Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Ю. Б“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Д. М. срещу решение № 261505 от 04.05.2022 г. по в. гр. дело № 5144/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Е въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 37422 от 11.02.2020 г. по гр. дело № 40479/2014 г. на Софийски районен съд, ГО. 45 състав и „Ю. Б“ АД е осъдено да заплати на Н. А. А. на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с ал. 5 ГПК сума в размер 2 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Ю. Б“ АД е осъдена да заплати на Н. А. Д. /сега с фамилия А./ следните суми: 6 578, 72 лв„ представляваща недължимо платена сума от курсовата разлика за периода 06.08.2009 г. - 16.11.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 23.07.2014 г. до окончателното изплащане на сумата; 2 861, 07 швейцарски франка, представляваща надвзета лихва за периода 06.08.2009 г. - 16.11.2012 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL38967/30.05.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 23.07.2014 г. до окончателното изплащане па сумата; на основание чл. 78. ал. 1 ГПК сумата 2 180, 33 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че целият валутен риск е прехвърлен върху кредитополучателя; в противоречие с практиката на СЕС е посочил, че банката трябва да разполага и да предостави информация при сключването на договор за потребителски кредит със срок на издължаване от 34 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск. Релевира доводи, че банката е изпълнила своето задължение да разясни и предупреди кредитополучателя за възможността от повишаване на курса на швейцарския франк, като го е предупредила за икономическите последици от евентуалното поскъпване, но съдът неправилно не е кредитирал свидетелските показания, нито е взел предвид, че понижаването е за сметка на банката, а не за кредитополучателя. Касаторът поддържа също, че съдебният състав не е съобразил наличието на механизъм, който да компенсира евентуални неблагоприятни последици за кредитополучателя, а именно възможността във всеки един момент да поиска с изрична молба превалутиране на цялото задължение в друга валута - евро или лева, или да прекрати договора за кредит като погаси цялото задължение, но кредитополучателят не се е възползвал от тези възможности.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/, както и въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Кога съдът следва да кредитира показания на свидетел, който няма преки и непосредствени впечатления относно обстоятелствата, предмет на разпита? – противоречие с Решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Какви юридически критерии следва да използва/прилага банката, за да изготви прогноза за курса на чуждестранна валута и на база на какви обстоятелства следва да бъде направена тя?

3. Каква информация банката следва да предостави на кредитополучателя относно промяната на курса на чуждестранната валута?

4. Как следва съдът да изясни обстоятелствата дали кредитополучателят е разбирал клаузите на договора, за които се спори дали са равноправни или не и дали са съставени на ясен и разбираем език за него, с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК?

5. Възможно ли е да бъде направена прогноза за 34 години на курса на чуждестранна валута? Ако да, по какъв начин следва да бъде направено това?

6. За какъв период следва да бъде преценен валутния курс?

По отношение на въпросите от т. 2 до т. 6 касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Директива 93/13/ЕИО и практиката на СЕС, обективирана в решенията по дела С-119/17 и С-186/16 – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и се позовава на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни аргументи.

Ответницата Н. А. А., с предишна фамилия Д. /ищца в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат Анна Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение. Прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по следните съображения: първият въпрос не е разрешен в обжалваното решение и не е обусловил изхода на спор; въззивният съд е обсъдил подробно свидетелските показания и въз основа на тях е направил извод, че оспорените клаузи от договора за кредит не са индивидуално договорени, като обстоятелството, че свидетелката не е присъствала на устните преговори между страните е обусловило извода, че банката не е доказала твърдяното от нея индивидуално договаряне; касаторът не е посочил в какво се състои твърдяното противоречие с практиката на Съда на ЕС и европейското законодателство; никой от въпросите не съставлява общо основание за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не би могъл да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, в каквато насока касаторът не е изложил никакви съображения. Ответницата поддържа, че съдържанието на изискванията за информацията, която търговецът следва да предостави на потребителя, за да се счита, че е спазил изискванията за прозрачност и добросъвестност, е очертано в решение по дело С-186/16 на СЕС, което е съобразено от въззивната инстанция. Излага становище, че въпросите по т. 2 и т. 4 не са разгледани в решението и не са обусловили изхода на спора, а въпросите „възможно ли е да бъде направена прогноза за 34 години напред на курса на чуждестранната валута“, „по какъв начин“ и „за какъв период“ не са от значение за изхода на спора, тъй като в обжалваното решение няма извод, че банката следва да разполага с „конкретни данни за целия 34-годишен период на кредита“. Ответницата претендира присъждане на направените разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL38968 от 30.05.2008 г., по силата на който „Юробанк И Еф Д. Б“ АД със сегашно наименование „Ю. Б“ АД е предоставило на ищцата - кредитополучател кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 100 000 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, срещу насрещното задължение на ищеца да върне получения кредит за срок от 408 месеца, считано от усвояване на кредита - чл. 1, ал. 1.

Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 2, ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 22, ал. 1 от договора и е приел следното: усвоеният кредит в швейцарски франкове по посочената в договора сметка се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя /чл. 2, ал. 3/; погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума във швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменимо и безусловно съгласие /чл. 6, ал. 2/; в чл. 6, ал. 3 от договора е предвидено, че в случай, че по време на действието на договора за кредит банката промени базовия лихвен процент на „Юробанк И Еф Д. Б“ АД за жилищни кредити, определеният в чл. 1 размер на погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев или както е превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, включително пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В чл. 22, ал. 2 от договора кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора и е съгласен с настъпването им.

Въззивната инстанция е установила, че ищцата – кредитополучател се е задължила да заплаща на ответника за усвоения кредит годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1, 15 пункта, като към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката е бил 4, 5 % /чл. 3, ал. 1/. Констатирала е, че в чл. 3, ал. 5 е уговорено, че действащият базов лихвен процент на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия базов лихвен процент за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, а договорените надбавки не се променят. Въззивният съд е посочил, че в клаузата на чл. 12 от договора за банков кредит банката е запазила правото си по време на действие на договора да променя условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното превалутиране по реда на чл. 20, като измененията на Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от датата на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора, както и че банката уведомява кредитополучателя за промените чрез съобщения в банковите салони и на интернет страницата. Констатирал е, че в чл. 20 от договора страните са уговорили право на кредитополучателя да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като за услугата се съгласява да заплати съответната комисионна, съгласно действащата към датата на превалугирането Тарифа на банката.

Съдебният състав е обсъдил сключените между „Б. Р. С“ АД и Н. А. Д. /сега А./ на 11.10.2011 г. и 16.01.2013 г. допълнителни споразумения към процесния договор за кредит, в които е посочен размерът на просрочената главница, лихва, такси и плащания по застраховки, както и редовната главница в швейцарски франкове, и е уговорен дванадесет месечен период на облекчено погасяване, считано от съответния следващ падеж, през който върху дълга се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 4, 36 % съгласно споразумението от 11.10.2011 г. и съответно годишна лихва в размер, равен на действащия към същата дата базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в съответната валута, намален с 2, 21 пункта съгласно споразумението от 16.01.2013 г.

Въззивният съд въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице М. М. Г. е приел, че предоставеният кредит в размер 102 337, 78 лв. - равностойност на 84 488 швейцарски франка, е усвоен на 06.06.2008 г. и на същата дата банката е извършила валутната сделка - покупка на валута: купени са 84 488 швейцарски франка, продадени 100 000 лв., при курс на швейцарския франк към лева от 1, 183600. Констатирал е, че сумата за погасяване на кредита за периода 06.08.2009 г. - 10.11.2012 г. е в размер 19 796, 10 швейцарски франка при курс към усвояване на кредита 1, 1836. Съпоставил е размера на платените вноски за периода 06.08.2009 г. - 10.11.2012 г. в левова равностойност, без отчитане на растящия курс на швейцарския франк, а именно сумата 23 430, 66 лв. /платените вноски в швейцарски франкове умножени по курс 1, 183600, по който банката е преизчислила кредита при отпускането му/, и размера на платените вноски за същия период в левова равностойност при курс на швейцарския франк в деня на плащане на вноските, а именно сумата 30 009, 30 лв., и е направил извод, че разликата между платените суми за главница, лихва и такси за управление при постоянен курс на швейцарски франк 1, 183600 и приложения променящ се курс на швейцарския франк по формата на променящи се курсови разлики за разглеждания период е в размер 6 578, 71 лв.

Въззивната инстанция е установила, че определените лихви в чл. 3, ал. 1 от договора с посочен годишен лихвен процент в размер на сбора от базовия лихвен процент за съответния период 4, 5 %, плюс надбавка от 1, 15 пункта по първоначалния погасителен план в швейцарски франкове за периода 06.08.2009 г. - 06.10.2011 г., при лихвен процент от 5, 65 % за целия период, е в размер 10 398, 40 швейцарски франка; по време на действие на договора банката е променяла лихвения процент съгласно чл. 12, като платената лихва за периода 06.08.2009 г. - 06.10.2011 г. е в размер 13 359, 51 швейцарски франка; разликата между първоначално договорената лихва от 5, 65 % и платената актуализирана лихва за периода 06.08.2009 г. - 06.10.2011 г. е в размер 2 861, 07 швейцарски франка. Констатирала е, че банката е извършила промяна на нивата на базовия лихвен процент за ипотечни кредити в швейцарски франкове, както следва: към 01.01.2008 г. - 4, 50 %, въведен стартово от 01.01.2009 г.; от 07.07.2008 г. - 5 %; от 10.10.2008 г. - 7, 2 % и от 10.09.2012 г. – 6, 95 %.

Съдебният състав е обсъдил заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещо лице Д.ВД. и е приел, че обменните валутни курсове на чуждестранните валути на БНБ се изчисляват на основата на фиксирания курс на лева спрямо еврото, като за източник се използват публикуваните от Европейската централна банка курсове на еврото към същите валути за съответния ден. За периода 06.08.2009 г. – 16.11.2012 г., съгласно справка с архива на БНБ и ЕЦБ за валутните курсове и справка с приложения курс продава на ответника към датата на плащане на вноските, вещото лице е установило, че обменните валутни курсове за швейцарски франкове на банката са съобразени с официалния курс на БНБ и ЕЦБ, а като следствие и със средните пазарни курсове на швейцарския франк за съответния момент. Посочил е, че според вещото лице обстоятелствата, на които се дължат промените в пазара на валутата, могат да се определят като обективни, предвид че тези курсове са съобразени с експертната оценка на ЕЦБ и се основават на надеждни и наблюдаеми пазарни данни, които отразяват икономическата действителност на даден пазар.

За да направи извод за основателност на предявения иск, въззивният съд се е аргументирал с неравноправност на оспорените клаузи на чл. 3, ал. 5, чл. 22, чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора за банков кредит. Изложил е съображения, че разпоредбите на ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г., намират приложение към спорното правоотношение, предвид обстоятелството, че предоставеният на ищцата банков кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. Посочил е, че оспорените клаузи от сключения между страните договор и допълнителните споразумения към него не се съдържат в общите условия на банката и същите не са индивидуално договорени.

След обсъждане на показанията на разпитаните свидетели и съобразявайки предвидената в чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствена тежест на търговеца или доставчика по отношение на твърдението, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, въззивната инстанция е приела, че ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи индивидуално договаряне на оспорените от ищцата клаузи. Изложила е съображения, че събраните в хода на първоинстанционното производство свидетелски показания относно наличието на принципна възможност на клиентите на банката да възразят срещу някоя от предложените от банката клаузи, няма отношение към сключването на процесния договор. Посочила е, че разпитаната свидетелка Д. И. не е присъствала при водене на преговорите между страните и при подписване на процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот, поради което няма никакви впечатления относно тези обстоятелства. По отношение на доказателствената тежест съдебният състав се е позовал и на константната практика на ВКС, като е възприел и разбирането, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка.

Изводът за нищожност поради неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП на клаузата на чл. 3, ал. 5 от сключения между страните договор за потребителски кредит, предоставяща възможност на банката за едностранна промяна на базовия лихвен процент, е обоснован с липсата на установени в договора обективни критерии, механизъм и методология за промяна на базовия лихвен процент, който да е уговорен от страните, респективно страните да са постигнали предварително съгласие относно компонентите, които влияят върху неговото формиране. Изложени са съображения, че липсата на уговорка в този смисъл не може да бъде преодоляна в хода на съдебното производство чрез ангажиране на доказателства, в случая съдебно-счетоводна експертиза, за да се установи кои фактори са повлияли върху базовия лихвен процент, тъй като правно релевантно е дали страните са уговорили по ясен и недвусмислен начин при наличие на промяна на някой от изрично уговорените обективни фактори, че за банката е налице възможност да измени променливия компонент от уговорената лихва. Въззивният съд се е позовал на константната практика на ВКС, съгласно която уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е неприложимо. При липса на ясни критерии и методология за промяна на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити не може да се извърши преценка дали възможността на банката е ограничена само до повишаване на лихвата или е предвидена възможност посредством въвеждане на забрана за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на горепосочените лихвени компоненти, които влияят върху СБР. В конкретния случай въззивната инстанция е приела, че с разглежданата клауза на чл. 3, ал. 5 от процесния договор за кредит на банката е предоставена възможност да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, поради което е направила извод, че същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

По отношение на клаузите на чл. 22, ал. 1, т. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора за кредит съдебният състав се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. В конкретния случай въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 22 от договора във връзка с чл. 6, ал. 2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост, като банката не е предоставила на кредитополучателя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Изложил е съображения, че посоченото в чл. 22, ал. 1 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот, че превалутирането може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита и напълно поема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, като е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит, не може да обоснове извод за наличие на достатъчна информираност на потребителя, съобразно даденото от СЕС по дело С-119/2017 тълкуване. На кредитополучателя, който е по-слабата страна в правоотношението, не е предоставена информация при сключването на договор за жилищен кредит със срок за издължаване от 408 месеца какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, като същевременно банката е следвало да разполага с такава информация, предвид осъществяваната от нея търговска дейност. Не е разяснено на кредитополучателя също така какви действия може да предприеме, за да намали валутния риск /застраховането му или използването на други финансови инструменти/. Поради това кредитополучателят обективно не е могъл да извърши обоснована преценка на значимите икономически последици върху финансовите задължения, произтичащи от поетия със сключването на договора за банков кредит валутен риск при получаван доход в местната национална валута. Наличието на вписани в договора изявления, че кредитополучателят е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20-22 от договора, не може да компенсира липсата на реално разясняване на икономическите последици на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. По изложените съображения е направен извод за неравноправност на оспорените клаузи на чл. 22, чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора за банков кредит.

Възражението на банката, че за да се претендира връщане на полученото въз основа на нищожни клаузи, следва съответните договорни клаузи да бъдат изрично признати за нищожни, а в случая такъв иск не е предявен, е прието за неоснователно по съображения, че правото на възстановяване възниква още с осъществяване на фактическия състав - изпълнение на задължение по нищожна сделка, от момента на получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността. Предвид установената нищожност на клаузите за поемане на валутния риск от кредитополучателя и на вредите, свързани с този риск, е направен извод, че заплатената от кредитополучателя сума през исковия период 06.08.2009 г. - 16.11.2012 г. в размер общо 6 578, 72 лв., представляваща разлика в резултат на увеличаване на курса на швейцарския франк спрямо посочения в Приложение № 1 към процесния договор за банков кредит, е платена при начална липса на основание, поради което на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на връщане.

Възражението на ответната банка за погасяване на исковата претенция по давност също е прието за неоснователно, предвид обстоятелството, че приложимият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД е започнал да тече от момента, в който банката е получила съответните суми без основание, от който момент вземането на кредитополучателя е станало изискуемо, и към момента на подаване на исковата молба не е изтекъл. Претендираните от ищцата суми са платени в периода 06.08.2009 г. - 16.11.2012 г., а искът е предявен на 23.07.2014 г., поради което вземанията не са покрити от изтекла погасителна давност.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора първи въпрос е процесуален и е от значение за спора, тъй като въззивният съд е посочил, че ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи индивидуално договаряне на оспорените от ищцата клаузи, разпитаната свидетелка Д. И. не е присъствала при водене на преговорите между страните и при подписване на процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот, поради което няма никакви впечатления относно тези обстоятелства, както и че събраните в хода на първоинстанционното производство свидетелски показания относно наличието на принципна възможност на клиентите на банката да възразят срещу някоя от предложените от банката клаузи, няма отношение към сключването на процесния договор. Относно този въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същият не е решен в противоречие с цитираното от касатора Решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о. В посоченото решение на ВКС е прието, че когато свидетелските показания не са основани на преки и непосредствени впечатления поради отдалечеността във времето на събитията, за които се отнасят, но се основават на информация, възприета от очевидци на тези събития, тези показания следва да бъдат кредитирани, като сам по себе си фактът, че свидетелските показания не почиват на преки и непосредствени възприятия, не може да обоснове извод за тяхната недостоверност, а оттам и констатация, че твърдените от свидетелите факти не са се осъществили.“. Съобразно константната практика на ВКС, част от която е цитирана в горепосоченото решение, съдът е длъжен да обсъди всички събрани до делото и допустими според правилата на процесуалния закон доказателства за правнорелевантните факти, а когато тези факти се установяват със свидетелски показания, да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти /присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др./, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Следва да се вземе предвид и заинтересоваността на свидетеля и обстоятелството, че тя може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Обстоятелството, че показанията на свидетеля не почиват на преките му впечатления от осъществяването на релевантните за спора факти, също следва да бъде взето предвид при извършването на преценка за достоверността на показанията, но само по себе си не обуславя изключването на тези показания от съвкупната преценка на целия доказателствен материал по делото. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил свидетелските показания заедно с всички събрани по делото доказателства и като е приел, че ответната банка /настоящ касатор/ не е доказала индивидуално договаряне на оспорените клаузи, не се е отклонил от практиката на ВКС. Свидетелката Д. И. не е посочила конкретни факти и обстоятелства, при които процесните договорни клаузи са индивидуално договорени, нито е свидетелствала откъде й е станало известно конкретното договаряне. Заявила е само, че всички молби се изготвят в писмен вид, в досието няма следа ищцата да е изразила несъгласие с клаузите от проекта на договора преди усвояване на кредита, както и че ищцата е подавала молби за преразглеждане на условията по кредита поради просрочие на задълженията.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите от т. 2 до т. 6 по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като тези въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Въпросите по т. 2 и т. 3 относно това какви критерии следва да използва банката, за да изготви прогноза за курса на чуждестранна валута и на база на какви обстоятелства следва да бъде направена тя, и каква информация банката следва да предостави на кредитополучателя относно промяната на курса на чуждестранната валута са поставени хипотетично като общотеоретични въпроси в подкрепа на оплакванията на касатора за неправилност на извода, че на ищцата не е предоставена информация при сключване на договора за кредит какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, както и какви действия кредитополучателят може да предприеме, за да минимализира валутния риск. Въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда, а следват логиката на процесуалния представител на касатора при аргументиране на оплакванията за неправилност на решението в касационната жалба.

Дори да се приеме, че формулираният в т. 3 въпрос е от значение за спора, то по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото не е решен в противоречие с практиката на СЕС. В т. 2 от диспозитива на решението от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703 и т. 3 от диспозитива на решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 Съдът на ЕС е посочил, че чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че „изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен /клауза относно валутния риск/, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения“. В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т. 75 от мотивите на решението по дело С-51/17 Съдът на ЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с практиката на СЕС след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на относимите договорни клаузи е направил извод, че клаузата на чл. 22 от договора във връзка с чл. 6, ал. 2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост, като банката не е предоставила на кредитополучателя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си.

Въпросът по т. 4 относно задължението на съда да изясни дали кредитополучателят е разбрал спорните клаузи не е формирал решаващата воля на съда и не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното решение, в които нищожността на клаузите по чл. 22, ал. 1 и чл. 6, ал. 2 от договора е обоснована изрично с констатираната по делото липса на предоставена информация от банката за валутните курсове, с която банката е следвало да разполага и с липсата на яснота в атакуваните клаузи на договора, сочещи за недобросъвестност на търговеца.

Въпросите по т. 5 и т. 6 дали е възможно да бъде направена прогноза за 34 години на курса на чуждестранна валута, по какъв начин следва да бъде направено това и за какъв период следва да бъде преценен валутния курс, нямат характеристиката на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразяват аргументите на съда, а са поставени в контекста на становището на касатора за равноправност на клаузата на чл. 22, ал. 1 от договора поради непредвидимост промяната на валутния курс в бъдеще.

По отношение на формулираните от касатора въпроси не е осъществена и допълнителната предпоставка да допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на формирана трайна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или актуализация, с която идентични клаузи по аналогични договори за кредит на физически лица с „Ю. Б“ АД са прогласени за нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП: по клаузата по чл. 3, ал. 5 - решение № 168/29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., по клаузата по чл. 6, ал. 2 – решение № 147/15.06.2021 г. по т. д. № 1695/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., по клаузата по чл. 22, ал. 1 и ал. 2 - решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивната решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответник по иска/ следва да заплати на ответницата по касационната жалба /ищца/ направените от нея разноски за касационното производство в размер 3 950 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261505 от 04.05.2022 г. по в. гр. дело № 5144/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Е въззивен състав.

ОСЪЖДА „Ю. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Н. А. А. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10 сума в размер 3 950 лв. /три хиляди деветстотин и петдесет лева/, представляващо платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.