Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби „Електроразпределение Север“ АД и „У. С“ ООД против решение № 7/07.01.2022 г. по в. т.д. № 579/2021 г. на Апелативен съд Варна, с което е отменено решение № 260117 от 10.06.2021 г. по т. д. № 322/17 г. на Окръжен съд Варна и „Електроразпределение Север“ АД е осъдено на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да изпълни задължението си по чл. 1, ал. 1 от договор при общи условия за достъп до електроразпределителната мрежа на „Енерго-П. М“ АД № ПД-Д13-224-10.10.2013 г., като осигури достъп и системни услуги на „У. С“ ООД до собствената си електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 МW на ВяЕц [населено място], както и е потвърдено решението на Окръжен съд Варна в частта за отхвърляне на иска с правно основание чл. 82, вр. с чл. 79, ал. 2 ЗЗД за осъждане на „Електроразпределение Север“ АД да заплати на „У. С“ ООД сума в размер на 276 747, 55 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, изчислени като разлика между стойността на отдадената и произведена електрическа енергия от вятърна електрическа централа, находяща се в [населено място], при номинална мощност 2 МW за периода 16.03.2014 г. до 28.02.2017 г., и тази, която би се отдала при работа при мощност от 3 МW, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението.

Касаторът и ищец по делото, „У. С“ ООД атакува въззивното решение в частта, с която искът по чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен. Поддържа, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствени правила и следва да бъде отменено. Претендира направените пред всички инстанции разноски и прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи правни въпроси, за които поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда. Те са поставени във връзка със задълженията на въззивния съд да изложи мотиви като в тях обсъди всички релевантни за спора възражения и доводи на страните, както и да посочи конкретно върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по жалбата и по делото „Електроразпределение Север“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

Ответникът по жалбата и трето лице помагач на ответника по делото „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

Ответникът по жалбата и трето лице помагач на ответника по делото НЕК не ангажира отговор.

Касаторът и ответник по исковете „Електроразпределение Север“ АД атакува въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260117 от 10.06.2021 г. по т. д. № 322/17 г. на Окръжен съд Варна и електроразпределителното дружество е осъдено на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да изпълни реално свои задължения по договор № ПД-Д13-224-10.10.2013 г. В касационната жалба излага твърдения, че постановеното въззивно осъдително решение в обжалваната част е неправилно поради постановяването му в разрез с материалния закон и събраните в хода на производството доказателства, както и поради неговата необоснованост. Твърди, че съдът не е извършил тълкуване на договорните разпоредби в тяхната последователност и взаимовръзка и не е изследвал съгласно чл. 20 ЗЗД действителната воля на страните, обективирана в отделните анекси и договори, което е обусловило и неправилните му изводи за отпадане на задължението на производителя „У. С“ да преоборудва килия „Конаре“ и съответно отпадане на ограничението на генерираната мощност до 6 MW за трите ветрогенератора в парка. Счита, че процесните анекси № 1 - № 3 не са прекратили своето действие и продължават да уреждат отношенията между страните, а именно: до изпълнение на задължението за проектиране и оборудване на килия „Конаре“ общо отдаваната мощност за всички генератори, присъединени към модул „изход“ на ГРУ, възлиза на 6 МW, поради което следва да се приеме, че максимално допустимата генерирана мощност за всички генератори, присъединени към модул „изход“ на ГРУ, е 6 МW, а не 9 MW. Счита, че от фактическа страна е установено ограничението на генерираната мощност да е следствие от поставено от НЕК ограничение в релейната защита, което не може да бъде вменено във вина на „Електроразпределение Север“ АД. Сочи, че въззивното решение е необосновано, а анализът на доказателствата - избирателен и непълен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ответникът по исковете са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/„Може ли съдът да постанови решение в противоречие с уговореното между страните по сключен между тях договор?“; 2/„Изискуемостта на задължението по договор предпоставка ли е за уважаване на иска за реално изпълнение на същия по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и елемент ли е от фактическия състав на нормата?“; 3/„Виновно неизпълнение на договорно задължение на длъжника предпоставка ли е за уважаване на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на договор и елемент ли е от фактическия състав на нормата?“; 4/„Изправното поведение на кредитора по договор предпоставка ли е за уважаване на предявения от него иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на договорно задължение на длъжника и елемент ли е от фактическия състав на нормата?“. Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по жалбата и ищец по делото, „У. С“ ООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 30.04.2009 г. между ищцовото дружество, като производител на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник, и електроразпределителното дружество /ЕРП/, тогава с наименование „Е.О.Н Б. М“ АД, е сключен договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия, по силата на който ЕРП е поело задължение да присъедини към собствената си електроразпределителна мрежа вятърна електрическа централа, собственост на производителя, с номинална мощност 3 000 киловата, която следва да се изгради в поземлен имот в [населено място]. Задълженията на страните по договора за присъединяване са изпълнени. Не е спорно, че ВяЕЦ, собственост на „У. С“ ООД, е част от ветрогенераторен парк от три ВяЕЦ, всички присъединени към модул „изход“ в ГРУ „Крис“ в ПИ № 001058 към ВЕЛ „Конаре“. След присъединяването на централата между страните по делото на 12.11.2010 г. е сключено споразумение - анекс № 1 към договора за присъединяване, с което е договорена максимално допустима генерирана мощност от 5 MW за всички ветрогенератори, присъдени към посочения изход. В т. 2 от анекс № 3 страните са уговорили като условие за увеличение на максимално допустимата генерирана мощност до инсталираната мощност от 9 MW за трите централи - реконструкция на килия Конаре в подстанция Г. Т. С анекса от 19.01.2011 г. максимално допустимата генерирана мощност за трите генератора е увеличена на 6 MW. От тогова и до момента максимално генерираната мощност на ВяЕЦ, собственост на ищеца, е 2 MW и не е изменяна. К. К в подстанция Г. Т е собственост на НЕК, а от 2014 г. на „ЕСО“ ЕАД. По делото е представен предварителен договор № ЕП-106 от 15.04.2011 г., сключен между ЕРП и НЕК за промяна на условията за присъединяване на обект на ЕРП към преносната електрическа мрежа, съобразно който присъединяването следва да се извърши към килия Конаре при посочени в предварителния договор изисквания за оборудване на килията с необходими нови съоръжения. Не е спорно, че реконструкция на килия Конаре не е извършена.

Въз основа на заключение на съдебно-техническата експертиза /т. 18/ е прието, че към момента техническите параметри на съществуващото присъединяване на ВЕЛ Конаре към килия Конаре в подстанция Г. Т позволяват натоварване с мощност от 9 MW и не е необходима реконструкция на килия Конаре за достигане от процесната ВяЕЦ на максималната мощност. Съдът се е позовал и на посоченото от експерта при изслушване на заключението му, че причината за наложеното ограничение е свързано с преносната мрежа и релейната защита на килия Конаре, която е механична, а не цифрова, и не може да осигури посочност в механичната защита.

Въз основа на така приетите факти въззивният съд е направил извод, че „У. С“ ООД е производител на електрическа енергия по смисъла на § 1, т. 46 от ДР на ЗЕ, а „Електроразпределение Север“ АД е оператор на разпределителна мрежа по смисъла на § 1, т. 34б, б. „а“ от ДР на ЗЕ. Съдът е счел, че съобразно чл. 84, ал. 2 ЗЕ, производителите на електрическа енергия са задължени да сключат договорите за достъп с оператора на електроразпределителната мрежа, като тези договори са условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия. Посочено е, че макар нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЕ да е в сила от 2012 г., чл. 104 ЗЕ и в редакцията му преди 2012 г. регламентира договорно уреждане на отношенията между оператора на електропреносната и електроразпределителната мрежа и ползвателя на съответната мрежа /с изключение на крайния клиент/ за ползване на мрежата, за достъп до мрежата и за пренос на количествата електрическа енергия, постъпили в мрежата или потребени от нея. Договорите за достъп и пренос са регламентирани и в действалите към процесния период Правила за търговия на електрическа енергия /обн. ДВ бр. 64/2010 г./, както и в чл. 11, ал. 3 и чл. 14 от сега действащите Правила за търговия на електрическа енергия, в сила от 26.07.2013 г. С оглед на това и предвид присъединяването на собствената на ищеца ВяЕЦ към електропреностната мрежа на ответника и продажба на произведената от ВяЕЦ електрическа енергия, въззивният съд е приел, че между страните по делото е налице правоотношение за достъп до електоразпределенителната мрежа - използване на електоразпределителната мрежа за пренос на електрическа енергия. Посочено е, че извън предмета на договорното уреждане е дължимата цена за предоставените от електроразпределителното предприятие услуги, която е и извън предмета на делото. Независимо, че писмен договор за достъп между страните е сключен на 30.09.2013 г., въззивният съд е счел, че и до този момент между тях е съществувало правоотношение за достъп до мрежата.

Установено е по делото, че процесната ВяЕЦ е с номинална мощност 3 MW, присъединената мощност е по-голяма от номиналната мощност и е налице ограничаване на номиналната мощност на генератора на 2 MW, извършено след присъединяването на ВяЕЦ. Въз основа на представените по делото три броя анекси - от 12.11.2010 г., 10.01.2011 г. и 10.05.2011 г., съдът е приел, че макар и страните да са обозначили постигнатите между тях споразумения като анекси към договор за присъединяване, а договорът за присъединяване да е прекратен съобразно чл. 59 Наредба № 6 от 09.06.2004г. /отм./, споразуменията между страните са действителни, уреждат съществуващи между тях отношения и са във връзка с правоотношението за достъп до електроразпределителната мрежа. С тях страните са ограничили достъпа на трите ветрогенератора, присъедини към изход ГРУ Крис, като последното ограничение е до 7 MW. Същевременно въззивният съд е счел, че със сключения между страните на 30.09.2013 г. договор при общи условия на достъп на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителната мрежа ЕРП е поело задължение за предоставяне на достъп и системни услуги на производителя за осигуряване на нормални технически условия за работа на електрическата централа, при спазване на техническите параметри на централата, определени съгласно сключен договор за присъединяване с обща заявена мощност от 3 MW. Изложени са съображения, че в договора за достъп няма уговорки за съществуване на ограничение на генерираната номинална мощност, няма условия за достигане на мощност от 3 МW, съответно няма и поети задължения за извършване на ремонтни дейности на съоръжения на електроразпределителното или електропреносното предприятие. С оглед на това, въззивният съд е счел, че няма данни със сключването на договора за достъп на 30.09.2013 г. договореното с предходните споразумения ограничение да е отпаднало и от този момент за електроразпределителното предприятие да е възникнало задължението да осигури на производителя на ВяЕЦ достъп до собствената си електроразпределителна мрежа за номиналната мощност на електроцентралата от 3 MW. Наред с това, с помощта на експерт съдът е установил, че към момента на устните състезания няма пречки ищецът да изпълни задължението си по чл. 1, ал. 1 от договора при общи условия за достъп № ПД-Д13-224/10.10.2013 г. като осигури на ищеца безпрепятствен достъп до собствената си електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 МW на ВяЕЦ [населено място], тъй като техническите параметри на съществуващото присъединяване на ВЕЛ Конаре към килия Конаре в подстанция Г. Т позволяват натоварване с мощност до 9 МW. От представеното във въззивната инстанция ново доказателства, а именно писмо изх. № К-ЕDN-5004/21.07.2021 г. съдът е констатирал, че от 22.07.2021 г. през релейната защита в извод Крис преминава електроенергия от 8 MW, т. е. преминава енергия повече от 7 MW без това да е довело до проблем.

Въз основа на изложеното, въззивният съд е намерил искът за реално изпълнение на задължението по договора за достъп от 30.09.2013 г. от страна на ЕРП за осигуряване на достъп до номиналната мощност на изградената и присъединена ВяЕЦ в размер на 3 MW за основателен, а искът за присъждане на обезщетение по чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 2 ЗЗД за неоснователен.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

По касационната жалба на ищеца „У. С“:

Поставените от касатора въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните, доказателствата по делото и установените чрез тях релевантни факти, не кореспондират с оплакванията в касационната жалба, насочени към неправилно тълкуване на сключените между страните договори и анекси. Въпросите таргетират в интерпретация на установените от съда факти и целят проверка правилността на въззивното решение, която не може да бъде изследвана в производството по чл. 288 ГПК предвид задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/20009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите целят единствено пререшаване на спора по въпроса за дължимостта на претендираното от дружеството обезщетение без да поставят общозначим проблем, отговорът на който би дал друго разрешение на спора. Касаторът не е обосновал кои негови доводи не са обсъдени, кои доказателства не са анализирани, и ако въззивният съд ги беше взел в предвид, решаващите му изводи биха били в обратна на изложената в мотивите посока.

По касационната жалба на ответника по исковете:

Поставените от касатора въпроси нямат характеристиката на правни и не удовлетворяват основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос е формулиран при предпоставена от тезата за неправилност на възизвното решение, т. е. за да бъде даден отговор на въпроса следва първо да бъде проверена правилността на въззивното решение по приложение на материалноправната разпоредба на чл. 20 ЗЗД, което е недопустимо да бъде извършено в производството по селекция.

Останалите въпроси не са формулирани във връзка с решаващия мотив на въззивния съд относно договорната обвързаност на страните и заложените в подписания договор ПД-Д13-224/10.10.2013 г. параметри. С него касаторът се е задължил да осигури на дружеството производител на електроенергия безпрепятствен достъп до собствената си електроразпределителна мрежа на пълната инсталирана мощност от 3 МW. Конкретен падеж не е уговорен в договора, поради което приложение намира чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Касаторът дължи изпълнение веднага след като това е станало технически възможно. Въззивният съд след обстоен анализ на събарните по делото доказателства е формирал извод, че е техническо възможно достъпът да бъде осигурен за пълната инсталирана мощност на ВяЕЦ. В случая, противно на твърденията, на които се основават въпросите, съдът е взел предвид обясненията на експерта, че причината за наложеното ограничение на достъпа е свързано с релейна защита на килия Конаре, която е механична, а не цифрова и не може да се осигури посочност в механичната защита, поради което и от НЕК е поставено изисква за преоборудване на килията. В същото време съдът е формирал извод, че това не променя извода на експерта за техническата годност на килия Конаре към датата на устните състезания пред въззивната инстанция да позволи натоварване с мощност от 9 MW, което е счетено за определящо пълно изпълнение на сключения договор за достъп от 30.09.3013 г.

При изхода на делото разноски не се присъждат.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7/07.01.2022 г. по в. т.д. № 579/2021 г. на Апелативен съд Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.