Образувано е по касационната жалба на И. Н. А. от [населено място], подадена чрез пълномощник, против решение №1277/10.06.2016г., постановено по адм. д. №912/2012г. по описа на Административен съд - Варна, с което съдът е отхвърлил жалбата на А. срещу акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) №МД-АУ-579/05.11.2010г. на орган по приходите при Дирекция "Местни данъци" към О. [ място], потвърден с решение № МД-РШ-048/29.12.2010г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при О. [ място]. Касаторът излага съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяна на решението с постановяване на ново по съществото на спора, с което съдът да отмени оспорения АУЗД.
Ответникът - директорът на Дирекция "Местни данъци" към О. В, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното:
С обжалваното решение Административният съд - Варна е отхвърлил жалбата на И. Н. А. по отношение на оспорения от нея АУЗД №МД-АУ-579/05.11.2010г. на орган по приходите при Дирекция "Местни данъци" към О. [ място], потвърден с решение № МД-РШ-048/29.12.2010г. на директора на Дирекция „Местни данъци“ при общината, с който на лицето са установени задължения за данък недвижими имоти за периода 01.01.2008г. – 31.12.2010г. в общ размер на 1272.91лв. и лихви за забава в размер на 180, 82 лв.
За да постанови този акт, съдът е приел, че обжалваният АУЗД е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила. Заключил е, че задължението за данък върху недвижимите имоти е определено в съответствие с чл. 14 от Наредбата на Общински съвет – Варна за определяне размера на местните данъци и такси на територията на О. В.
Като задължено лице за данък недвижими имоти И. А. е заплатила сума в брой на служител в О. [ място], за което са издадени разписки "за платени данъци“. На представените по делото бележки е поставен печат №0129 и №0132, заведени на името на общинските служители К. А. П. и В. К. К., заемащи съответно длъжност на младши инспектор „контрол данни“, а последващо - „старши инспектор „Ревизии, проверки и контрол“ и, съответно, старши инспектор "ревизии, проверки и контрол" в отдел "Събиране, обезпечаване, ревизии и контрол" на дирекция "Местни данъци" в О. [ място].
Първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства не се установява валидно плащане на задължения, предмет на волеизявлението на органа по приходите. Обосновал е заключение, че приложените от жалбоподателя разписки "за платени данъци" не са издадени от длъжностно лице в кръга на правомощията му, поради което нямат качеството на официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Преценил е, че въз основа на влязлата в сила присъда по наказателно производство срещу длъжностното лице, въвело в заблуждение жалбоподателя с действията си по приемане на суми за плащане на данъци в сградата на общината и издаване за тях на гореописаната бележка, за пострадалото лице възниква право на обезвреда по гражданскоправен ред.
Решението е правилно. Съдът е изложил правни съображения във връзка с основните доводи на жалбоподателя, като ги е счел за неоснователни. Приложил е точно относимите материалноправни и процесуалноправни разпоредби и е достигнал до обоснован правен извод, който касационната инстанция изцяло споделя.
Спорният по делото въпрос се свежда до дължимостта на начислените с акта местни задължения за данък върху недвижими имоти, собственост на касатора, във връзка с твърдението на оспорващия за погасяването им чрез надлежно заплащане.
Съгласно нормата на чл. 179, ал. 1 ГПК официален свидетелстващ документ е този, който е издаден от длъжностно лице, в кръга на службата му по установените форма и ред. Документът съставлява доказателство за направените пред него изявления, както и за извършените от длъжностното лице и пред него действия. Обосновано съдът е приел, че от доказателствата по делото не се установява разписки „заплатени данъци“ от 2008г., 2009г. и 2010 г. да са издадени от компетентното длъжностно лице, в кръга на службата му и по установената форма и ред. Поставеният на документите печат е на служител, в чиито установени с длъжностната характеристика задължения не влиза задължението за приемане на плащания в брой на задължения за данъци. Документът не съответства на установената форма на документа, който надлежно доказва плащането на данъка. Той не е и издаден по надлежния ред, защото плащането не е станало на определено място и при спазване на установения ред. Липсват доказателства платената от касатора сума да е постъпила в касата на общината, което означава, че задължението за данъци не е изпълнено и правомерно е включено в обхвата на АУЗД.
Разпоредбата на чл. 2 ЗМДТ изрично определя начина и мястото на изпълнение на задълженията – "в брой в касите на общинската администрация" или "безкасово по съответната сметка". Доказването на извършено плащане в първата хипотеза се извършва с нарочен документ, издаден от длъжностното лице, изрично оправомощено да приема плащане на касата. В този смисъл доказателство за платени данъци и такси в брой може да бъде само приходна квитанция, издадена от касиера на общината. Плащане не по законоустановения ред и на некомпетентно да го приеме длъжностно лице, както е в случая, не поражда последици, респ. – не може да бъде зачетено като валидно изпълнение на задължението. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че надлежно би било всяко плащане в брой, извършено в сградата, помещаваща съответната приходна администрация на общината, на всеки общински служител, заявил готовност да го приеме. Противно на защитната теза на оспорващия, плащането на публичните задължения е валидно само когато е извършено на касиер (т. е. на изрично овластеното за приемането му длъжностно лице от администрацията) и се удостоверява чрез издадения от него платежен документ. Авторът на процесните разписки не е компетентен да приема плащане на местни такси и данъци, нито да издава удостоверяващи плащането документи, като субективните възприятия на данъчно задълженото лице относно приелото в случая плащане длъжностно лице са непротивопоставими в настоящото производство.
Нарушаването на принципа на добросъвестност и правото на добра администрация по повод престъпното поведение на конкретен общински служител, не могат да обусловят извод за незаконосъобразност на атакувания АУЗД, с който в тежест на касатора са установени дължими за внасяне суми за местни налози. Извън предмета на спора следва да се отбележи, че А. разполага с възможността да търси обезщетение по общия ред за нанесените му от виновното длъжностно лице вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 2 ГПК, след като извърши проверката1 съдът следва да признае или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. След проведено производство по реда на чл. 193 ГПК за установяване на истинността на оспорените документи, представляващи разписки „заплатени данъци“ е приел, че оспорването е проведено успешно, истинността на документите не е доказана и следва да бъдат изключени от доказателствата по делото.
По изложените съображения постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Правилно е определен и размерът на присъдените разноски. Воден от горното, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1277/10.06.2016г., постановено по адм. д. №912/2012г. по описа на Административен съд - Варна. Решението е окончателно.