О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5494

София, 27.11.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 06.11.2024 година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дияна Ценева

ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Милена Даскалова

разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 265/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез адв. А. Д., против решение № 4999/12.10.2023 г. по в. гр. д. № 13421/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 10557/30.9.2022 г. по гражданско дело № 25950/2022 г. на Софийския районен съд, с което Столична община е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД да заплати на П. Н. И. сумата 3500 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в преживените болки, страдания и стрес от ухапване от бездомно куче на 08.01.2022 г., в гр. София, на бул. Х. Б. в близост до 48 ОУ Й. К., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 08.01.2022 г., до окончателното изплащане.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца на механизма на инцидента, на причинителя на инцидента /на безстопанствени кучета/, на причинно-следствена връзка между инцидента и претърпените вреди? Подлежи ли на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин и върху коя от страните пада доказателствената тежест? Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено само с косвени доказателства и при какви предпоставки се приема, че това е изпълнено? Сочи се противоречие с решение № 50151 от 19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и с решения на Софийски районен съд и Софийски градски съд.

2. Налице ли е виновно неизпълнение на нормативно установени задължения, ако създадената стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета не е приложена адекватно? Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 488 от 7.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г. на ВКС и решение № 308 от 3.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ВКС, ІV г. о.

3. Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства? Поддържа се противоречие с ППВС № 4/1968 г.

Постъпил е писмен отговор от П. Н. И., чрез адвокат Ю. Й., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийския районен съд, където въз основа показанията на свидетеля В. Х. Х. е прието за установено, че на 08.01.2022 г. е бил заедно с ищеца. Двамата слезли на спирката на бул. Х. Б. в гр. София и тръгнали надясно по улицата. Изведнъж били заобиколени от няколко кучета. Отбранявайки се с чантата си, свидетелят чул, че ищецът извикал и когато се обърнал го видял да лежи на земята. Кучетата му били скъсали ръкава и го хапели по краката. Развикали се и успели да ги прогонят. Кучетата били едри и с чипове на ушите. Свидетелят помогнал на ищеца да се изправи, видял, че десният му крачол е скъсан и тече кръв. Ищецът имал билет за автобуса и си тръгнал. В последствие ищецът му споделил, че от инцидента не може да спи, трудно преживява случилото се, здравословното му състояние се влошило, вдигал кръвно и кръвна захар.

Въз основа на представените по делото съдебномедицински удостоверения е прието за установено, че на 17.01.2022 г. на ищеца е извършен преглед от съдебен лекар, при който е дадено заключение, че раните на дясната подбедрица са в резултат от действието на тъпоръбести предмети и могат да се получат при ухапване от куче, а охлузването на дясната предмишница е в резултат от действието на твърд и тъпоръбест предмет и може да се получи при падане върху терен. Уврежданията са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Оплаквал се е от силни болки в дясната подбедрица и коляно, като дясната подбедрица е деформирана поради разкъсни рани от ухапване; активни движения не може да осъществи поради болка; коленната става е с охлузна рана по предна повърхност. При преглед на 03.02.2022 г. е отразено добро общо състояние с цикатрик от ухапване на десен прасец. При преглед на 07.03.2022 г. е констатирано, че от 10 години е със захарна болест на перорално лечение. На 12.05.2022 г. при преглед при невролог ищецът съобщил, че е неспокоен, не може да спи, с постоянен страх, има световъртеж и нестабилност при ходене. Насочен е за консултация с психиатър. Предписани са медикаменти.

Съдът е посочил, че е приложена Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на ответната община за 2012-2016 г., ведно с план за действие, както и заповед № 38/08.02.2018 г. на Столичен общински съвет, с което е дадено съгласие за продължаване изпълнението на точка VI (Мерки по изпълнение на целите) от Програмата за овладяване популацията на безстопанствените кучета, както и отчет за изпълнение на мерките по горепосочения план.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл. 49 ЗЗД, като във връзка с доводите в жалбите е изложил собствени мотиви.

Прието е, че в Закона за защита на животните са предвидени задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като целта е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. Общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти /чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ/. Съдът е посочил, че основната мярка за надзор е настаняването на кучетата в приюти – чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, а по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Това изключение може да се прилага до изтичане на срока по § 5 от ПЗР на ЗЗЖ, продължен с § 17 от ЗИДЗЗЖ /ДВ, бр. 92/2011 г. - отм. /, като към момента на настъпване на събитието такова изключение не се предвижда. Според въззивния съд дори и да се приеме, че чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ дава възможност за връщане на животните по местата, от които са взети, рискът от използването на това изключение е в тежест на общината, която може да прилага тази мярка, но следва да гарантира за неагресивното поведение на кучетата, тъй като са под неин надзор съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ и чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Ако е проявено агресивно поведение, то се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти.

Съдът е изложил мотиви, че, за да се направи извод дали кучето е безстопанствено, е достатъчно да има данни, че не е било придружено от човек и се е намирало на обществено място. Касае се за отрицателен факт, който подлежи на непълно доказване. В случая от свидетелските показания се установява, че кучетата са били безстопанствени – те са се намирали на улицата, не е имало лице, което да упражнява надзор над тях, били са с поставени чипове. Обстоятелството, че кучето е имало стопанин подлежи на пълно доказване, което е в тежест на страната, която го твърди – на ответника, което последният не е сторил.

Въззивният съд е приел също, че събраните по делото доказателства установяват наличието на телесни увреждания от процесния инцидент. Установени са видът и обемът на причинените на ищеца неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените от него болки и страдания, включително преживеният шок, който е бил значителен.

За да се произнесе по въпроса за размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, съдът е приел, че по делото се установява, че констатираните увреждания са причинили на ищеца физически болки и страдания за период от около 20-25 дни, доколкото от амбулаторния лист е видно, че към 03.2.2022 г. раните са били зараснали. Инцидентът е предизвикал стрес, уплаха, страх, повишена тревожност и негативни душевни изживявания у ищеца. Съобразявайки тежестта на увреждането, възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпило – внезапно нападение от глутница кучета, продължителността и вида на проведеното лечение, продължителността и интензивността на физическите и психическите страдания на ищеца, въззивният съд е счел, че справедливото по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди възлиза на 3500 лева, като съответстващо на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

При тези мотиви на съда не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

По поставения въпрос дали е допустимо пълното доказване да бъде осъществено само с косвени доказателства е налице практика на ВКС /решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г./ , според която пълно доказване може да се осъществи и само с косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В посоченото от касатора решение № 50151 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2598/2021 г., III г. о. е прието, че тежестта за доказване на факта, че кучето е безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му, доказването е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като въз основа на свидетелските показания е приел, че ищецът е бил нападнат от кучета, които не са имали стопанин, както и че при инцидента е получил увреждания. Относно конкретните увреждания на ищеца съдът се е основал на представената по делото медицинска документация.

По въпроса дали подлежи на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин и върху коя от страните пада доказателствената тежест, не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.154 ГПК. Така в решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о. се приема, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм.), всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения. В конкретния случай приетото от въззивния съд, че обстоятелството, че кучето е имало стопанин подлежи на пълно доказване, което е в тежест на страната, която го твърди – на ответника, е в съответствие с посочената практиката на ВКС.

По втория въпрос не е налице специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В цитираната от касатора практика на ВКС се приема, че при деликт, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа, и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тази практика, защото съдът не е уважил иска, приемайки, че ответната страна е изпълнила предписаното от закона действие с дължимата грижа и въпреки това дължи обезщетение. Изводите на съда са, че основната мярка за надзор върху безстопанствените кучета е настаняването им в приюти, а връщането им на местата, от които са взети, се допуска по изключение, като към момента на настъпване на инцидента такова изключение не се допуска, но дори и да се приеме, че е било допустимо такова връщане, то рискът от прилагането му е в тежест на общината и ако се прояви агресивно поведение, се касае за грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата на местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приют. Т.е. съдът е приел, че е налице виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение, в резултат на което на ищеца са причинени вреди.

Третият въпрос е за критериите за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал касаторът. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази практика, защото е взел предвид установените по делото факти, касаещи тежестта на уврежданeто, възрастта на пострадалия, обстоятелствата, при които е настъпило – внезапно нападение от глутница кучета, продължителността и вида на проведеното лечение, продължителността и интензивността на физическите и психическите страдания на ищеца. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди.

В изложението си касаторът обосновава въпроса с доводи, че по делото не е назначавана съдебно - медицинска експертиза и според касатора няма доказателства относно претърпените болки и страдания от ищеца. Видно от обжалваното решение съдът при формиране на изводите си досежно претърпените неимуществени вреди се е основал на събраните по делото доказателства, като следва да се има предвид, че за доказване на претърпени неимуществени вреди, са приложими общите правила на доказването и това може да стане с всички доказателствени средства.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на П. Н. И. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4999/12.10.2023 г. по в. гр. д. № 13421/2022 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Столична община да заплати на П. Н. И. на основание чл. 78 ГПК сумата от 1 000 лв. /хиляда лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: