О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4959

София, 31.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като разгледа докладваното от съдия А. Ц. гражданско дело № 275 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. М. срещу решение № 1065/23г. на САС. Поддържа се искане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 от ГПК.

За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:

Ищецът е предявил иск по чл. 135 ЗЗД срещу П. А. и „Елбул-2000“ЕООД. Твърди, че с първия ответник е бил сключил през 2004г. договор за покупко - продажба на недвижим имот, а именно ап.8 в[жк], но тъй като продавачът не бил собственик на имота, то през 2005г. е предявил иск за разваляне на договора, съединен с иск за връщане на платеното и обезщетение за вреди. С влязло в сила решение през 2007г. договорът бил развален и продавачът П. А. бил осъден да плати обезщетение за вреди и за връщане на платената цена. На 03.10.2005г. П. А. заедно със съпругата си продават апартамент в [населено място], р.“Л.“, [улица] на втория ответник по делото „Елбул- 2000“ЕООД. Иска обявяване на относителна недействителност на сделката за 1/2ид. ч.. Според ищеца вторият ответник е знаел за увреждането, тъй като е имало вписана искова молба през 2004г. и през 2005г., както и образувано досъдебно производство срещу първия ответник. Ищецът е оспорил плащането на цената по увреждащата сделка.

В срока за отговор вторият ответник е възразил, че не е знаел за увреждането и е направил възражение за изтекла погасителна давност, като за начало на давността посочва датата на сключване на увреждащата сделка. Вписваните исковите молби срещу П. А. през 2004г. за нищожност на завещание и през 2005г. за разваляне на договор за покупко - продажба касаели друг имот, а именно ап.8 в[жк].

В хода на първоинстанционното производство ищецът е предявил инцидентен установителен иск, че дружеството ответник не е станало собственик на процесния апартамент в кв.Л., тъй като неговият праводател П. А. не е бил собственик на имота, доколкото е придобил имота по нищожна сделка, тъй като продавачът по тази предходна сделка И. М. е бил представляван от пълномощник без представителна власт.

С допълнителна молба ищецът е заявил и становище, че увреждащата сделка между П. А. и „Елбул-2000“ЕООД не е била възмездна, а е била безвъзмездна (претендира относителна симулация), поради което не е необходимо ответникът да е знаел за увреждането.

Инцидентният установителен иск е отделен в друго производство, като делото е приключило с влязло в сила определение за прекратяване, тъй като ищецът не бил процесуално легитимиран да оспорва липсата на представителна власт.

По първоначално предявения иск по чл. 135 от ЗЗД СГС е приел, че вземанията на ищеца срещу П. А. са възникнали през 2007г., когато е влязло в сила съдебното решение за разваляне на покупко - продажбата на имота в[жк]и П. А. е бил осъден да плати връщане на цената и обезщетение. Поради това увреждащата сделка от 2005г. е предхождала възникването на вземанията на ищеца към първия ответник, поради което ищецът следвало да докаже, че процесната сделка от 2005г. е била предназначена да увреди ищеца съгласно чл. 135, ал.3 от ЗЗД. Според СГС не е бил доказан субективният момент на увреждането спрямо втория ответник. Освен това по отношение на иска по чл. 135 ЗЗД била изтекла погасителната давност от момента на възникване на вземането - през 2007г., тъй като то следвало увреждащата сделка (настоящата искова молба била предявена чак през 2015г.). СГС е отхвърлил иска по две причини - липса на субективен елемент по чл. 135, ал.3 от ЗЗД и изтекла давност.

Във въззивната жалба на ищеца са изложени доводи, че първоинстанционният съд не бил допуснал относими и допустими доказателства за установяване на знанието за увреждане на втория ответник. Според ищеца, „Елбул 200“ЕООД е знаел за увреждането, тъй като първият ответник по това време е имал множество дела срещу себе си за евикция, и освен това първият собственик на имота (трето лице за делото) е бил оспорил сделката с приобретател П. А. и е имало вписана искова молба и срещу търговското дружество още през 2005г.. Освен това през 2005г. между ответниците са били сключени още три нотариални сделки. Направено е и възражение, че погасителната давност за иска по чл. 135 ЗЗД е започнала да тече след приключване на делото за нищожност на първоначалната покупко - продажба, по която П. А. е бил купувач, тъй като следвало да се стабилизира въпроса за собствеността.

ВС е приел, че предявеният иск е по чл. 135, ал.1 ЗЗД, увреждащата сделка не била относително симулативна, тъй като не било доказано да е сключен договор за дарение между първия и втория ответник. Доколкото не бил предявен иск за разкриване на абсолютна симулация, увреждащата сделка била действителна. ВС е приел за установено, че управителят на дружеството е сключил сделката, за да увреди кредитора ищец, тъй като не е доказано плащане по сделката, поради което предявеният иск би бил основателен, но е погасен по давност. ВС е отхвърлил иска само и единствено заради изтекла погасителна давност.

В касационната жалба ищецът излага съображения, че ищецът е предявил и иск за нищожност на договора поради привидност, но първоинстанционният съд е отказал да го разгледа, освен това ВС бил длъжен да квалифицира иска като иск за нищожност на сделката и да се произнесе по този иск, ВС не бил допуснал доказателства за установяване на правилната квалификация на иска. Оспорванията следва да се квалифицират като възражения за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 и по ал.2 от ГПК. Формулирани са следните въпроси: длъжен ли е съдът да се произнесе по исканията на страните, прилага ли се погасителната давност за потестативните права, има ли право купувачът по увреждащата сделка да прави възражение за изтекла давност, каква е последицата, когато длъжникът на кредитора не е направил възражение за погасителна давност спрямо увреждащата сделка. С касационната жалба се претендира нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Въз основа на изложеното, ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не е обуславящ. Той е поставен във връзка с твърденията на касатора, че предявеният иск е бил за прогласяване на абсолютна симулация, че съдът не се е бил произнесъл по възражението за относителна симулация, както и че съдът не се бил произнесъл по инцидентния установителен иск за нищожност. Този първи въпрос не е обуславящ, тъй като ищецът не е предявил иск за нищожност на сделката поради абсолютна симулация. Такива твърдения липсват в исковата молба, както и във всички допълнителни молби, писмени защити, и писмени и устни становища по делото. Ищецът единствено е направил възражение за относителна симулация на сделката, защото е твърдял в допълнителна писмена молба, че не е сключена възмездна, а е сключена безвъзмездна увреждаща сделка, доколкото не е извършено плащане, поради което не било необходимо да се доказва знание у втория ответник за увреждането. По това възражение обаче ВС се е произнесъл като е развил мотиви, че не е доказан договор за дарение. Освен това инцидентния отрицателен установителен иск е разгледан от съда в друго преюдициално производство, и макар да е приключило това преюдициално дело с влязло в сила прекратително определение, правото на защита на ищеца не е било нарушено. Също така ВС не е приел, че увреждащата сделка е нищожна поради абсолютна симулация, защото когато увреждащата сделка е нищожна, то искът по чл. 135 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен, доколкото няма сключен действителен договор. Напротив, ВС е приел, че увреждащата сделка е действителен договор, както и че вторият ответник е знаел за увреждането, и че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, но ВС го е отхвърлил само и единствено поради изтекла погасителна давност.

По вторият въпрос дали се погасяват с погасителна давност правата по чл. 135 от ЗЗД има трайно формирана практика на ВКС, че погасителна давност за иска по чл. 135 ЗЗД тече от увреждащата сделка. Тази давност не зависи от безспорното установяване на вземането. В този смисъл са решение 147/16г. на ІІІ ГО, решение №7/12г. на ІІІ ГО, решение №12/14г. на ІІІ ГО, решение 311/2010г. на ІV ГО, решение 342/10г. на ІІІ ГО. Тази практика е цитирана още от първоинстанционния съд и е съобразена от първоинстанционния и от въззивния съд. Тя се споделя и от настоящия състав на ВКС. Същевременно липсват основания за изменението и по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, а тези причини за изменението са приемане на нов закон или изменение на обществените отношения съгласно т. р. 1/10г. на ОСГТК.

Относно третия и четвъртия въпрос, касаещи възможността да се прави възражение за изтекла давност само от единия задължително необходим другар по чл. 135 от ЗЗД, отговорът се съдържа в нормата на чл. 216, ал.2 ГПК - направеното възражение за изтекла погасителна давност има действие и за другия необходим другар. Нормата е ясна, по нея има постановена трайна практика на ВКС (мотиви към т.6 на т. р.№1/13г. на ОСГТК, решение №68/14г. на ІІІ ГО), поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по трети и четвърти, поставени въпроси.

В обобщение, липсват основания за допускане на касационно обжалване. ВС се е произнесъл по предявения иск, доколкото обстоятелствената част и петитумът на исковата молба категорично определят предявения иск по чл. 135 от ЗЗД. Не се установяват противоречия в мотивите на въззивното решение, несъответствия с правилата на формалната и правна логика, които да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение. ВС е разгледал всички относими възражения и доводи на ищеца, включително и възражението за относителна симулация на увреждащата сделка. Съдът не е нарушил правото на защита на ищеца, доколкото съобразно закона е отделен и разгледан преюдициалният отрицателен установителен иск. Първият формулиран въпрос в изложението не е обуславящ и не удовлетворява общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 от ГПК, а по останалите въпроси ВС се е съобразил с трайната практика на ВКС. Липсват изменения в обществените отношения и в законодателството, които да обусловят изменение на съдебната практика по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК.

Съгласно изхода на спора в полза на втория ответник следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 5956,92лв. съгласно своевременно направено искане с отговора на касационната жалба, разноските представляват платен адвокатски хонорар, и са доказани с представен договор за правна помощ и извлечение от банкова сметка.

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1065/23г. на САС.

ОСЪЖДА ищеца В. М. М. да плати на ответника „Елбул- 2000“ЕООД 5956,92лв. разноски за настоящата инстанция.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: