7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4438

гр. София, 07.10.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 882 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Й. И., подадена чрез процесуален представител адв. Б. Т. против решение № 1215/31.10.2023г., постановено по в. гр. д. № 1888/2022г. по описа на Апелативен съд – София.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно разпореждане /със значение на решение в исков процес - чл. 623, ал. 5 от ГПК/ № 2161 от 29.04.2022г. постановено по гр. д. № 897/2022г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл. 622 и чл. 623 от ГПК е оставена без уважение молбата на Д. Й. И. /М./, с ЕГН [ЕГН] предявена срещу К.-У. И. М. с ЕГН [ЕГН] за признаване и допускане изпълнението на територията на Р. Б. на изпълнителен лист, издаден на 04.03.2016г. по дело № 15-0564309-3-6N на Общ съд на провинции С.-А., С. и Т., Р. Г. с предмет сумата от общо 645 038 евро, дължима от К.-У. М., в качеството му на наследник на И. М., заедно с А. М. и М. М..

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеното искане да бъде уважено.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви за неприложимост в конкретния случай на Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Поддържа, че съдът не е съобразил, че след прекратяване на СИО поради смърт на съпруга, съпружеската общност се е превърнала в обикновена съсобственост. Като съсобственик, наред с останалите наследници на починалия й съпруг, молителката търси парично изражение на своя дял от общото имущество. Ето защо в случая не са налице имуществени отношения произтичащи от брачно правоотношение, а предявени права на съсобственик в обикновена дялова съсобственост. Не е отчетено също, че ответникът е приел наследството на починалия и е декларирал готовността си да управлява наследството. Делът, който следва да получи жалбоподателката е част от управляваното от него наследство, поради което искането й е насочено именно срещу него.

Отговор на касационната жалба не е депозиран от ответника по касация К.-У. И. М..

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – молител по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: първоинстанционният съд е бил сезиран с искане за признаване и за допускане изпълнението на изпълнителен лист, а не на акт по същество с последици на съдебно решение /независимо как е наименовано/, така че в производството по допускане на изпълнение да се установят условията за изпълнение в сезираната държава-членка – да се установи изпълнителната сила на решението. По твърдения на молителката, уточнени в хода на въззивното производство, ИЛ е издаден в заповедно производство като краен съдебен акт, а според твърденията й в съдебното заседание пред САС – не е била издавана заповед за изпълнение, а „направо е издаден“ ИЛ, връчен чрез поставяне в пощенската кутия на ответника без да е издадено и удостоверение от съда, че той не е подал възражение срещу него. Присъдените й суми по ИЛ „са парично изражение на полагащия й се равен дял по закон от придобитото семейно имущество, като съпруга“ на починалия на 27.12.2014г. И. М., поради което и „претенцията“ е насочена към наследниците му, в частност само срещу К. У. М., който е определен за управител на наследството. Молителката се е позовала, че към искането й е приложим Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., а не обсъденият от ОС – Варна в мотивите към обжалваното разпореждане – Регламент /ЕС/ 1103/2016 и че е получила обяснение от съдебен изпълнител, че трябва да развие процедура по допускане на изпълнение.

При тези факти, от правна страна въззивният съд изложил, че съдебно решение, постановено по дело в приложното поле на Регламент /ЕС/ № 1215/2012г. на Е. П. и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /Регламент /ЕС/ № 1215/2012г./, представляващо „съдебно решение“ по смисъла на Регламента, което подлежи на изпълнение в държавата-членка на произход е изпълняемо в други държави-членки без да се изисква декларация за изпълняемост – допускане до изпълнение, като за целите на изпълнението пред органа по изпълнението се представя препис от самото решение и удостоверение, издадено съгласно чл. 53, с което се удостоверява, че съдебното решение е изпълняемо /чл. 39 вр. чл. 2 и чл. 42, т. 1 и 2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г./. Приел, че чуждестранното съдебно решение, постановено в друга държава-членка в приложното поле на посочения Регламент /ЕС/ № 1215/2012, е пряко изпълнително основание без да се издава ИЛ, съгласно нормата и на чл. 622а, ал. 1 вр. ал. 2 от ГПК, за разлика от изпълнението на осъдително решение по вътрешното ни право, за което се изисква издаване на ИЛ /чл. 404, т. 1 от ГПК/. Посочил, че представеният ИЛ е пряк изпълнителен титул.

Съобразил, че в конкретния случай в текста на самия ИЛ е посочено, че е издаден въз основа на заповед за изпълнение от Общ съд на провинции С. А., С. и Т. по дела по заповеди за плащане, каквато заповед не е представена с молбата, по която е образувано настоящото дело. Освен, че в случая не е представено решение /акт със значение на решение/, чието изпълнение да подлежи на допускане до изпълнение, приел, че Регламент /ЕС/ № 1103/2016г. е неприложим по отношение на изпълнението на процесния акт на формално основание. Обосновал извод в този смисъл отчитайки, че представеният ИЛ е издаден на 04.03.2016г. по дело, образувано през 2015г., а цитираният Регламент, в чийто обхват са всички гражданскоправни аспекти на имуществения режим между съпрузи, в т. ч. прекратяването на режима, по-специално в резултат и на смъртта на единия от съпрузите /съображение 18 към преамбюла/, влиза в сила и се прилага от последващи тази дата моменти /чл. 69 и чл. 70 от този Регламент/. Приел също, че представеният ИЛ е за „претенция за равен дял на съпруга срещу починалия И. М. от 25.10.1989г. до 27.12.2014г.“ в размер на 643 000 евро, както е посочено в него, а Регламент /ЕС/ № 1215/2012г., на който се позовава въззивницата, е неприложим за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения /чл. 1, т. 2 от Регламента/. От формалната проверка на представения акт приел, че не може да се направи извод, че лицето, срещу което се иска да се допусне принудително изпълнение, индивидуализирано в ИЛ като „наследник на И. М.“ – К. У. М., е единственият легитимиран длъжник по вземането, удостоверено в ИЛ, тъй като в него е записано, че той е задължен заедно с А. М. и М. М.. В тази връзка посочил, че е недопустимо в рамките на настоящото производство съдът да извършва освен формална проверка на предпоставките за обявяване на решението за изпълняемо въз основа на представеното решение и евентуално въз основа на удостоверение, издадено от съда по произход /като в случая не е представена заповедта за изпълнение/ и на други документи, представени от жалбоподателката, касаещи основанието на правото, чието изпълнение тя търси, както и правното положение на лицето, срещу което се иска принудително изпълнение /чл. 623, ал. 2 от ГПК/. В заключение обосновал, че в случая не са налице процесуални предпоставки за признаване и допускане изпълнението на посочения изпълнителен лист – по делото не е представен акт, който може да бъде допуснат до принудително изпълнение, както и само срещу посоченото като длъжник лице, поради което предявеното искане приел за неоснователно, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът Д. Й. И. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси:

1/ В случай, че не са налице хипотезите по чл. 45 вр. чл. 46 от Регламент /ЕО/ № 1215/2012г., обосноваващи отказ на изпълнението, съдът следва ли да откаже само и единствено на базата на това, че изпълнението е поискано срещу един от длъжниците, когато предмет на спора е дял от общо имущество, в което молителят и сочените лица в акта, за който е поискано допускане на изпълнението са съделители и когато този длъжник, срещу който е направено искането е приел наследството и е декларирал готовност да го управлява?“

2/ Когато един от съделителите, както е в случая молителката, е бивша съпруга на наследодателя на длъжниците и приживе на починалия вече съпруг те не са разрешили имуществените си взаимоотношения, а полагащият й се дял представлява част от оставеното след смъртта на починалия съпруг имущество, то тогава нейната претенция за изплащане на паричното изражение на този дял как следва да бъде правно определена – като претенция, свързана с имуществения режим между съпрузи или като претенция, насочена към съделители, намиращи се в условията на обикновена съсобственост?

3/ Изпълнителен лист от 04.03.2016г. по дело № 15-0564309-3-6К на Общия съд на провинции С.-А., С. и Т. за дела по заповеди за плащане, който е предмет на настоящия казус, представлява ли сам по себе си акт с последиците на решение, за който жалбоподателката би могла да поиска неговото признаване и допускане на изпълнението му? Сам по себе си, представлява ли титул, който би могъл да породи пряко принудително изпълнение?“

По тези материалноправни и последния процесуалноправен въпроси касаторката твърди, че не съществува относима практика. Произнасянето по тях счита, че ще даде пълнота и яснота по отношение точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От друга страна сочи като противоречащо на едностранния характер на производството конституирането на длъжника, като страна в настоящото производство като съществено нарушение на процесуалните правила, което от своя страна обосновава като неправилност на обжалваното решение в хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 /при очевидна неправилност/ от ГПК.

След преценка, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че по делото не е установено основание за допускане на касационно обжалване.

Първите два материалноправни въпроси не са включени в предмета на делото, нито са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, а третият процесуалноправен въпрос, в контекста, в който е поставен, дори и позитивно разрешен от настоящата инстанция, не би обусловил различен правен резултат и благоприятно крайно решение по делото в полза на касатора. Последното следва от мотивите на въззивното решение, съобразно които по твърдения на молителката изпълнителният лист, чието признаване и допускане на изпълнение претендира, е издаден „направо“, в производство без участието на ответника и без данни за възможността му да организира защитата си; актът, чието признаване и допускане на изпълнение се претендира не е придружен със заповед за изпълнение, чиято формална проверка да обоснове извод за стабилизиране, нито е придружен с удостоверение, издадено съгласно чл. 53, удостоверяващо, че съдебното решение /в случая издаден изпълнителен лист/ е изпълняемо /чл. 39 вр. чл. 2 и чл. 42, т. 1 и 2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012г./; представените доказателства за опит за връчване чрез поставяне в пощенската кутия на ответника, съдът е възприел като възможност същият да подаде възражение срещу изпълнителния лист; освен това от формалната проверка на акта съдът е приел, че е лишен от възможност да изведе обоснован извод за обхвата и изключителността на отговорността на предпочитания ответник, доколкото съгласно текста на изпълнителния лист К.-У. М. е осъден да заплати сумата заедно с още две лица. При тези решаващи правни изводи в обжалваното решение въпросите предпоставящи липса на предпоставките на чл. 45 от Регламент /ЕО/ № 1215/2012г.; отговор дали претенцията предмет на изпълнителния лист, предявен за признаване и допускане до изпълнение е свързана с имуществения режим между съпрузи или е претенция на съсобственик /“съделител“/ в условията на обикновена съсобственост; както и дали предявеният изпълнителен лист е по същността си акт с последиците на решение и представлява ли титул, който би могъл да породи пряко принудително изпълнение, се явяват неотносими към решаващите мотиви на въззивната инстанция, обусловили изхода на делото. В този смисъл повдигнатите от касатора въпроси не удовлетворяват общото изискване за приложно поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Липсата на обуславящо значение на поставените въпроси, изключва и наличието на соченият от касатора допълнителен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отделно следва да се има предвид, че формулираните от касатора въпроси, не обуславят необходимост от тълкуване, различно от това, направено в мотивите на обжалваното решение, нито налагат актуализиране на съдебната практика по приложението на разпоредбите на чл. 622 и чл. 623 от ГПК като допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Следва да се посочи, че в действащата нормативна уредба и приетото в практиката на ВКС /решение № 248 по гр. д. № 241/2012г., II ГО/, необходимостта от признаване на чуждестранни съдебни решения и други актове е уредена с оглед териториалния характер на действието на постановените от всяка държава съдебни актове и възможността за разпростиране на тяхното действие на територията на други държави.

В производството по молби по чл. 622 и чл. 623 от ГПК се прилага националния правов ред, а доказателствената тежест да се представят доказателства, установяващи надлежно уведомяване на другата страна за чуждото производство, респ. на решението на съда, е на молителя, който иска допускане и признаване на изпълнение на чужд съдебен акт.

Съгласно чл. 623, ал. 2 от ГПК, в производството, образувано по молба на заинтересована страна за признаване и допускане изпълнение на съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава – членка на Европейския съюз съдът проверява условията за допускане на изпълнението въз основа на представено от молителя копие на съдебното решение, удостоверение за влизането му в сила и техния превод на български език. Разпоредбата е съответна на чл. 37 от Регламент 1255/12. Ответникът може да противопостави на искането на молителя за признаване и допускане до изпълнение на съдебно решение или друг акт на друга държава единствено възражението по чл. 45, § 1 от Регламента - когато признаването противоречи на правовия ред на държавата - членка, в която се иска признаването и когато е постановено в отсъствие на страната, ако на ответника не е връчен документ за образуваното срещу него производство или равностоен документ в достатъчен срок, за да има възможност да организира защитата си, освен ако по собствена вина не е успял да започне дело за оспорване на вземането. Посочените разпоредби определят предмета и правата на страните в производството по допускане и признаване изпълнение на чуждестранно решение или друг акт на държава членка на Европейския съюз и правата на страните по него. Изводите на съда, че в разглеждания случай не е доказано надлежно връчване на заповедта за плащане/изпълнителния лист, чието изпълнение се иска; че Регламент 1215/2012г. е неприложим за имуществени права, произтичащи от брачни правоотношения /чл. 1, т. 2 от същия/; че от формалната проверка на акта не може да се направи извод, че лицето, срещу което се претендира допускане на изпълнение е единственият легитимиран длъжник по вземането, са направени въз основа на конкретна преценка на фактите и доказателствата по делото, а правилността на тази преценка е извън предмета на настоящото производство.

По въпроса за наличието на очевидна неправилност настоящият състав на ВКС, намира, че такава не е налице. Твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение е касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, което обуславя неправилност на решението. Този порок не е относим към основанията за допустимост на касационното обжалване в производството по чл. 288 от ГПК. Проверката за законосъобразност на съдебния акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 от ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1215/31.10.2023г., постановено по в. гр. д. № 1888/2022г. по описа на Апелативен съд – София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.