определение по гр. д.№ 525 от 2024 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
№ 5175гр.София, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на шести ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц.
ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.
М. Д.
като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 525 по описа за 2024 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Т. И., Р. П. И. и Г. Т. Д., действащ в качеството на законен представител на Н. Г. Д. и Т. Г. Д., срещу решение № 215 от 10.05.2023 г. по в. гр. д.№ 502 от 2022 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 393 от 30.03.2022 г. по гр. д.№ 2871 от 2021 г. на Великотърновския районен съд, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение от 17.06.2022 г., с което са отхвърлени предявените от П. Т. И., Р. П. И. и Г. Т. Д., действащ в качеството на законен представител на Н. Г. Д. и Т. Г. Д., срещу О. В. Т. отрицателни установителни искове за признаване, че О. В. Т. не е собственик на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, съгласно кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-86 от 19.09.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет.*, ап.*, който обект се намира на етаж * от сграда с идентификатор ***, която се намира в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение - жилище, апартамент на едно ниво с площ от 45,38 кв. м.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано, поради противоречие с материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. На първо място се твърди дословно следното: „че решението е неправилно досежно материалния закон във връзка с правния ефект от мотивите на един административен акт, в случая решенията на комисиите по чл.265 ППЗТСУ“. Приетото по този въпрос противоречало на решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС. На второ място се твърди, че решението противоречи на практиката на съдилищата, касаеща разпределението на доказателствената тежест в процес при отрицателен установителен иск за право на собственост. По този въпрос обжалваното решение противоречало на приетото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. На трето място се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по въпроса: Може ли един административен акт да се разглежда различно от неговите мотиви?
В писмен отговор от 01.02.2024 г. пълномощникът на ответника по жалбата О. В. Т. оспорва същата. Счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението, а по същество - че решението е правилно и законосъобразно. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално - решението да бъде оставено в сила. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване ВКС приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел за безспорно установено, че преди провеждането на отчуждителна процедура по ЗТСУ /отм./ ищецът П. Т. И. и съпругата му Н. Д. И. /починала на 29.06.2016 г., чийто наследници са останалите ищци по делото/ са притежавали правото на собственост върху поземлен имот с площ от 100 кв. м., представляващ имот с пл.№ ***, включен в парцел *, кв.*** по плана на [населено място], находящ се на [улица], ведно с построената в него самостоятелна жилищна сграда. По силата на проведена отчуждителна процедура, както това било надлежно отразено в издадения административен акт /заповед № 2187 от 09.12.1987 г. на ОбНС - гр.В. Т. обжалвана и потвърдена с влязъл в сила съдебен акт/, Държавата е придобила целия недвижим имот, включващ както терена, така и прилежащата постройка. При отчуждаването имотът е бил отреден за строително мероприятие - обществено жилищно строителство. Мероприятието е било изпълнено - в имота е била построена и въведена в експлоатация нова двуетажна сграда, за която са издадени съответно строително разрешение и строителни книжа. Със заповед № 52 от 03.02.1995 г. е определено обезщетението, което се дава на собствениците за отчуждения им имот, а именно: втори жилищен етаж, представляващ ап.2 в новопостроената двуетажна сграда, находяща се в същия имот. С издаването на заповедта от 03.02.1995 г. сложният фактически състав на проведената отчуждителна процедура бил завършен.
Според въззивния съд, ответната община е придобила правото на собственост на спорния обект /апартамент на ет.*** от новопостроената сграда/ от Държавата, по силата на пар.7, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗМСМА и пар.42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост. За удостоверяване на същото са били издадени и актовете за общинска собственост № 719 от 01.06.2020 г. и № 7289 от 02.11.2021 г.
Изрично в мотивите си въззивният съд е посочил, че счита за неоснователно възражението на ищците, че отчуждителната процедура не касаела мястото, а само построената в него стара сграда. Този извод съдът е направил, въз основа на посочения в заповедта за отчуждаване от 09.12.1987 г. и в протокола за оценка на имота от 18.11.1987 г. предмет на отчуждителната процедура - целият имот, а не само намиращата се в него сграда и правото на строеж на тази сграда.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:
1. Както бе посочено по-горе, на първо място като основание за допускане на касационното обжалване касаторите са посочили дословно следното: че решението е неправилно досежно материалния закон във връзка с правния ефект от мотивите на един административен акт, в случая решенията на комисиите по чл.265 ППЗТСУ. Това твърдение само по себе си представлява довод за неправилност на обжалваното решение, която не се проверява в производството по чл.288 ГПК. Конкретен правен въпрос във връзка с това твърдение не е поставен. Поради това касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание.
Независимо от горното, не се констатира противоречие на обжалваното решение с посочената във връзка с това твърдение за неправилност на решението практика на ВКС - решение № 16 от 31.03.1975 г. по гр. д.№ 2 от 1975 г. на ОСГК на ВС. В т.3 от това решение на ОСГК на ВС е прието, че мотивите към административен акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращане на жалбата срещу акта на по-горния административен орган. В обжалваното решение не е прието, че мотивите на заповедта за отчуждаване на дворното място № 2187 от 09.12.1987 г. не могат да се съдържат в отделен акт, нито че от протокола от 18.11.1987 г. на комисията по чл.265 ППЗСУ за оценка на имота не могат да се извлекат мотивите на заповедта за отчуждаване. Напротив, при решаване на въпроса кой точно имот е отчужден /дворното място с намиращата се в него двуетажна сграда или само сградата и правото на строеж върху мястото, без самото дворно място/ въззивният съд е взел предвид посоченото не само в заповедта за отчуждаване, но и в протокола от 18.11.1987 г. Правилно е съобразил, че в тези два акта няма различие относно посочения предмет на отчуждаването. Както в заповедта за отчуждаване, така и в протокола /стр.1, А/ ясно е посочено, че се отчуждава дворно място пл.№ *** от кв.*** по плана на [населено място] с площ от 100 кв. м., застроено и незастроено, като в протокола са оценени не само намиращата се в имота сграда, оценена на 4 304 лв., правото на строеж на тази сграда, оценено на 1 476 лв. и подобренията в сградата, оценени на 885 лв., но и самото дворно място, оценено на 600 лв. и направените в него подобрения, оценени на 710 лв. В протокола от 18.11.1987 г. няма предложени от Комисията варианти за отчуждаване, един от които да е бил да бъдат отчуждени само сградата и правото на строеж върху нея, както неоснователно твърдят ищците.
2. По втория поставен въпрос за разпределението на доказателствената тежест в процес при отрицателен установителен иск за право на собственост не е налице противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС - Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, включително и с посоченото тълкувателно решение, въззивният съд е приел, макар и не изрично, че в тежест на ответника е да ангажира доказателства за правото си на собственост върху процесното жилище на ет.*** от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Въз основа на събраните по делото доказателства обосновано съдът е приел, че след надлежното отчуждаване на дворното място и построяването в него от Държавата на нова сграда, Държавата е останала собственик на процесното жилище на ет.* от сградата /жилището на ет.* е дадено на ищците като обезщетение за отчуждения им имот/, а след влизане в сила на ЗМСМА и ЗОбС по силата на посочените разпоредби от тези закони /чл.7, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗМСМА и пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС/ правото на собственост върху това жилище е преминало от Държавата към Общината.
3. Третият поставен въпрос /Може ли един административен акт да се разглежда различно от неговите мотиви ?/ не може да обуслови допускане до касационно обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС - въпросът не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Никъде в него съдът не е приел, че има несъответствие между диспозитива и мотивите на административния акт, по силата на който от наследодателя на ищците е било отчуждено дворно място, находящо се в [населено място], [улица] /заповед № 2187 от 09.12.1987 г. на Председателя на ИК на НС - гр.В. Т. и че тези мотиви следва да се разглеждат различно от диспозитива на акта. Нещо повече, видно и от самата заповед за отчуждаване, в нея не се съдържа твърдяното от ищците противоречие между мотиви и диспозитив. Напротив, в нея ясно е посочено, че се отчуждава дворното място с пл.№ *** и това не противоречи нито на мотивите на заповедта, нито на изложеното в протокола от 18.11.1987 г. на Комисията по чл.265 ППЗТСУ, с който е извършена оценка на дворното място и намиращата се в него двуетажна жилищна сграда, а не е предложено отчуждаване само на сградата и на правото на строеж върху мястото, както твърдят касаторите.
Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск.
Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.8 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата О. В. Т. разноски за юрисконсулт в размер на 360 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 215 от 10.05.2023 г. по в. гр. д.№ 502 от 2022 г. на Великотърновския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Т. И., Р. П. И. и Г. Т. Д., действащ в качеството на законен представител на Н. Г. Д. и Т. Г. Д., всички със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.*, ет.*, офис *, чрез адв.С. Г. Б., да заплатят на О. В. Т. - гр.В. Т. пл.“М. Б. № 2, на основание чл.78 ГПК сумата 360 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.