Производството е по реда на чл. 256- 257 от Административнопроцесуалния кодекс / АПК/. Образувано е по искова молба, подадена от дружество [фирма] със седалище [населено място] срещу Министерски съвет на Р. Б, с която, на осн. чл. 256 и чл. 257АПК, се иска ответникът да бъде осъден да възстанови на дружеството заплатени от него тонажни корабни такси общ размер от 2992.50 лв, събрани на основание прогласен за нищожен подзаконов нормативен акт - Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби. както и лихви върху общата сула в размер на 466.36 лв.

Твърди се, че за периода от 03.09.2014г. до 04.01.2016г. притежаваният от дружеството кораб [наименование] многократно е посещавал пристанище за обществен транспорт с регионално значение [наименование]. За този период Държавно предприятие "[фирма]"/[фирма]/ е събрало от дружеството тонажни корабни такси за посещенията на кораба в пристанището в размер на 2992.50 лв. За събирането на таксите са издадени 15 бр. фактури, удостоверяващи действителното плащане. Таксите са събрани на основание чл. 103в, ал. 5, вр. чл. 103в, ал. 1 т. 2 от Закон за морските пристанища, вътрешните водни пътища и пристанища на Р. Б и Тарифа за пристанищните такси, събирани от [фирма], последната - изменена с ПМС № 254/22.08.2014г.

С решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д. № 13212/2014г., е прогласена нищожност на Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", в частта относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и е отменена същата относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4; чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20.

С решение 424 от 14.01.2016г., постановено по адм. д. № 12915/2015г. решението на тричленния състав по адм. д .№ 13212/2014г. е оставено в сила.

Според дружеството, същото е заплащало сумите по фактурите на основание разпоредбите от ПМС, обявени впоследствие за нищожни, а плащането е пряка последица от приетите от МС нищожни изменения на Тарифата.

На 04.11.2016г. дружеството е внесло пред МС искане за възстановяване на сумите от внесените тонажни такси, като до подаване на исковата молба Министерският съвет не е предприел действия по възстановяване на таксите, събрани на основание нищожния подзаконов нормативен акт.

Допустимостта и основателността на искането по чл. 256 - 257 АПК, представляващо защита срещу неоснователното бездействие на ответника, се обосновава от ищеца с обстоятелството, че с ТР №2/2016г. на ОС на Първа и Втора колегии на ВАС по ТД №2/2015г. възможността на предявяване на иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за вреди от обявения за нищожен подзаконов нормативен акт е отречена.

В мотивите на същото тълкувателно решение е прието, че редът за уреждане на правните последици от обявения за нищожен подзаконов нормативен акт е този по чл. 195, ал. 2 АПК, възлагащ задължението за това на компетентия административен орган, приел нищожния административен акт и тъй като нормата на чл. 195, ал. 2 АПК не съдържа ред, по който да бъдат поправени настъпилите от нищожния акт последици, изпълнението на задължението по чл. 195, ал. 2 АПК ще зависи от спецификата на всеки конкретен случай.

В исковата молба се посочва, че защитата по раздел втори на глава петнадесета - Защита срещу неоснователни бездействия чрез предявяване на исковата молба е предприета поради обстоятелството, че компетентният административен орган - Министерски съвет, издал нищожния административен акт, в посочения от чл. 195 АПК тримесечен срок от датата на съдебното решение на петчленнния състав - 14.01.21016г., не е предприел действия по възстановяване на правните последици от нищожния подзаконов нормативен акт чрез връщане на платените суми за тонажни пристанищни такси. В подкрепа на иска се ангажиратг писени доказателства, назначена е и съдебно - икономическа експертиза.

Ответникът - Министерски съвет на Р. Б оспорва претенцията като недопустима, поради липса на правен ред и законодателна неяснота относно вида на нормата на чл. 195, ал. 2 АПК - дали същата има процесуален или материалноправен характер. Изразява становище и за неоснователност на искането и моли същато да се остави без разглеждане, респ. да се отхвърли.

С оглед събраните по делото доказателства, направените от ответната страна възражения, съдът в настоящия си състав намира за установено следното:

Производството по делото е образувано по искова молба, намираща правното си основание в чл. 256-257 АПК, с която дружеството [фирма] е предприело защита срещу неоснователно бездействие от страна на Министерски съвет да се произнесе по искане за възстановяване на сумите от внесените на основание обявен за нищожен подзаконов нормативен акт тонажни такси.

При формиране на становище за допустимост на искането, настоящият съдебен състав изхожда от нормата на чл. 127 АПК, спорад която, съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане и че съдилищата не могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да решат искането. Двете хипотези на чл. 127 АПК формират изрична и императивна забрана за отказ от правосъдие.

Настоящият състав се основава и на нормата на чл. 6 §1 ЕКПЧОС - Право на справедлив съдебен процес, според която всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

За характера на производството по чл. 257 АПК съдът е изразил становището си с определение от 05.01.2018г. по делото, което поддържа. Производството по чл. 257 цели установяване на незаконния харакстер на бездействията на администрацията, но е защита срещу и има за основна цел превенция на незаконните бездействия на администрацията. Както в чл. 1 - "Предмет" на АПК, така и в чл. 128 АПК - "Подведомственост", компетентността на съда по превенция на незаконните действия и бездействия е разграничена като самостоятелен вид от исковата установителна и исковата осъдителна компетентност /напр. установителните искове чл. 128, ал. 2 и чл. 255 АПК и чл. 292 АПК и исковете за обезщетение по чл. 203 АПК/. Ето защо прилагането превантивните средства не следва да се смесва с исковата компетентност на съда, независимо, че в диспозитива на съдебното решение по чл. 257 АПК съдът осъжда органа да извърши следващото от закона действие и определя по свое усмотрение срок за това.

По допустимостта на иска настоящият съдебен състав се е произнесъл също с определението от 05.01.2018г., по настоящото дело, като по този въпрос съставът не намира основание за промяна на позицията си.

Кодексът в чл. 128, ал. 1 т. 4 АПК изрично урежда правната възможност за гражданите и организациите да предприемат защита сращу неоснователни действия и бездействия на администрацията, като редът за това е визиран в нормата на чл. 256 и чл. 257 АПК. Според чл. 257 АПК бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове. С решението си съдът осъжда административния орган да извърши действието, като определя срок за това или отхвърля искането.

Дали това е приложимият ред за защита на дружество [фирма] за последиците от добросъвестното изпълнение на обявената за нищожна Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", в частта относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и е отменена същата относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4; чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20. е въпрос, отговор на който дава диспозитивът и мотивите на ТР №2/2016г.

Видно от доказателствата, нищожността на подзаконовия нормативен акт е обявена с решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д. № 13212/2014г., а с решение 424 от 14.01.2016г., постановено по адм. д. № 12915/2015г. решението на тричленния състав по адм. д .№ 13212/2014г. е оставено в сила.

Общ правен принцип е приниципът за обезщетяване на вреди от непозволеното увреждане, както и принципът за връщане на недължимо платеното - платено без основание или на отпаднало основание. Според чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, а според чл. 55 ЗЗД който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

По силата на тези общовалидни правни принципи, които за административното право не са отменени и действат и в този правен отрасъл, в правната доктрина и съдебната практика на съдилищата безпротиворечиво се приема, че правните последици от отменен нормативен акт ще се изразяват било във връщане на недължимо платено, било в заплащане на обезщетение за понесени вреди. Това следва от общата уредба на институтита на непозволеното уврждане и на института на неоснователното обогатяване в гражданския закон - чл. 45 и чл. 55 ЗЗД, както и от систематичното място на нормата на чл. 195, ал. 2 АПК - разпоредба, включена раздел трети на глава десета на АПК и нормите на глава еднинадесета - уреждащи реда за търсене на отговорност за вреди.

В областта на административното правосъдие, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, т. е. защитата срещу вредите от незаконосъобразна дейност е само искова и е предоставена в компетентност на административните съдилища в исковото производство на чл. 203 АПК.

По въпроса за вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или по повод изпълнението /действието/ на подзаконов нормативен акт в периода, преди той да бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен подлежат на обезщетяване по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е налице произнасяне с ТР № 2/2016г., което приема, че същите не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В същото време чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ сочи, че обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1, на същия закон може да се търси само по ЗОДОВ,но не и по общия ред. От тази законова забрана на специалната разпоредба на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ следва, че обезщетение за вреди от действието на подзаконов нормативен акт не може да се търси и по реда на ЗЗД. В този смисъл твърдението на ищеца, че ТР№2/2016 прегражда възможността му за водене на дело по ЗОДОВ се явява основателно.

Що се отнася до връщане на недължимо платеното, то защитата в административното право по този този въпрос не е уредена като искова. От обхвата на компетентността, посочена в чл. 128 АПК е видно, че административният съд не разполага с правомощие да се произнася в исково производство по осъдителен иск с предмет връщане на платено без основание или на отпаднало основание. Единственият вид осъдителен иск, подсъден на административния съд е искът по чл. 203 АПК - искът за обезщетение за вреди и незаконна административна дейност. От това следва, че в случай че засегнатото лице желае да се ползва от искова по хакарактера си защита за връщане на недължимо платено, то ще следва да реалилизира същата по гражданскоправен ред пред гражданския съд. Изключването на исковата защита за връщане на недължимо платено от комепетентността по чл. 128 АПК не означава, че този въпрос не може да бъде предоставен в компетентност на административен орган. Съществуват примери за производства като това по глава шестнадесета на ДОПК от които видно, че връщането на недължимо платено се извършва по административен ред.

Що се отнася до общите правила за уреждане на последиците от обявения за нищожен нормативен административен акт, приложение намира императивната норма на чл. 195, ал. 2 АПК, която е категорична, че поправянето на правните последици, възникнали от подзаконов нормативен акт, който е обявен за нищожен или е отменен като унищожаем, се уреждат служебно от компетентния орган в срок не по-дълъг от три месеца от влизането в сила на съдебното решение. Това правно задължение е включено по изричен начин в компетентността на издалия нищожния нормативен акт орган и не може да се разглежда като негово право или като въпрос от оперативната му самостоятелност, а е задължение, произтичащо пряко от закона. Като такова, то е е корелативно свързано с изискването на чл. 6 АПК административните органи да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, а административният акт и неговото изпълнение да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава.

Ето защо възражението за недопустимост на иска, направено и поддържано от ответника Министерски съвет не се споделя от настоящия състав и същото се явява неоснователно.

Законовите условия за упражняване на защитата по чл. 257 АПК от страна на дружество [фирма] се съдържат в нормата на чл. 257 АПК, която изисква съдът за установи следните обстоятелства - 1.наличие на задължение за действие, 2. действието не е ограничено по своя вид - то може да бъде правно или фактическо, 3. задължението да следва пряко от нормативен акт, 4. да е установен задълженият по закон орган, задължението да е включено по закон в неговите правомощия.

Що се отнася до конкретния случай, от нормата на чл. 195, ал. 2 АПК следва, че предпоставките за упражняване на защита по чл. 257 АПК за задълженията по чл. 195, ал. 2 АПК са налице. Налице е задължение за служебно уреждане на последиците от незаконния акт, това задължение следва безусловно и пряко от закона и е вменено на компетентния административен орган - МС. Неизпълнението му поражда правната необходимост и правен интерес от защита срещу неоснователно бездействие.

От данните по делото става ясно, че Министрески съвет е издал обявената за нищожна Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", в частта относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и е отменена същата относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4; чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20.

Въз основа на Тарифата дружество [фирма] е заплатило тонажни корабни такси за посещенията на кораба в пристанището в размер на 2992.50 лв. За събирането на таксите са издадени 15 бр. фактури, удостоверяващи действителното плащане. Тексите са събрани на основание чл. 103в, ал. 5, вр. чл. 103в, ал. 1 т. 2 от Закон за морските пристанища, вътрешните водни пътища и пристанища на Р. Б и Тарифа за пристанищните такси, събирани от [фирма], последната - изменена с ПМС № 254/22.08.2014г. С решение № 8928/22.07.2015г. по адм. д. № 13212/2014г., е прогласена нищожност на Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", в частта относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и е отменена същата относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4; чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20. С решение 424 от 14.01.2016г., постановено по адм. д. № 12915/2015г. решението на тричленния състав по адм. д .№ 13212/2014г. е оставено в сила.

На основание чл. 195, ал. 2 АПК Министерски съвет е задължен на поправи последиците от обявения за нищожен административен акт. Същият е бил сезиран от дружеството с покана от 4.11.2016г. за доброволно изпълнение с искане за връщане на сумите от платените такси. Тази покана следва да се разглежда като искане почл. 195, ал. 2 АПК за уреждане на последиците от нищожния административен акт, по което компетентният орган не се е произнесъл. При наличие на безусловно задължение, произтичащо от закона, бездействието за изпълнението му следва да се приеме като незаконно неизпълнение по смисъла ачл. 257 АПК. В хипотезата на чл. 257, ал. 2 АПК съдът следва да постанови решение с което да осъди ответника да извърши действието, като определя срок за това, което в случая следва да се изрази в произнасяне по искането от 4.11.2016г., обективирано в покана за доброволно изпълнение. Съдът не следва да постановява осъдителен диспозитив по отношение на МС за заплащане на сумата от 2992.50 лв., ведно с претендираната законна лихва за забава от 466.36 лв., тъй като, както се посочи по-горе, не разполага с компетентност по осъдителни искове, извън тези по чл. 203 АПК. С оглед на изложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА Министерски съвет на Р. Б да се произнесе по искане за уреждане последиците от обявената за нищожна Тарифа за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие "[фирма]", в частта относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; пар. 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и е отменена същата относно изменението с Постановление №254 от 22.08.2014г. на Министерския съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4; чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20, депозирано на 4.11.2016г. от дружество [фирма] със седалище [населено място], обективирано в покана за доброволно изпълнение, като определя срок от 30 дни от датата на влизане на решението в сила.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред петчленен състав на Върховен административен съд в 14 дневен срок от съобщаването на страните.