Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на К. Г. Д., от [населено място], подадена чрез пълномощника адвокат Х. Н. против решение № 2151 от 30.03.2016 г. по адм. дело № 11436/2015 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Отказ на заместник-министър на здравеопазването да издаде удостоверение за придобити права по чл. 30 от Директива 2005/36/ЕО, обективиран в писмо с изх.№ 50-УП-484/19.10.2015 г.
В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че за периода, за който се иска издаване на удостоверението, е имал право да упражнява дейност като общопрактикуващ лекар в системата на здравното осигуряване в Р. Б, без да притежава диплома за специализация по обща медицина, в съответствие със съществуващото тогава законодателство. По съображения подробно изложени в жалбата се иска отмяна на решението, отмяна на отказа и даване задължителни указания на административния орган за произнасяне по молбата на К. Д.. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба-заместник-министъра на здравеопазването чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Е. Т. оспорва жалбата и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата.
Като взе предвид изложеното в касационната жалба и доказателствата по делото настоящият състав на Върховния административен съд констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на К. Д. срещу Отказ на заместник-министър на здравеопазването да издаде удостоверение за придобити права по чл. 30 от Директива 2005/36/ЕО, обективиран в писмо с изх.№ 50-УП-484/19.10.2015 г. Административният съд е приел, че съгласно чл. 13 и чл. 14 от ЗЛЗ, индивидуална и групова практика за първична медицинска помощ имат право да осъществяват лекари с придобита специалност "обща медицина". Посочил е, че § 6, ал. 1, т. 1 от ПЗР на ЗЛЗ дава право да откриват индивидуална и групова практика за първична медицинска помощ лекари без специалност, лекари с основна медицинска специалност, лекари с основна медицинска и профилна специалност, и лекари в процес на придобиване на специалност, които в срок 10 години от влизането в сила на закона трябва да завършат курс и да придобият специалност по обща медицина. С. П и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) /ЗЗ/, лекарите, които в срока по § 6, ал. 1, т. 1 от ПРЗ на ЗЛЗ не са придобили специалност по обща медицина, имат право да продължат да работят като индивидуална или групова практика за първична медицинска помощ за срок от 5 години от влизането му в сила. Решението е правилно.
Безспорно е установено по делото, че К. Д. е придобил образователно-квалификационна степен „магистър“ по „медицина“ и професионална квалификация „магистър-лекар“, което се установява от представената Д. С М.-05, №005359, рег. №12831, издадена на 08.11.2005г. от Медицински университет- [населено място]. Същият няма придобита специалност по обща медицина. Работи като лекар в лечебно заведение ЕТ [ЮЛ] по безсрочен трудов договор №6 от 15.07.2012г., с 40 часа месечна заетост.
С. З вх.№50-УП.484 от 17.09.2015г. Д. е поискал министърът на здравеопазването да издаде удостоверение, че към 01.01.2007г. е имал право да упражнява дейността на общопрактикуващ лекар в системата на здравното осигуряване в Р. Б. С обжалваното писмо изх.№50-УП-484/19.10.2015г. заместник-министърът на здравеопазването е отказал издаване на исканото удостоверение като е посочил, че към 01.01.2007г. Д. не е придобил право да извършва дейност като общопрактикуващ лекар. Отказът е мотивиран с разпоредбите на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ) /ЗЛЗ/ и §6 от ПЗР на ЗЛЗ.
Първоинстанционният съд е изяснил релевантните за спора факти и обстоятелства, потвърдил е отказа, като е приложил правилно нормативната уредба. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че оспорваното удостоверение на заместник министъра на Министерството на здравеопазването е издадено в нарушение на материалноправните предпоставки и най-вече с разпоредбата на § 6, ал. 1, т. 1 от ПЗР на ЗЛЗ.
Съгласно действаща нормативна уредба право да учредяват амбулатории за първична извънболнична медицинска помощ/индивидуални или групови практики/ имат само лекари с призната специалност по Обща медицина/ чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от ЗЛЗ/, както и лекари, приети за обучение за придобиване на специалност Обща медицина, за срок не по-дълъг от определения по реда на чл. 181, ал. 1 от ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) срок на обучение за придобиване на специалността/ чл. 14а от ЗЛЗ/. Тези законови разпоредби са в съответствие с разпоредбата на чл. 29 от Директива 2005/26/ЕО, съгласно която общопрактикуващ лекар в държавите-членки на Европейския съюз може да бъде само лекар с придобита специалност по Обща медицина или лекар-специализант по Обща медицина. От посочения принцип в българското законодателство са допуснати изключения, касаеща лекарите, регистрирали практика за първична извънболнична помощ до 13.09.2009 г., които нямат специалност Обща медицина. Тези изключения са регламентирани в § 6 от ПЗР на ЗЛЗ. В тези разпоредби е посочено, че право да откриват индивидуална и групова практика за първична медицинска помощ имат лекари без специалност, лекари с основна медицинска специалност, лекари с основна медицинска и профилна специалност и лекари в процес на придобиване на специалност, които в срок 10 години от влизането в сила на закона трябва да завършат курс и да придобият специалност по обща медицина. С. П и заключителни разпоредби към Закон за изменение и допълнение на ЗЗ (ЗАКОН ЗА ЗДРАВЕТО) /ЗЗ/, лекарите, които в срока по § 6, ал. 1, т. 1 от ПРЗ на ЗЛЗ не са придобили специалност по обща медицина, имат право да продължат да работят като индивидуална или групова практика за първична медицинска помощ за срок от 5 години от влизането в сила на този закон.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че с оглед на цитираните разпоредби издаденият отказ е съобразен с материалния закон. В случая правото на жалбоподателя да открива индивидуална и групова практика за първична медицинска помощ, към момента на действието на § 6 от ПЗР на ЗЛЗ, произтича от законова разпоредба. Недопустимо е това право да бъде установявано за минал период от време чрез издаване на удостоверение. Това право на жалбоподателя не е било оспорено от министъра на здравеопазването, за да иска Д. удостоверяването му от него. От доказателствата по делото е видно, че Д. няма регистрирана практика за първична медицинска помощ в срока по §6 от ПЗР на ЗЛЗ и не осъществява дейност като общопрактикуващ лекар. Не са представени и доказателства, от които да е видно, че към 01.01.2007 г. същият се е възползвал от възможността да регистрира такава практика.
При изброените обстоятелства и факти, съдът правилно е потвърдил отразеното в оспорваното удостоверение. Обжалваното решение е обосновано и съответства на материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила. Разноски по делото не следва да бъдат присъждани, тъй като такива не се претендират от ответника.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2151 от 30.03.2016 г. по адм. дело № 11436/2015 г. на Административен съд София-град. Решението не подлежи на обжалване.