О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 63

гр. София, 10.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 1531/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Ш. от [населено място] срещу въззивно решение № 681 от 16.12.2023 г. по в. гр. д. № 488/2023 г. на Благоевградски окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 66 от 01.03.2023 г. по гр. д. № 667/2022 г. на Петричкия районен съд, с което прието за установено по отношение на В. С. С., М. С. Д., С. И. Х. и В. И. М., че касаторът не е собственик на 99,7/3131 ид. части от поземлен имот с идентификатор *.*.* по КККР, находящ се в землището на [населено място], м. Р., целият с площ от 3131 кв. м, с предишен идентификатор *.*.* и *.*.*, с номер по предходен план – *.* и *.*, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *.*.*, *.*.*, *.*.* и *.*.*.

Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 346 от 24.01.2000 г. на Поземлена комисия – Петрич, влязло в сила на 18.05.2000 г., в полза на наследниците на И. А. Ч. е възстановен имот с № * по КВС на [населено място], м. Р., представляващ нива с площ от 0,997 дка. Ищците в първоинстанционното производство В. С. С., М. С. Д., С. И. Х. и В. И. М. са наследници по закон на И. А. Ч., починал на 08.01.1943 г., като същите са получили общо 1/10 ид. част от наследството му, респ. 99,7/997 ид. части от процесния имот. С нот. акт № 074/29.09.2017 г. свидетелят П. П. Т., който също е наследник по закон на И. А. Ч., е признат за собственик по давност на поземлен имот с идентификатор *.*.* по КККР на гр.Петрич, който имот е идентичен с нивата с № * по плана за земеразделяне, а с нот. акт № 181/17.11.2017 г. той и съпругата му са продали имота на техния син П. П. Т.. След като е придобил поземлен имот с идентификатор *.*.*, последният го е обединил с друг поземлен имот с идентификатор *.*.*, в резултат на което е образуван нов имот с идентификатор *.*.*. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 096/15.07.2020 г., П. Т. е продал имот с идентификатор *.*.* на ответника Р. Л. Ш., който го е обединил с поземлен имот с идентификатор *.*.*, при което е получен поземленият имот с идентификатор *.*.*. От показанията на свидетелите Г. С., М. Х., С. Ч. и П. Т. е установено, че след възстановяване собствеността върху имота никой от наследниците на И. Ч. не е извършвал в него конкретни дейности, свързани с ползването му. Въззивният съд не е кредитирал частично показанията на свидетеля П. Т., който е заявил че е поставил ограда на имота с вуйчо си през 2005 г. - 2006 г., която след това е изчезнала, тъй като в тази им част същите не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства. По същите съображения не е дадена вяра и показанията на свидетеля И. Ч. в частта относно съществувала уговорка за ползването на имота, както и поради това, че същият възпроизвежда уговорки, на които не е присъствал. От показанията на свидетеля П. Т. е установено, че последният не е обработвал процесната нива, а се е снабдил с документ за собственост, тъй като никой друг не е имал такъв, а така също е знаел, че наследниците са минимум 70 човека. Същият е посочил, че е считал нивата за своя, но не я е обработвал и не е извършил каквито и да е действия, с които да демонстрира това по отношение на другите наследници.

С оглед на така установената по делото фактическа обстановка съдът е приел, че в настоящия случай П. Т. не е упражнявал фактическа власт и не е държал имота като свой, поради което не е придобил собствеността на основание давностно владение. След като същият не е придобил имота по давност, той не е могъл да прехвърли права, които не притежава, поради което нито неговият правоприемник П. Т., нито ответникът Р. Ш. са придобили собствеността на имота въз основа на сключените договори за покупко-продажба. Съдът е приел за неоснователно и направеното във въззивната жалба възражение за добросъвестно владение на ответника и за присъединяване владението на праводателя му, като е посочил, че правилото на чл. 82 ЗС е приложимо само при наличие на правоприемство между двама владелци, а в случая праводателят П. Т. не е бил такъв. Изложени са съображения, че когато се присъединява еднородно владение необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 ЗС за съответния вид владение: общо 10 г. недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е разнородно, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова, тоест в случая необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът, предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение - 10 г. В случая по делото не е установено недобросъвестното владение по отношение на праводателя П. Т. и не следва да се присъединява такова, а владението на П. Т. е започнало на 17.11.2017 г. /сключването на договора за покупко-продажба/ и дори същото да е добросъвестно, от 17.11.2017 г. до 20.05.2022 г., когато е подадена исковата молба, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен давностен срок.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Относно наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 124 , ал. 1 ГПК“; 2. „Добросъвестността, предвидена в правната норма на чл. 70, ал. 1, пр. 2 ЗС, освен че следва да е съществувала към датата на придобиване на имот /т. е. при възникване на правното основание/ отпада ли само с просто узнаване от приобретателя, че друго лице претендира права върху същия имот, или следва да са налице конкретни действия от претендиращото лице“; 3. „Отпада ли добросъвестността в хипотезата на направено възражение на основание чл. 79, пр. 2 ЗС, ако между момента на придобиване на имот на основание покупко-продажба и момента от който трето лице претендира права върху същия имот, е изтекъл предвидения 5-годишен давностен срок, при направено възражение за придобиването му на това основание“; 4. „При направено възражение за придобиване на претендираните от ищците идеални части на основание давностно владение от страна на ответника, като към неговото владение е направено искане за присъединяване на владението на предхождащ купувач /в случая П. Т./ събирането на владението на праводателя и на правоприемника как следва да се зачита като добросъвестно владение или като недобросъвестно такова“. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Ответниците по жалбата В. С. С., М. С. Д., С. И. Х. и В. И. М., са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос е решен в съответствие с дадените в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения. В това тълкувателно решение е прието, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост може да се породи от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. В настоящия случай, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с посочената задължителна практика ВКС, като е приел, че след като ищците са доказали изложените в исковата молба твърдения, че са собственици на идеални част от процесния имот, за последните е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същият е допустим.

Следващите два въпроса са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на данните по делото, както и на съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.

Последният въпрос няма обуславящо изхода на спора значение и също не може да предпостави допустимостта на обжалването с оглед приетото от съда, че касаторът не е придобил имота по давност, тъй като осъщественото от неговия праводател П. Т. владение е започнало на 17.11.2017 г. и към датата на подаване на исковата молба на 20.05.2022 г., когато придобивната давност е прекъсната, не са изтекли 5 години. Според практиката на ВКС - решение № 178 от 09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о., когато се присъединява еднородно владение необходимият срок за придобиване на имота по давност е този, предвиден в чл. 79 ЗС за съответния вид владение - общо 10 г., когато се присъединяват недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо 5 г. – когато се присъединява добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника. Когато владението е разнородно, необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е винаги 10 г. съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, а не срокът, предвиден за придобиване по давност при добросъвестно владение - 5 г. съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС.

Обжалваното решение е валидно и не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и изложените от касатора доводи са от значение за неговата правилност и не подлежат на преценка в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществу-ваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 681 от 16.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 488/2023 г. на Благоевградски окръжен съд.

О с ъ ж д а Р. Л. Ш. да заплати на В. С. С., М. С. Д., С. И. Х. и В. И. М. сумата 600 лв. /шестстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: