекратяване на производството по делото.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси. Поставените първи и трети въпроси не са обусловили решаващите правните изводи на съда, а касаят допълнителни мотиви изложени в обжалваното определение. Основният аргумент за недопустимост на предявените искове за имуществени и неимуществени вреди е, че по делото се претендира настъпването им в следствие на незаконно използване на специални разузнавателни средства по отношение на ищеца, а същевременно ищецът не твърди такива да са събирани. Изложеното в исковата молба и в уточняващата молба, че по наказателно дело срещу ищеца е иззет телефона му, не може да обуслови извод, че спрямо него са използвани неправомерно специални разузнавателни средства. Напротив твърденията обуславят извод, че е извлечена информация от веществени доказателства, които били иззети от него самия, но не са иззети от органите на МВР, респ. от Прокуратурата на Р.Б.О въпроси са изцяло хипотетично и теоретично зададени и не са били предмет на разглеждане в обжалваното определение. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че не се обосновава и наличието на никоя от поддържаните специфични предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното определение не е постановено в нарушение на цитираните от жалбоподателя съдебни актове на ВКС. При заявено позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят следва да изложи обосновани съображения, които да аргументират тезата му, че формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Двете предпоставки следва да съществуват кумулативно и жалбоподателят да обоснове значимостта на въпроса, който е повдигнал и необходимостта същият да бъде разрешен от касационната инстанция или да получи различно разрешаване с оглед променените социално-икономически условия в страната. В случая позоването е бланкетно, като жалбоподателят не сочи неяснота или непълнота на нормативната уредба, или нуждата от осъвременяване на вече дадени разрешения по поставения въпрос. Ето защо не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 521/28.07.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 226/2020 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: