О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5263

София,19.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 464 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд е оставена без разглеждане въззивната жалба на В. К. А. и А. И. А. в частта, с която се обжалват мотивите на решение от 16.02.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд по иска с правно основание чл. 109 ЗС и е прекратено производството по делото в тази част. Първоинстанционното решение е обезсилено в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен предявеният от първоначалните ответници А. И. А. и В. К. А. срещу първоначалните ищци М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. отрицателен установителен иск по чл.212, вр. чл.124, ал.1 ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на правото на строеж върху незастроената част от следния недвижим имот: парцел ХІІ-242, 243 от кв. 19, по плана на [населено място], м. „Красно село – Плавателен канал“, с площ 564 кв. м. Решението на първата инстанция, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. иск по чл.109 ЗС за премахване от първоначалните ответници на три метални скоби, представляващи ограничители на паркоместа, както и да се забрани на тези ответници да паркират собствения си автомобил в прохода към входа на жилищната сграда, е влязло в сила като необжалвано.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел следното:

Делото е образувано по иск на М. С., К. Б.-Т., Б. Д.-П. и Е. Щ. срещу А. А. и В. А. с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците да ползват спокойно и безпрепятствено собствеността си, като премахнат три метални скоби, представляващи ограничители за паркоместа, бетонни и тухлени корита с неправилна и правоъгълна форма, метални колчета, метална арка, дървена ограда, насипана пръст върху бетонна плоча на тротоара и наредени върху тротоара бетонни тухли, засадени храсти и дървета върху уличното платно и тротоара, както и да осъди ответниците за в бъдеще да не изграждат незаконно ограничаващи правото им на свободен достъп до жилищата и гаражните им съоръжения. Искът се основава на твърдения, че ищците са закупили жилища гаражи в сградата-суперфициарна собственост, построена в процесното дворно място, като правото им на строеж се разпростирало и върху цялото място, затова те можели да искат от съда да задължи ответниците, като собственици на мястото, да преустановят описаните в петитума на исковата молба действия. От своя страна в законния срок ответницата В. А. е предявила инцидентен отрицателен установителен иск, че първоначалните ищци не са носители на право на строеж върху незастроената част от дворното място.

В проведеното на 08.05.2013 г. открито съдебно заседание, във връзка с молба от ищците по чл.109 ЗС, с която е заявено, че ответниците доброволно са изпълнили част от предявените искания, на основание чл.233 ГПК съдът е прекратил производството по делото в частта на искането да се осъдят ответниците да преустановят неоснователните си действия, изразяващи се в премахване на бетонни и тухлени корита с неправилна и правоъгълна форма, метални колчета, метална арка, дървена ограда, насипана пръст върху бетонна плоча на тротоара и наредените върху тротоара бетонни тухли, засадените храсти и дървета върху уличното платно и тротоара.

За да остави без разглеждане въззивната жалба на В. и А. А. в частта, с която са обжалвали мотивите на решението по чл.109 ЗС, въззивният съд се е позовал на т.18 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според която със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, но не и мотивите, както и че мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване. Прието е, че тези разяснения намират приложение и при действащия ГПК, където разгледаните процесуални въпроси са регламентирани по идентичен начин. Освен това в случая ответниците А. обжалват мотивите на отхвърлителното решение по чл.109 ЗС, което е в техен интерес и това е допълнителен аргумент за недопустимост на обжалването.

Прието е, че в останалата част въззивната жалба на В. и А. А., насочена срещу отхвърлителния диспозитив по отрицателния установителен иск, е процесуално допустима. Същевременно въззивният съд е отчел грешката на първоинстанционния съд, че искът е предявен и от А. А., докато всъщност ищца по него била само В. А.. Затова въззивният съд е обезсилил решението на първата инстанция в частта по непредявения от А. А. отрицателен установителен иск. Приел е също, че предявеният от В. А. отрицателен установителен иск е процесуално недопустим. Като се е позовал на т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС и практика на тричленни състави на ВКС въззивният съд е приел, че В. А. няма правен интерес от отрицателния установителен иск, а интересът й се свежда до иск по чл.64 ЗС, който да определи обхвата на правото на суперфициарните собственици по чл.64 ЗС върху част от земята, необходима да обслужване на сградата, в която те имат самостоятелни обекти.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от А. А. и В. А.. След подаване на жалбата А. А. е починал и с определение № 11680 от 02.10.2023 г. по гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд са конституирани наследниците му В. К. А., Д. А. А.-К. и Б. А. А.-Г.. С молбата на стр.21 от касационното производство наследниците заявяват, че поддържат касационната жалба и изложението към нея.

Жалбата включва само онази част от въззивното решение, имаща характер на определение, с която се оставя без разглеждане въззивната жалба в частта, с която се обжалват мотивите на решението по чл.109 ЗС.

В изложението към жалбата, подадено само от В. А., се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Във връзка с първото основание се поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е страна да обжалва мотивите на съдебното решение извън неговия диспозитив, ако има интерес от това;

2. Мотивите на решението представляват ли източник на правни последици, ако са причина за осъждане на една страна да плаща разноски.

Съображенията, свързани с тези въпроси, са изцяло във връзка с възлагането на разноските по негаторния иск на ответниците, въпреки отхвърляне на иска. Разноските са възложени поради приетото от съда, че ответниците са станали повод за завеждане на делото, въпреки че в хода на висящия процес са преустановили противоправните си действия. Изложената теза от жалбоподателката се свежда до това, че по делото не са доказани нейни противоправни действия в процесния имот, а освен това ищците нямали право на строеж върху цялото дворно място, за да искат защита по чл.109 ЗС в незастроената му част. Посочено е също, че след като липсват неоснователни действия на ответниците към момента на постановяване на решението, то искът по чл.109 ЗС е безпредметен поради липса на правен интерес да се търси съдействие от съда. Оспорен е изводът на съда, че ответниците са станали причина за започване на делото.

3. Допустим ли е иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл. 64 ЗС, в който едната страна цели да установи, че другата страна не е собственик на правото на строеж върху незастроената част от недвижим имот.

Основанието „очевидна неправилност“ се свързва с твърдение за нарушение на чл.146, ал.2 ГПК, изискваща от съда да разпредели доказателствената тежест - съдът не указал на В. и А. А., че не сочат доказателства за факти и обстоятелства, които твърдят.

Ответниците в производството М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска - чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

На първо място следва да се посочи, че въззивното решение, в частта, с която се оставя без разглеждане жалбата на В. К. А. и А. И. А. срещу мотивите на първоинстанционното решение, има характер на определение, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.1, т.1, т.1 ГПК, т. е. в това производство не се поставят и не се разглеждат въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се преценява възможността за допускане на касационно обжалване, а се проверява правилността на съдебния акт. Съставът на ВКС приема, че изводът на въззивния съд за недопустимост на жалбата на В. и А. А. в тази част е законосъобразен, тъй като съответства на практиката на ВКС, на която и съдът се е позовал. Обстоятелството, че мотивите по иска по чл.109 ЗС са предопределили извода на съда за това кой трябва да заплати разноските за първоинстанционното производство, не дава основание да се обжалват самите мотиви, без да се обжалва диспозитивът, който е в интерес на обжалващата страна. Въпросът за това кой дължи разноските по делото е самостоятелен и се проверява в отделно производство по чл.248 ГПК, каквото в случая е налице.

Въпрос № 3 в изложението към касационната жалба е свързан със същинското решение на въззивния съд по чл.109 ЗС. Този въпрос не е поставен във връзка с конкретно оплакване в самата касационна жалба, която е насочена само срещу определението за оставяне без разглеждане на въззивната жалба в посочената по-горе част. Независимо от това следва да се посочи, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като той не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Няма колебание в практиката на ВКС по приложението на чл.64 ЗС, че суперфициарният собственик може да ползва дворното място само доколкото това е необходимо за използване на неговия самостоятелен обект в сграда, както и че само в определената по съгласие на страните или по реда на чл.64 ЗС прилежаща площ към сградата се разпростира и правото на суперфициарния собственик да иска от съда по реда на чл.109 ЗС да забрани на собственика на земята да извършва такива действия, които накърняват суперфициарната собственост. Тази възможност изключва правния интерес от отрицателен установителен иск, че суперфициарният собственик не притежава право на строеж върху цялото дворно място. Възможността суперфициарният собственик да ползва по силата на суперфицията цялото незастроено място, в което се намира неговата сграда или обект от сграда, е била предвидена само за държавна земя, съгласно чл.15, ал.3 /отм./ ЗС за периода на действие на тази разпоредба. В случая тази разпоредба е неприложима, тъй като правото на строеж е учредено върху земя, която е собственост на частно лице. Освен това в случая ответниците по предявения иск по чл.109 ЗС не са направили възражение, че процесните метални скоби и площта, в която е паркиран собственият им автомобил, се намират извън площта от дворното място, която ищците са могли да ползват по силата на суперфицията. Затова и съдът не се е занимавал с този въпрос.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание се свързва с наличието на груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика, които личат от самия прочит на решението, без да е необходимо съдът да изследва извършените от страните и съда процесуални действия и преценка на доказателствата по делото. В случая такива груби нарушения, личащи от прочита на решението, не са налице. При всички случаи нарушенията по разпределение на доказателствената тежест изискват съдът да се запознае с данните по делото, а това по дефиниция изключва възможността такива нарушения да водят до очевидна неправилност на въззивното решение. Отделен е въпросът доколко твърдението за нарушение на чл.146, ал.2 ГПК действително е налице, тъй като този въпрос не може да се преценява в настоящото производство по чл.288 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд в частта, имаща характер на определение, с което е оставена без разглеждане въззивната жалба на В. К. А. и А. И. А. в частта, с която се обжалват мотивите на решение от 16.02.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд по иска с правно основание чл. 109 ЗС и е прекратено производството по делото в тази част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4419 от 9.08.2023 г. по в. гр. д. № 1107/2022 г. на Софийски градски съд в останалата обжалвана част, с която е обезсилено решението от 16.02.2021 г. по гр. д. № 15566/2011 г. на Софийски районен съд, в частта, която е отхвърлен предявеният от А. И. А. и В. К. А. срещу М. В. С., К. П. Б.-Т., Б. Б. Д.-П. и Е. Н. Щ. отрицателен установителен иск по чл.212, вр. чл.124, ал.1 ГПК – за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на правото на строеж върху незастроената част от следния недвижим имот: парцел ХІІ-242, 243 от кв. 19, по плана на [населено място], м. „Красно село – Плавателен канал“, с площ 564 кв. м.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: