Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 277 339/28.03.2022 година, подадена по пощата на 25.03.2022 година, от В. М. В., срещу решение № 260 557/15.02.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 181/2020 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 81 643/04.05.2020 година на Софийския районен съд, І-во гражданско отделение, 26-ти състав, постановено по гр. д. № 25 794/2018 година с което В. М. В. е осъдена, на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на Г. Б. С. сумата от 18 873.21 лева, представляваща половината от дължимите погасителни вноски за периода от 09.11.2014 година до 23.03.2018 година по договор за кредит от 01.08.2007 година, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД [населено място], от една страна, и Г. Б. С., от друга страна, като кредитополучател и В. М. В. като солидарен длъжник.

В подадената от В. М. В. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Г. Б. С. срещу В. М. В. иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. М. В. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Г. Б. С. е подал отговор с вх. № 287 059/20.05.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 260 557/15.02.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 181/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

В. М. В. е била уведомена за обжалваното решение на 25.02.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 277 339/28.03.2022 година, като е подадена по пощата на 25.03.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че между страните било безспорно, че същите са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 29.07.2000 година, бил прекратен с решение по чл. 50 от СК, постановено по гр. д. № 34 555/10.11.2014 година по описа на Софийския районен съд, влязло в законна сила на 10.11.2014 година. Със сключеното споразумение не били уредени имуществените отношения между страните. От представения по делото договор за кредит за покупка на недвижим имот от 24.02.2005 година се установявало, че „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] била отпуснала на Г. Б. С. и В. М. В. кредит за покупка на жилище-апартамент № 4, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 3, в размер на 80 970.00 лева, със срок на издължаване от 240 месеца. С договор за ипотечен кредит от 01.08.2007 година, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] от една страна и Г. Б. С. от друга като кредитополучател, банката била отпуснала ипотечен кредит в размер на 185 887.00 лева, със срок на издължаване от 300 месеца. Посочено било че кредитът се усвоява по следния начин: сумата в размер на 94 857.00 лева се превеждала по сметка на продавача на недвижим имот, а остатъкът от 91 030.00 лева щял да бъде преведен за погасяване на задълженията по банковия кредит от 2005 година. Не било спорно, че средствата по кредита в размер на 94 857.00 лева били използвани за закупуване от съпрузите на УПИ Х-509, с площ от 334.00 м2, в кв. 29 по плана на [населено място], заедно с построената в него до степен „груб строеж“ двуетажна масивна жилищна сграда. Съгласно чл. 11 от договора за кредит В. М. В. в качеството й на съпруга на кредитополучателя била поела задължение по договора като солидарен длъжник и в това си качество била подписала същия.

Към договора били сключени две допълнителни споразумения-от 03.07.2015 година и от 06.04.2016 година, в които В. не била участвала. С първото споразумение бил променен договорения лихвен процент, като било посочено, че към датата на сключване на споразумението остатъкът от дълга бил в размер на 162 797.66 лева редовен дълг и 1062.52 лева текущо начислена редовна лихва, а с второто споразумение се освобождавало предоставеното обезпечение върху УПИ Х-509, с площ от 334.00 м2, в кв. 29 по плана на [населено място], заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда. Във въззивното производство били приети доказателства, от които се установявал начина на изразходване на средствата по договора за кредит от 2007 година, както следвало: сумата от 94 857.00 лева била преведена по сметка на лицата-продавачи за закупуване на имота в [населено място] (обстоятелство, което не било спорно между страните); сумата от 77 195.00 лева била преведена за цялостно погасяване на отпуснатия банков кредит от 2005 година (което не било спорно, а и се установявало от представената справка за движение по банковата сметка на С.); сумата от 3885.00 лева била изразходвана от С. за заплащане на нотариални такси по придобиване на имотите в [населено място], за учредяването на договорни ипотеки върху този имот и върху жилището в [населено място], както и за заплащане на банкови такси за погасяване на задълженията по договора за кредит от 2005 година. За установяване на извършените плащания за сумата от 3885.00 лева били представени съответните разходни документи. Г. Б. С. бил посочил в уточнителната си молба пред Софийски градски съд, че остатъкът от кредита от 2007 година в размер на 10 000.00 лева бил изразходван за строителни и ремонтни дейности по двуетажната масивна жилищна сграда в [населено място]. Страните по делото били сключили на 30.07.2013 година брачен договор, с който били уредили всички имуществени отношения, с изключение на следния имот, придобит по време на брака в режим на СИО апартамент № 4, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 3, който останал в режима, в който бил придобит. С договора съпругът Г. Б. С. бил придобил в собственост безвъзмездно по дарение от страна на В. М. В. нейната идеална част и бил станал изключителен собственик на целия придобит по време на брака на името на двамата съпрузи недвижим имот, представляващ УПИ Х-509, с площ от 334.00 м2, в кв. 29 по плана на [населено място], заедно с построената в него двуетажна еднофамилна масивна жилищна сграда със застроена площ от 71.33 м2. Съпругата В. М. В. била придобила собствеността безвъзмездно по дарение от страна на Г. Б. С. и била станала изключителен собственик на придобития по време на брака недвижим имот, лична собственост на Г. Б. С., представляващ 1/2 идеална част от апартамент № 115, намиращ се в [населено място], ж. к. В. 2“, [жилищен адрес]. Другата 1/2 идеална част от имота в [населено място] била еднолична собственост на съпругата В. М. В. по договор за дарение на недвижим имот от 2003 година.

Съгласно чл. 13 от брачния договор страните постигнали съгласие, че всеки от съпрузите отговарял за поетите от него задължения по време на брака и след прекратяването му. С договор за запазване и учредяване на вещно право на ползване и за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот от 09.11.2015 година, обективиран в нотариален акт № 54, том ІV, рег. № 4425, дело № 472/2015 година на Х. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 628 в регистъра на Нотариалната камара, В. запазила за себе си и учредила в полза на дъщеря си П. Г. С. за срок до навършване на пълнолетие на детето безвъзмездно вещно право на ползване върху собствената си 1/2 идеална част от следния недвижим имот: апартамент № 4, намиращ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 3 като продала на Г. Б. С. собствената си 1/2 идеална част от имота за продажна цена в размер на 12 000.00 лева. От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза се установявало, че задълженията по банковия кредит от 2007 година били погасявани единствено от С. в исковия период, като от 09.12.2014 година до 26.03.2018 година общо заплатените от него суми по кредита били в размер на 123 181.93 лева. Към 03.07.2015 година остатъкът от дълга по договора за кредит бил в размер на 162 797.66 лева редовен дълг и 1062.52 лева текущо начислена редовна лихва, а в периода от 09.12.2014 година до 09.07.2015 година С. бил заплатил като погасителни вноски по договора сумата от общо 13 104.84 лева.

Въз основа на така приетата от него фактическа обстановка съставът на Софийски градски съд е приел, че установената в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници била оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължал всичко и можел да се освободи от отговорност само ако общото задължение било изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполагало, че те дължат по равно. Същото важало и за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2, съответно чл. 36, ал. 2 от СК (съответно чл. 25, ал. 2 отСК отм. ), когато единият от тях поемел задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото било, че се предполагало, че длъжниците са се били облагодетелствали в равна степен, т. е. в тежест на този, който твърдял, че отговаря за по-малка част от задължението, било да докаже, че бил получил по-малка част или че някаква част била облагодетелствала в по-голяма степен другия. Когато солидарните длъжници били съпрузи, дори само един от тях да бил получил заема, той трябвало да заяви за какво е разходвана сумата-в случая С. бил посочил, че средствата по отпуснатия кредит по процесния договор са били използвани за семейни нужди, които са конкретизирани-закупуване на недвижими имоти в [населено място] и в [населено място], за ремонт на придобитата в груб строеж къща в [населено място] и за заплащане на нотариални такси по прехвърлителната сделка от 2007 година. В тежест на оспорващия съпруг било да докаже, че твърдените разходи не са били извършени или че удовлетворената нужда не е била семейна. Ако получилият заема не бил заявил за какво бил изразходвана сумата, следвало да се приеме, че тя била у него и във вътрешните отношение съпрузите не дължали по равно.

Ако оспорващият съпруг не докажел неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е била семейна, следвало да се приеме, че сумата е била изразходвана и то за семейни нужди. В този случай той дължал приспадащата му се част от това, което било платено за погасяване на дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Под „нужди на семейството“ по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се разбирали общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно били за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи (включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството), задоволяването на които произтичало от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Считало се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака (включително и закупуването на недвижими имоти) с посочената цел било за нуждите на семейството. Когато едно парично задължение било поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниквала по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Съгласно установената съдебна практика при поемане на солидарно задължение, доколкото се предполагало че длъжниците се облагодетелстват в равна степен, те следвало и в равна степен да участват в задълженията. При съществуването на брачното правоотношение разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемали от двамата съпрузи и не се поставял въпросът кой от съпрузите бил страна по сделката, която била породила задължението, поето за такива нужди, нито кой от съпрузите бил предоставил средства за неговото изпълнение. Този извод следвал от разпоредбата на чл. 17 от СК, която изисквала съпрузите с общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата. Когато един от солидарните длъжници-бивш съпруг, удовлетворял кредитора след прекратяване на брака, той придобивал регресно право срещу другия съпруг (дори и последният да не бил страна по договора, като солидарността произтичала от закона), за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Такова регресно право възниквало и ако изплащането от страна на единия от съпрузите на солидарно възникналия дълг (изцяло или частично), било станало по време на брака, но с негови лични средства и при категорично оборена презумпция за съвместен принос в момента на плащането-както било в хипотезата на настъпила фактическа раздяла, доколкото последната било обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризирало с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях. Съгласно чл. 127, ал. 2 от ЗЗД солидарният длъжник дължал припадащата му се част от това, което било платено за погасяване на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването му, без значение дали дългът бил погасен чрез плащане, или чрез поемане на ново задължение от погасилия дълга.

Ако погасилият дълга бил поел ново задължение, той не можел да претендира повече от съдлъжниците си, нито те можели да възразяват за ограничаване на отговорността си, ако отговаряли за изпадане в забава или не са били готови да изпълнят задължението точно. В настоящия случай било установено, че страните по делото са бивши съпрузи, като по време на брака били придобили недвижими имоти-жилище в [населено място], УПИ и къща в [населено място], като средствата за закупуването им са били с източник договори за банков кредит. Не било спорно, че сключеният на 24.02.2005 година договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, по който бившите съпрузи са страна в качеството им на солидарни длъжници, бил за задоволяване на нуждите на семейството-предоставената по него сума е била разходвана за закупуването на семейното жилище в [населено място],[жк]. Когато през време на брака единият съпруг бил поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговаряли солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството, то новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи, също било поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи задължения), т. е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговаряли солидарно и за него. В случая се установявало, че с договор за ипотечен кредит от 01.08.2007 година, по който Г. Б. С. бил кредитополучател, на него бил предоставен ипотечен кредит в размер на 185 887.00 лева, с част от който-сума в размер на 77 195.00 лева, било погасено изцяло задължението по банковия кредит от 2005 година. С друга част от кредита (в размер на 94 857.00 лева) бил придобит от двамата съпрузи недвижим имот-УПИ и двуетажна къща в груб строеж в [населено място]. В. М. В. била релевирала възражения, че по отношение на тази част от кредита задължението не е било поето за нужди на семейството, но не била ангажирала никакви доказателства за установяване на същото. Затова се налагал извод, че презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК не била оборена и по отношение на сумата от 94 857.00 лева. Извод за обратното не можел да се направи от представения брачен договор, по силата на който Г. Б. С. бил станал изключителен собственик на имота в [населено място]. Това било така, тъй като страните не били преуредили имуществените си отношение във връзка с поетите по време на брака задължения по начин, различен от законоустановения. Клаузата на чл. 13 от брачния договор не била неясна и не било необходимо същата да бъде тълкувана по правилата на чл. 20 от ЗЗД. По силата на същата съпрузите били постигнали съгласие, че всеки един от тях ще продължи да отговаря за поетите от него задължения по време на брака и след прекратяването му, което било в съответствие с презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК. Липсвала уговорка между страните относно участието им в разходите и задълженията след прекратяване на брака, по силата на която единият от съпрузите да бил освободен от солидарното си задължение по процесния договор за кредит от 2007 година, съответно липсвала уговорка, по силата на която страните да били постигнали съгласие, че неучаствалият като кредитополучател съпруг не носи отговорност за погасяване на задълженията по договора за кредит. Не можело да се направи извод, че получените средства не били изразходвани за нужди на семейството и поради установеното разпореждане с имотите в [населено място], извършено с брачния договор, по силата на което С. бил станал изключителен собственик на същите. Преценката за това дали задълженията са поети за нужди на семейството по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се правела към момента на поемане на задължението и разпорежданията с части от имота, включително и между съпрузите при условията на чл. 38 и следващите от СК, не променяли правата на страните, които те били имали в съсобствеността към момента на неговото придобиване. Прекратяването на имуществената общност по реда на чл. 27, ал. 3 от СК със сключения брачен договор по отношение на имотите в [населено място] било довело до промяна на отношенията между страните (между съпрузите) но не се било отразило на отношенията им с кредитора, т. е. не можело да се приеме, че промяната в правата на собственост между страните била довела и до промяна във вътрешните отношения между солидарните длъжници. По делото било установено, че с останалата част от сумата по договора за кредит от 01.08.2007 година са били заплатени нотариалните такси и таксите за вписване при сключване на договора за покупка на имотите в [населено място], поради което В. М. В. била солидарно отговорна и за тази част от дълга.

Релевираното оспорване по отношение на сумата от 10 000.00 лева било мотивирано единствено с твърдението, че С. не бил уточнил какви са били ремонтните дейности, от кого са били извършени и не бил представил документи за това. Не било наведено възражение, че в къщата в [населено място] не са били извършвани ремонтни дейности, а и това било установимо и с оглед обстоятелството, че същата била придобита в груб строеж и впоследствие не било спорно, че са били извършени довършителни работи по нея. Освен това не било налице изрично оспорване на твърдението, че Г. Б. С. бил заплатил част от тези ремонтни дейности именно с получената по договора за кредит от 2007 година сума в размер на 10 000.00 лева. Без значение било фактически кое лице било извършило строителните дейности (лично С. или лица, на които той бил възложил тези дейности) при липса на оспорване, че сумата е била разходвана с тази цел-за закупуване на материали и за труд. По тези съображения и предвид обстоятелството, че кредитът от 2007 година бил отпуснат за рефинансиране на задълженията на страните по договора от 2005 година и че с получените средства били закупени недвижими имоти по време на брака в режим на СИО към момента на придобиването им, както и че част от сумата била изразходвана за ремонт на един от тези имоти, следвало да се приеме, че кредитът бил отпуснат за нужди на семейството. Презумпцията по чл. 32, ал. 2 от СК не била оборена и страните по делото отговаряли солидарно за поетото с договора от 2007 година задължение. Без значение за отговорността на В. М. В. било обстоятелството, че двете допълнителни споразумения към договора за кредит не били подписани от нея, тъй като солидарната й отговорност наред с кредитополучателя произтичала от разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК с оглед целта, за която бил отпуснат кредита. Съгласно чл. 127, ал. 1 от ЗЗД доколкото не следвало друго от отношенията между солидарните длъжници, това което било платено на кредитора, трябвало да се понесе от тях по равно. Законът предвиждал оборима презумпция за равно поемане на дълга от солидарните длъжници. Посоченото в чл. 127, ал. 1 от ЗЗД „друго“ можело, на първо място да бъде уговорка между самите солидарни съдлъжници за неравенство в разпределението на платения на кредитора солидарен дълг. На следващо място, това „друго“ можело да следва и от липсата на еднаквост в интереса на длъжниците, защото някой от тях се бил възползвал от целия или повече от половината от общия дълг, при което следвало да понесе такава част от последния, от която възползвайки се, се бил обогатил за сметка на другите.

В случая по делото нямало данни да била налице уговорка между страните за нарушаване на равенството или да било налице неравенство в интереса на длъжниците, тъй като дългът бил поет за задоволяване на общите нужди на семейството. Такъв извод не можел да се направи въз основа на приетата по делото имейл кореспонденция между В. М. В. и адвокат Р., за която не било спорно, че е била пълномощник на страните при сключване на брачния договор. В същата кореспонденция се съдържали данни за водени между страните преговори за преуреждане на вътрешните им отношения по повод процесния договор за кредит и конкретно за пълно освобождаване на В. М. В. от задължения по този кредит. Наличието на постигнато съгласие относно конкретните уговорки и условия обаче не било установено по делото. Постигането на уговорка между солидарните длъжници след поемане на дълга за освобождаване на един от тях от солидарното задължение във вътрешните им отношения следвало да бъде обективирано в писмена форма (форма за доказване), доколкото свидетелски показания за тези обстоятелства били недопустими по аргумент от разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Противно на твърдението на В. М. В. сключеният договор за запазване и учредяване на вещно право на ползване и за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот от 09.11.2015 година не съдържал такива уговорки, нито от него можело да се направи извод, че договорът бил сключен в изпълнение на други уговорки между страните във връзка с погасяването на процесния договор за кредит. При липсата на доказателства за противното и оглед прекратяване на брака между страните, платеното от Г. Б. С. съгласно чл. 127, ал. 2 от ЗЗД следвало да се понесе от тях по равно-презумпцията за равенство в дяловете не била опровергана. В този смисъл и доколкото Г. Б. С. имал право да претендира от В. М. В. сумата, която надвишавала припадащата му се част от дълга, то законосъобразно първоинстанционният съд бил приел, че релевираната претенция се явявала основателна за целия претендиран размер.

При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Софийски градски съд отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд.

Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая такива обстоятелства не са налице. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите. В. М. В. твърди, че производството е недопустимо тъй като съдилищата се били произнесли по нередовна искова молба, в която не било конкретизирано как точно е формирано самото вземане-с конкретно посочване на периода, размера и падежа на всяка платена на кредитора вноска. Това се налагало тъй като по отношение на плащането на всяка вноска във вътрешните отношения между длъжниците можело да намери приложение разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ГПК, но само тогава когато платилият в повече длъжник докаже, че е платил в действителност изискуеми задължения. Г. Б. С. черпел правата си от вноски, значително надхвърлящи размера на средномесечните такива за периода. Недопустимо било направеното от нето искане за заплащане на платени вноски за един бъдещ период, тъй като при банковите кредити с променлив лихвен процент било невъзможно да се изчисли останалата неиздължена част от общото задължение до края на периода-решение № 191/23.02.2018 година, постановено по гр. д. № 3907/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с това следва да бъде посочено, че цитираното решение на ВКС не съдържа изрично произнасяне, че не солидарния длъжник не може да претендира съответната част от платени, преди настъпване на падежа им, вноски по банковия кредит от останалите съдлъжници. Такава забрана не би отчитала обстоятелството, че ако кредиторът е приел плащането, то задължението на солидарните длъжници, за тези вноски е погасено, независимо от това, че падежът им не е бил настъпил и те още не са били изискуеми. В този случай вноските са платими от длъжника, със съгласието на кредитора, като последният обаче не може да претендира изпълнението им-нито доброволно, нито по реда на държавната принуда. Посоченото в цитираното решение на ВКС за невъзможността да се изчисли останалата неиздължена част от договора за кредит се отнася до въпроса дали превишаването на частта на платилия солидарен длъжник трябва да се определя с оглед на конкретно платените вноска или вноски или с оглед на размера на целия дълг, какъвто спор в настоящето производство не е повдиган, а дори и да беше същият се отнася не до допустимостта на иска, а до основателността на претенцията. Същевременно в исковата молба се съдържат достатъчно данни за определяне на размера на претенцията на Г. Б. С.-посочени са датите на всяко едно от него плащане по договора за кредит и неговия размер, а също така и общото задължение по договора за кредит към момента на прекратяване на брака между страните. Наред с това, в обстоятелствената част, се съдържат твърдения за вътрешните отношения между съдлъжниците, във връзка с това каква част от кредита се дължи от всеки от тях по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД.Зне е налице твърдяната от В. М. В. нередовност на исковата молба, като впоследствие след дадени от съда указания Г. Б. С. е уточнил и за какви точно нужди са изразходвани сумите по кредита.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. М. В. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за приложението на чл. 20 от ЗЗД е по конкретно за това при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, длъжен ли е съдът да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 от ЗЗД критерии; за това възможно ли е приемането на офертата с конклудентни действия; за това с какви доказателства е допустимо да бъде доказано наличието на друга уговорка по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД; за това допустими ли са свидетелски показания за доказване на смисъла на постигнатите договорености между страните при договори на стойност над 5000.00 лева; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения на страните и за това при предявен иск по чл. 127, ал. 2 от ЗЗД длъжен ли е ищецът да докаже изискуемостта на платените от него задължения към удовлетворения кредитор.

Последният от поставените въпроси е свързан с посоченото по-горе твърдение на В. М. В., че по реда на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД не могат да бъдат претендирани части, надвишаващи частта на платилия задължението длъжник, ако плащането е било извършено преди настъпването на падежа и изискуемостта на задължението. Както се посочи това твърдение не може да бъде отнесено към допустимостта на предявения иск по чл. 127, ал. 2 от ГПК, а към неговата основателност. За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по конкретен правен въпрос, то същият трябва да е бил включен в предмета на спора, да е бил обсъждан от въззивния съд и да е обусловил правните му изводи при постановяване на решението-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. В случая, тъй като се касае до въпрос за основателността на иска, съдът не е длъжен да следи служебно за него, а това може да стане само при направено възражение от заинтересованата от това страна. От данните по делото е видно, че такова възражение не е било повдигнато пред въззивният съд, поради което той не е разглеждал този въпрос и той не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Предвид на това този въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Вторият и третия от поставените в изложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. М. В. въпроси също не обосновават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл по принцип възможността предложение за сключване на сделка да бъде прието с конклудентни действия, като обаче е отчел, че с установяването на такова приемане, може да се доказва сделка, по отношение на която не е предвидена специална форма за доказване или за действителност. В конкретния случай въззивният съд е разгледал твърдението на В. М. В., че договорътобективиран в нотариален акт № 54, том ІV, рег. № 4425, дело № 472/2015 година на Х. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 628 в регистъра на Нотариалната камара е сключен въз основа на споразумение между нея и Г. Б. С., въз основа на което тя е освободена от заплащане на съответната част от кредита във вътрешните отношения между съдлъжниците, като е приел, че няма доказателства в тази насока. Наред с това е приел, че по отношение на твърдяното от касаторката споразумение законът е предвидил писмена форма като изискване за доказване, поради което сами по себе си конклудентните действия не са достатъчни за доказването му. Третият въпрос е поставен твърде общо, доколкото начинът на доказване и доказателствените средства, чрез които доказването на друга уговорка по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД може да бъде извършено се определят с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В настоящето производство въззивният съд е разгледал твърденията на В., въз основа на които тя твърди, че не дължи сумата, а именно текста от брачния договор, това че имотите, за които е използван кредита били станали изключителна собственост на С. и сключеното между тях споразумение във връзка с апартамента в [населено място], като е приел същите за недоказани. Формулирания във връзка с това доказване въпрос е поставен без да бъде направена връзка с конкретното производство, поради това той, а и другия посочен по-горе не могат да служат като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Това се отнася и до въпроса за това допустими ли са свидетелски показания за доказване на смисъла на постигнатите договорености между страните при договори на стойност над 5000.00 лева, доколкото за допускането на такива свидетели е необходимо по делото да установени основните елементи на предмета на договора, което в случая не е било налице. Свидетелите са поискани за установяване на съпътстващо договора, обективиран в нотариален акт № 54, том ІV, рег. № 4425, дело № 472/2015 година на Х. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 628 в регистъра на Нотариалната камара, споразумение между страните, което обаче не може да бъде извлечено от съдържанието на нотариалния акт. По този начин свидетелите ще трябва да установяват самото споразумение, като предпоставка за сключването на договора по нотариалния акт, което е различно от установяване по съдържащата се в отделните клаузи на договора воля на страните по него.

Първият от поставените в изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК на В. М. В. въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал твърдението на касаторката, че не дължи заплащане на търсената от нея сума, тъй като е освободена от задължението по силата на чл. 13 от сключения между нея и С. брачен договор. При произнасяне по това твърдения въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата и се е произнесъл относно съдържащата се в нея воля на страните, макар и да бил посочил, че тя е ясна и не трябва да бъде тълкувана по правилата на чл. 20 от ЗЗД. Всъщност, произнасяйки се по възражението на В. срещу иска, въззивният съд на практика е извършил такова тълкуване. Наред с това при постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е съобразил установеното си от закона и доразвито от съдебната практика задължение да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните в производството, така както същите са въведени в предмета на производството, поради което не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставения във връзка с това въпрос.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 557/15.02.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 181/2020 година по подадената против него от „В. М. В., касационна жалба с вх. № 277 339/28.03.2022 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 557/15.02.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 181/2020 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.