Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано e по съвместната касационна жалба с вх. № 15285/7.VІІІ.2019 г. на малолетните П. Н. П. и Н. Л В. – двете от [населено място], Русенска област, действащи чрез своята майка и законен представител Л. Д. В., която жалба последната е подала чрез процесуалния им представител по пълномощие от АК-Русе против решение № 1670 на Софийския апелативен съд, ГК, 1 с-в, от 4.VІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 2344/2018 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 1337/2.ІІІ.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-12, по гр. дело № 6894/2015 г. С последното, като неоснователни и недоказани, са били отхвърлени преките искове на настоящите две касаторки срещу застрахователната компания „Уника” АД-София, както и съединените с тях под условието на евентуалност осъдителни искове срещу делинквента Б. А. Г, с предмет присъждане на обезщетения в размер на по 10 000 лв. за понесени от тях имуществени вреди и на по 25 000 лв. за претърпените неимуществени вреди, като резултат от смъртта на дядо им П. Е. П., настъпила на 30.V.2010 г. вследствие на ПТП, причинено по вина на втория ответник.

Оплакванията на касаторките П. и В. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират отменяването му изцяло и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата двете й подателки обосновават приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение /основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допустимост на касационния контрол/, още и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора въззивната инстанция се е произнесла по следните четири правни въпроса, от които първият, разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а останалите три, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както за развитието на правото:

1./ „Следва ли въззивният съд, след като цитира практиката на ВКС, обективирана в т. ІІІ на ППВС № 4/25.ІV.1961 г., в т. 8 на ППВС № 4/1968 г., в ППВС № 5/24.ХІ.1969 г., както и в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., да я приложи точно и при съблюдаване на принципа за „осигуряване на най-добрия интерес на детето”, т. е. без етническа предубеденост да лиши две малолетни деца от възможност за достоен живот и развитие в бъдеще, отказвайки съществуването на тяхното субективно право, предмет на основанието и петитума на иска?”

2./ „Правилно ли е съдът да приема, че след като починалият дядо на ищците е имал и други роднини, то не би могъл да има и не е имал близки бащински отношения след предходната смърт на бащата, негов син, към внучките си, живеещи в неговата къща, както и че това близко бащинско отношение на единствения грижещ се мъж за две момичета, не е довело до тяхното психологическо травмиране, емоционално ограбване и нарастваща с времето незаменима непълнота на отношенията?”;

3./ „Следва ли при прилагане на закона и процесуалните правила въззивният съд да се съобразява с етиката и обичая на етноса, начина и обичая на общуване, вътрешно-етническите правила и традиции, както и различието в когнитивните и изразни способности на лицата от етноса, както и дали несъобразяването с тези особености не се явява, от една страна, неприлагане на точния смисъл на закона, който в своята основа се гради върху признатите и неотменни естествени права на индивида, в това число и тези, формирали се в специфичната етническа среда, и – от друга страна, дали несъобразяването с тази специфика не се явява вид дискриминация?”;

4./ „Следва ли въззивният съд да съобрази и приложи при решаването на предмета на спора прогласеният в чл. 3, ал. 3 от ЗЗДет (ЗАКОН ЗА ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) принцип на осигуряване на най-добрия интерес на детето – в изпълнение на едно от основните начала по Гл. І от Конституцията на Р. Б, а именно това по чл. 14 за закрила на децата от държавата и обществото?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания „Уника” АД-София, писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му. Инвокират се доводи за неадекватност на наведените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата становища за дискриминационно отношение от страна на съдебния състав на база етнически признак, както и че е непонятно по какви причини касаторките са се почувствали етнически дискриминирани с обжалваното въззивно решение, доколкото последното не съдържа каквито и да е индиции за етническа нетолерантност, предубеденост или неравнопоставено третиране.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на П. Н. П. и Н. Л В. – двете малолетни, действащи чрез своята майка и законен представител Л. Д. В., ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

При извършената по служебен почин на настоящия съдебен състав на ВКС проверка не бе констатирана вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт. По начало това основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допустимост на касационния контрол е било релевирано от пълномощника на двете касаторки без каквито и да било доводи, т. е. голословно е, а и не се подкрепя от формулираното в петитумната част на съвместната им касационна жалба: искане за отменяване (не и за обезсилване) на атакуваното с нея решение на САС по преките им искове срещу застрахователя.

При потвърждаване на решението на първостепенния съд за отхвърляне на преките искове на двете малолетни ищци за обезщетяване на техни имуществени и неимуществени вреди, като произтекли от смъртта на техния дядо П. Е. П., загинал в хода на процесното ПТП от 30.V.2010г, въззивната инстанция е направила следните три констатации:

а./ Че с влязла в сила на 1.ІІІ.2016 г. присъда срещу виновния за настъпването на процесното ПТП от 30.V.2010 г. по пътя Сандански-Петрич Б. А. Г са били уважени граждански искове на неговите наследници по закон /дъщерите Е. и С. П., последната непълнолетна/;

б./ Че към датата на вредоносното събитие едната от ищците /П./ е била на възраст три години, а втората /Н., която не фигурира в удостоверението за наследници на дядото/ – на една годинка;

в./ Че приживе дядото на ищците е работел в [населено място], а тези две негови внучки са живеели с майка си в [населено място], област Русе.

Въз основа на тези три фактически констатации съставът на САС е изградил решаващия си правен извод, че житейски е необосновано между дядото и тези две негови малолетни внучки да е била формирана толкова силна емоционална връзка – извън обичайното за отношенията „дядо-внуче” – каквато е нужна, за да се приеме наличие на изключението по ТР № 1/21.VІ.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. Следователно с атакувания в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК съдебен акт надлежно е била съобразена от въззивната инстанция главната постановка по т. 1 от това много авторитетно разяснение.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите, изложени към тази точка от тълкувателното решение, че този релевантен за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първият от 4-те правни въпроса, формулирани в изложението на двете касаторки по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им жалба, се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение, докато останалите три са с изцяло хипотетичен характер. Погрешното отъждествяване от касаторките на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния в процесния случай. Ето защо, предвид констатацията за липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимостта на този инстанционен контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли са допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст за допускане на атакуваното въззивно решение до касационно обжалване.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1670 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 4.VІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 2344/2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1

2